О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 438 София, 14.07.2022 година Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 1946/2021 година. Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Областна дирекция по безопасност на храните – Хасково против решение №318 от 28.05.2021г. по т.д. №269/21г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- „Екарисаж- Варна“ ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Е. С. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв. Г., е поддържал, че са налице основания по чл. 280,ал.1, т.1 и ал.2, предл.3-то ГПК. Заявил е, че съдът „неправилно“ се е произнесъл по въпросите – 1/ „Може ли уговорената по договор престация, респ. отговорност при изпълнение, да се търси от страна, различна от тази, сключила този договор? Страната е развила кратки доводи за противоречие по този въпрос с решение №118/03.06.11г. по т.д.№474/09г. на ІІ т.о., решение №460/29.07.09г. по гр.д.№1404/08г. на ІV г.о., решение №166/22.12.09г. по т.д.№346/09г. на І т.о.; Поставен е въпрос № 2 .“ Включва ли приемането на извършеното по договора, по смисъла на чл.264 ал.1 ЗЗД, освен едно фактическо, така и едно отделно правно действие? Развити са кратки разяснения по решение №1661/06.12.1999г. по гр.д.№972/99г. V г.о. във връзка с направени лаконични оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Поставен е въпрос № 3 /“Предпоставя ли неточното изпълнение намаляване на дължимото на изпълнителя възнаграждение и без изрично упражнено от възложителя право по чл.265 ал.1 ЗЗД„ Разгледано е накратко решение №48/29.07.19г. по т.д.№1213/18г. на І т.о. и е направено кратко оплакване за неправилност изводите на съда. Поставен е въпросът - № 4/ „ Неизпълнението на договорно задължение, препятстващо възложителя да контролира, респ. да е информиран за обема на изпълнението, представлява ли обстоятелство, което обуславя отказ от заплащане на възнаграждение, респ. неговото намаляване? Разгледани са накратко решение №64/03.06.11г. по т.д.№558/10г. на І т.о. и решение №97/12.02.86г. по гр.д.№710/85г. на ІІ г.о. на ВС. Поставен е въпросът - № 5/ „Представлява ли осчетоводяването на едно вземане признание на същото.“ Разгледани са решение №105/05.06.14г. по т.д.№1697/13г. на І т.о. и решение №230/25.02.00г. по гр.д.№1286/99г. на ВКС/. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване. Първият от поставените в изложението въпроси няма характеристиките на релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е общ и хипотетичен, а освен това е и без обоснована връзка с изводите на съда по отношение на наличието на материалноправна легитимация на ответника да отговаря по предявените искове. Противно на вложения в съдържанието на въпроса смисъл, съдът не е приел,че договорът разпростира действието си спрямо трети лица, различни от посочените в него страни, а, че ответникът е страна по него, направила изявление за сключването му чрез пълномощник - ОДБХ София-град, чието упълномощаване е извършено по силата на сключеното на 05.08.16г. споразумение между всички областни дирекции за безопасност на храните, между които и ответникът по делото. По отношение на този решаващ мотив, касаторът не е формулирал въпрос. Освен това и макар, че е достатъчно да не е удовлетворено общото основание за да не се допусне решението до касационно обжалване, то следва да се отбележи, че страната не е обосновала връзка и с цитираната и представена практика на ВКС по чл.290 ГПК, която не съдържа съответни спрямо извода на САС разрешения, още по-малко изводи които са противоречиви. Вторият въпрос, доколкото касае изводите на решаващия съд за приемане на извършената от ищеца работа от страна на възложителя-ответник, респ. това включва и начина, по който се осъществява това изискване на разпоредбата на чл.264 ал.1 ЗЗД, е релевантен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Не е налице, обаче, установен допълнителен критерий. Страната не обосновава извод, със сочената от нея практика за отклоняване на състава от дадените от ВКС разрешения. Еднозначната константна практика на ВКС, обективирана още и от редица служебно известни на състава решения, приема, че ако възложителят, респективно негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора за изработка или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, това означава, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан съответен двустранен приемо-предавателен протокол / вж. решение №138/17.10.11г. по т.