1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 2
София, 17.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ВТОРО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
Членове: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря Лилия Златкова
като разгледа докладваното от съдията Галина Иванова т.д. № 2364/2019 година.
Производството е по чл. 290 ГПК.
„Еконт експрес“ ООД, чрез адв. А. Д. обжалва решение № 140 от 27.06.2019 г. по в.т.д. № 125/2019 г. на Окръжен съд - Русе, поправено с решение № 288 от 03.12.2019 г. по същото дело, с които се отменя решение № 6 от 03.01.2019 г. по гр.д. № 3195/2018 г. на Районен съд – Русе, в частта, в която искът е отхвърлен, както и в частта за разноските и вместо него е признато за установено по отношение на „Еконт експрес“ ООД вземането на „Ар и Б Вардеви“ ООД и на сумата 9 251 лв. – дължимо обезщетение по чл. 41, ал. 2 от ТЗ частично от 34 178, 62 лв. и 6 431 лв. разноски в заповедното и исковото производство и с решението за допускане поправка на явна фактическа грешка е потвърдено в частта, с която е признато за установено по отношение на „Еконт експрес“ ООД, Русе, че дължи на „Ар и Б Вардеви“ ООД сумата от 14 403,08 лв.
Също така е подал касационна жалба срещу решение № 288 от 3.12.2019 г. по в.т.д. 125/19 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 140 от 27.6.2019 г. по вт.д. 125/19 г., РОС, с което е потвърдено решението на районен съд - Русе в останалата част.
В касационните жалби е изложил съображения за допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно приложение на чл. 41, ал.2 от ТЗ. Счита, че неправилно не е приложил разпоредбите на общия граждански закон – чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 83 от ЗЗД. По отношение на чл. 41, ал. 2 от ТЗ – обезщетение за прекратяване на договора следвало да се приложи моделът по чл. 40 от ТЗ. Позовава се на задължителното тълкуване на Директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18.12.21986 г. относно координирането на правото на държавите – членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, извършено от СЕС по реда на чл. 267 от ДФЕС. Позовава се на решенията на СЕС по приложение на директивата, Unamar C-184/12 и Quenon C-338/14. Конкретно счита, че при прекратяване на договора за представителство, чл. 17 от цитираната директива задължавала държавите-членки да въведат механизъм за обезщетяване на търговския представител, като им предоставя възможност за избор единствено между две системи - обезщетяване в съответствие с критериите, посочени в § 2 от този член, т.е. система на обезщетение за клиентела или поправяне на вредите – система на обезщетение за вреди. Освен на посочените вече решения на СЕС, се позовава и на решенията по дела С-465/04, С-348/07 г.
Излага подробни съображения по чл. 17 от посочената Директива.
Освен това е посочил, че с директивата е изключена възможността за претендиране на обезщетение при прекратяване на договора за търговско представителство съгласно чл. 18 от Директивата. Тази норма била транспонирана с чл. 40, ал. 3 от ТЗ. Според СЕС, в решение С-465/04 г., този режим имал императивен характер. Съгласно чл. 40, ал. 3, т. 2 от ТЗ обезщетението за прекратяване на договора не можело да се търси когато договорът бил развален по вина на търговския представител. Поради това е направил извод, че обезщетението по чл. 41, ал. 2 от ТЗ, представлявало т.нар. обезщетение при прекратяване на договора по смисъла на чл. 17 от Директивата, респ. обезщетение по чл. 40, ал.1 и ал. 2 от ТЗ като същото следвало да се приложи и при чл. 18 от Директивата, респ. чл. 40, ал. 3 от ТЗ.
Излага подробни съображения за приложение на общите правила на ГПК във връзка с чл. 51 ал. 1 изр. 3 от ЗЗД.
Сочи основание за неправилност на въззивното решение – необоснованост. Нарушение на логическите и опитните правила и житейската логика.
Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения – отказ да бъдат допуснати относими доказателства и необсъждане на всички доводи на страните и аргументи.
Моли да се отмени решението и вместо него да се отхвърлят изцяло предявените искове. Претендира разноски. Представя списък с разноски по чл. 80 от ГПК.
Ответникът „Ар и Б Варадеви“ ООД оспорва касационната жалба. Счита, че решението е правилно и правилно е приложен чл. 41, ал. 2 от ТЗ и не са приложими общите правила за обезщетение на търговски представител. Директивата предвиждала право на обезщетяване. Начинът на определяне на размера на обезщетението, както и видът на предвидената отговорност да се съдържа и извлича от използвания от законодателя израз в чл. 41, ал. 2 от ТЗ. Съответно обезщетение, а не само обезщетение и/или обезщетение за вреди. Обезщетението на търговеца трябвало да е съответно на някаква стойност. Нормата на чл.41, ал. 2 от ТЗ следвало да се тълкува във връзка с другите разпоредби, даващи правна уредба на правата и задълженията на страните. Счита, че следва да получи обезщетение поради наличието на ограничителна клауза, тъй като няма право да извършва същите услуги. Това от своя страна давало възможност да се запази клиенталата на търговеца. Но търговският представител не можел да продължи дейността си и да осъществи приход. Именно поради това му се дължало обезщетение. Обезщетението съгласно директивата следвало да бъде равно на нереализирата или невъзможността да се реализира доход във формата на възнаграждение. Правилата на ЗЗД били неприложими.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страните и за да се произнесе взе предвид следното:
Решението на въззивния съд е валидно и допустимо. Видно е, че е постановено по допустим иск и са спазени изискванията за произнасяне по същество на въззивния съд. При предявено заявление по чл. 410 от ГПК и издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.3.2018 г., на основание чл. 410 от ГПК за сумата от 23 654 лв, главница част от цяло вземане от 47 308,00 лв, ведно със законната лихва от 19.03.2018 г. до окончателното изпълнение на задължението, както и разноски. Срещу заповедта в срок от връчването й на 26.3.2018 г. е подадено възражение от длъжника на 3.4.2018 г. (14 дневен сръгласно чл. 414, ал. 2 от ГПК до изменението ДВ бр. 100 от 20.12.2019 г.). Ищецът е уведомен на 17.04.2018 г., искът е предявен на 16.05.2018 г., следователно е спазен срокът, предвиден в чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби от двете страни по спора „Ар и Би Вардеви“ ООД и „Еконт експрес“ Русе срещу решение на Районен съд – Русе, с което по иска на „Ар и Би Вардеви“ ООД, на основание чл. 422 от ГПКе признато за установено по отношение на „Еконт Експрес“ ООД, че последният дължи на ищеца сумата от 14 403,08 лв, представляваща обезщетение по чл. 41, ал. 2, вр. ал. 1 от ТЗ, дължимо поради ограничаване дейността на търговския представител „Ар и Би Вардеви“ ООД след прекратяване на договора за търговско представителство от 1.4.2016 г., ведно със законната лихва считано от 19.03.2018 г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед за изпълнение по чл.гр.д. 1754/18 г. по описа на РС – Русе като е отхвърлен установителният иск за сумата над 14 403,08 лв до напълно претендирания размер 23 654 лв. като частична претенция от целия размер на вземането 47 308 лв.
Въззивният съд е приел, че между страните на 5.9.2013 г. е сключен първи договор за търговско представителство, заменен с договор за търговско представителство от 1.4.2016 г. Двата договора са сключени на основание чл. 22 от Закона за пощенските услуги. По силата на договора жалбоподателят „Еконт експрес“ ООД е предоставил на „Ар и Б Вардеви“ ООД, партньор, правото да предоставя услуги/универсални, неуниверсални, пощенски, куриерски, пощенски парични, приемане на съобщения и др., подробно описани в неговите клаузи на клиенти в търговски обект от името и за сметка на „Еконт експрес“, съгласно и само по обявените от него тарифи и Общи условия срещу възнаграждение с цел развитие на бранда и пазарния дял на „Еконт експрес“, спазавйки стандартите, тарифите, общите условия и информационната система, заповеди и писмени инструкции на „Еконт експрес“. Съгласно клауза в глава 10 , поверителност, и всички свързани с него лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ са обвързани във връзка с предоставените изключителни права да станат част от мрежата на „Еконт експрес“, се задължават да не извършват универсални и неуниверсални пощенски услуги за срок от два месеца от прекратяването или развалянето на договора. „Еконт експрес“ ООД бил прекратил едностранно договора със заповед на прокуриста от 22.12.2017 г. , считано от 23.12.2017 г. Договорът бил прекратен на основание, предвидено в чл. 50 б. Б от него.
Въззивният съд квалифицира предявения от „Ар енд Би Вардеви“ ООД иск като такъв, предявен на правно основание чл. 41, ал.2 от ТЗ вр. с прекратения договор и забранителната клауза, формулирана в чл. 54.1, 54.2,54.3. Приел е, че договорът отговаря на легалната дефиниция на договора за търговско представителство. Наличието на договор по чл. 22 от ЗПУ, не го лишавал от характеристиките му на договор за търговско представтиелство. Така въззивният съд приема, че с посочените забранителни клаузи в договора, търговският представител по силата на закона има право на обезщетение и не следва да се преценява виновното неизпълнение на договора за търговско представителство, довело до прекратяване на договора. Ако търговецът бил претърпял такива вреди, той следвало да ги търси на друго основание и в отделно производство. Вземането на търговския представител възниквало по силата на закона, на фактическите основания, предвидени в чл. 41 от ТЗ – прекратен договор за търговско представителство и ограничителна клауза в него, като и двете били налице в настоящия случай. Налице бил безвиновен фактически състав за обезщетяване за вредите, които понася търговският представител от уговореното възнаграждение. Законът бил определил, че при ограничителна клауза се дължи съответно обезщетение, като нямало легална дефиниция за съответно обезщетение. Приел е, че размерът на съответното обезщетение е равен на възнаграждението, като се пресметне на база средно месечно възнаграждение, в периода на ограничението, което реално е изгубил. Така е преценил, че за период от 21 месеца от датата на сключване до прекратяване общата сума е 358 875 лв. средното възнаграждение е 17 089,31 лв, а за ограничителния двумесечен период 34 178,62 лв , който размер бил основателен иска на „Ар и Б Вардеви“ ООД изцяло. Искът бил частичен за 23 654 лв и е прието за установено, че се дължи още 9 251 лв над установеното от първоинстанционния съд, като решението е потвърдено и в останалата обжалвана част за установения размер от районния съд от 14 403,08 лв.
С определение № 498 от 27.07.2020 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното значение по правния въпрос: Има ли значение основанието за прекратяване на договора за търговско представителство при определяне дължимостта на обезщетение по чл. 41 от ТЗ?, на основание чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК поради противоречие с решения на Съда на Европейския съюз.
С договора за търговско представителство, търговският представител, може да поеме задължение да извършва сътрудничество на един търговец. Между страните може да е уговорена писмено клауза, за ограничаване на дейността, след прекратяване на договора, за определен срок, район или клиентела, стока или услуга. Законодателят с нормата на чл. 41 от ТЗ, е въвел право на търговския представител, да получи обезщетение за наличието на ограничителна клауза – забрана да се извършва конкурентна търговска дейност като дейността по договора за търговско представителство за определен срок. Забраната за конкурентна дейност, следва да е в писмена форма, както и да се отнася до географска област или група потребители или район, поверен на търговския представител, както и видовете стоки, за които се осъществява представителство. Срокът на забрана за извършване на конкурентна дейност не може да бъде по-дълъг от 2 години. Изискването на чл. 41, ал. 2 от ТЗ относно максималния срок е императивно.
В областта на търговското представителство е приета Директива 86/653/ЕИО, с която е въведена закрила на търговския представител като по-слаба страна в правоотношението с търговец. Предвид наличието на този акт от правото на Европейския съюз, на основание чл. 288 , пар. 3 от ДФЕС, ще следва да се прецени действието на директивата в правоотношението между частните лица. Директивата няма директен ефект в правоотношението между частните лица. Но е налице задължението на националния съдия, произтичащо от задължението за лоялно сътрудничество на държавите-членки, предвидено в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед целите, които са предвидени за постигане от посочената директива. Това задължение е разяснено в решението по делото Von Colson, посочващо, че всички директиви създават „задължение за националния съдия да даде на закона, приет в изпълнение на директивата тълкувание и приложение, съобразно изискванията на Общностното право“, както и по делото Marleasing , съгласно което „националните юрисдикции са длъжни при тълкуване на разпоредбите на националното си право – предварително или/и последващо да го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на буквата и духа на директивата, с оглед постигането на определените в нея цели и в изпълнение на чл. 289 от ДЕИО“.
С оглед хармонизацията на правната уредба по отношение на търговското представителство в държавите членки, целта, посочена в цитираната директива, е да се обезщети търговския представител за дейността му, извършена преди прекратяване на договора, но рефлектираща и след това в патримониума на търговеца. С решение по дело С-338/14 , Съдът е приел, че посочената директива съобразно съображение 2 и 3 от нея, цели да защити търговските представители в отношенията им с техните принципали и да улесни търговията със стоки, като сближи правните системи в областта на търговското представителство. За целта въвежда членове 13-20 от нея, като създава правила за сключване и прекратяване по договорите за търговско представителство. С чл. 20 от директивата е въведена правната възможност да се сключва клауза за забрана за конкурентна дейност и се отнася до географската област или група от потребители и географската област, поверена на търговския представител, както и видовете стоки, обхванати от представителството му по силата на договор. Видно е от