д.№728/10г. на второ т.о., решение № 42/15.04.2010г. по т.д. № 593/ 2009г. на второ т.о., решение № 166/ 26.10.2010г. по т.д.№991/09г. на второ т.о., решение №65/16.07.2012г. по т.д. №333/2011г. на второ т.о. и др./. В случая, въззивният състав, за да мотивира извода си за наличие на приемане от страна на ответника,в качеството му на възложител по договора, на извършената от ищеца работа, се е позовал на писмените доказателства и заключение на вещо лице, с които са установени фактът по осъществяван контрол върху изпълнението и одобряване на извършената работа от страна на представител на дирекцията, специално оторизиран да проверява и приема изпълнението, фактът по подписването от директора на ответната дирекция на издадените от ищеца фактури и фактът по осчетоводяване на последните в нейното счетоводство. В този смисъл, направеният от състава извод за доказаност на факта по приемането на изпълненото на претендираната за плащане стойност е в пълно съответствие с посочената съдебна практика. Третият поставен въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК като неотносим към решаващите изводи на съда. Съдържателно, същият се основава на твърдението на касатора за наличие на неточно изпълнение, каквото в случая съдът е отрекъл да е установено от събраните по делото доказателства. Смисълът на въпроса цели да бъде даден отговор,че при неточно изпълнение /в случая поддържано в хипотеза на непълно такова в количествено отношение/ съдът може да намали възнаграждението и без възложителят да е упражнил правото си на съответно възражение по чл.265 ал.1 ЗЗД, но въззивния съд в изложените от него в решението мотиви не е отговорил отрицателно на такъв въпрос, а е приел за доказано,че ищецът е изпълнил в количествата, отчетени от него и приети с изявления на ответника. Поради това, въпросът се явява неотносим. Неотносима е и приложената от касатора съдебна практика по т.д.№1213/18г., която, освен че не дава разрешение, на което мотивите на въззивния акт да противоречат, касае хипотеза на неточно в качествено отношение изпълнение. Освен това, според известната на състава практика по чл.290 ГПК на ВКС, по въпроса относно възражението за неточно изпълнение на възложената работа в количествено отношение има формирана практика на ВКС, с решение №94 от 02.03.2012г. по т.д. №133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №68/11.07.2016г. по т.д. №1170/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Р.№ 60014/28.07.21г. по т.д.№2563/19г. на първо т.о. , с която се приема,че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение се различават от възражението за некачествено изпълнение по чл.265 от ЗЗД, тъй като некачественото изпълнение се изразява в отклонение от поръчаното или в недостатъци на изпълнената работа; възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената чл.264 ал.3 от ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени на изпълнителя както чрез иска по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД за връщане на платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при предявен иск по чл.266 ал.1 от ЗЗД. В случая ответникът се е възползвал от тази си възможност с противопоставяне на възражение в този смисъл срещу предявения срещу него иск, което съдът е разгледал, без да отрече това му право . Неосъществяващи общата предпоставка за допустимост са и останалите два въпроса, формулирани под №.4 и 5 от изложението.Първият от тях е свързан с поддържаното от касатора възражение за наличие на неизпълнение на поети с договора задължения на ищеца, обосноваващо, според касатора, приложението на последицата освобождаване от отговорност на длъжника в хипотезата на чл.83 ал.1 ЗЗД. В конкретния случай,обаче, разпоредбата на чл.83 ал.1 ЗЗД, според нейния смисъл, би могла да намери приложение само по отношение на иска за обезщетение за забавата, но не и да бъде успешно противопоставена като защитно възражение срещу иск за заплащане на възнаграждение по договора за изработка. В подкрепа на това разбиране е и соченото от самия касатор решение на ВКС по т.д.№558/10г. на І т.о., според което вината на кредитора е от значение само при търсене последиците от неизпълнение на договорните задължения на длъжника при иск за обезщетение по чл.82 ЗЗД, при който като правоизключващо възражение по чл.83 ал.1 ЗЗД може да се разгледа виновното поведение на кредитора. Независимо от това за пълнота на изложението следва да се посочи,че по въпроса за приложението на чл.83 ал.1 ЗЗД е служебно известна на състава съдебна практика по чл.290 на ВКС, обективирана в решение № 10/08.08.2016 г. по т. д. № 2393/2014 г. на второ т.о. и решение № 164/2015 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на първо т.о., според която, за да бъде приложено общото правило на чл. 83 ал. 1 ЗЗД и длъжникът да се освободи изцяло или отчасти от отговорност за обезщетение, не е достатъчно последният да се позове и да докаже неизпълнение на някое от насрещните задължения на кредитора, а трябва да докаже, че неизпълнението на неговото задължение е било обусловено от изпълнението на конкретно задължение на кредитора, съответно да докаже наличието на причинна връзка между своето неизпълнение и неизпълнението, или забавеното изпълнение на кредитора. В съответстващ на тази практика смисъл, са изложените от съда по възражението на въззивника за наличие на неизпълнение на насрещни договорни задължения на ищеца /за изготвяне на графици,за водене на дневник и за поддържане на онлайн информационна система/, съображения, че това неизпълнение не рефлектира директно върху изпълнението на предмета на договора /включващ престиране на определен резултат срещу заплащане/. Последният поставен въпрос ен е релевантне тъй като не формира самостоятелно решаващ извод на състава т.е. дори и да се приеме обратното на даденото от въззивният съд разрешение, той не би обусловил друг правен резултат при констатираното като безспорно наличие на писмено признание за задължението, обективирано в неоспореното писмо за потвърждение, съдържащо изрично направено изявление за дължимост на вземането към датата на съставянето му – 21.01.2019г., основано на счетоводните записвания въз основа на първичните счетоводни документи. Независимо от това, изцяло в съответствие с константната практика на ВКС са дадените от въззивния съд разрешения на въпроса / вж. напр. решение №45/28.03.14г. по т.д.№1882/13г. на първо т.о., решение №42 от 19.04.2010 г. по т.д.№593/2009 г. на второ т.о., решение №166 от 26.10.2010 г. по т.д.№991/2009 г. на второ т.о., решение №23 от 07.02.2011 г. по т.д.№588/2010 г. на второ т.о., решение №172/13.01.16г. по т.д.№2535/13г. на първо т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. 380/2009 г. на първо т.о. , решение № 23/07.02.2011 г. по т.д. 588/2010 г. на второ т.о. , решение № 228/07.01.2015 г. по т.д. № 3597/2013 г. на първо т.о. и др.,/ Според тази практика отразяването на двустранно подписана фактура в счетоводството на ответника – купувач или възложител и ползването на данъчен кредит от него представляват недвусмислено признание на задължението и доказват съществуването му. Сочената от касатора съдебна практика е неотносима и приложението й не би могло да обуслови отговор в обратния смисъл, доколкото разглежда въпрос, свързан с признанието на вземането, разглеждано като предпоставка за прекъсването на давността по чл.116 б.“а“ ЗЗД, какъвто не е разглежданият случай. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. В случая, страната не е обосновала конкретен довод свързан с предпоставките на основанието, а само го е посочила, без да развие съображения относно разбирането й за наличието му. Следователно, с оглед така депозираното изложение на касационните основания не следва да бъде допуснато касационно обжалване на обжалваното решение. При този изход на спора и на основание чл. 78 ал. 3 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация „Екарисаж Варна“ ЕООД разноски за настоящото производство в размер на 10930.84лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №318 от 28.05.2021г. по т.д. №269/21г. на Софийски апелативен съд ОСЪЖДА Областна дирекция по безопасност на храните – Хасково да заплати на „Екарисаж- Варна“ ЕООД,с. Тополи направените по делото разноски в размер на 10930.84лв. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: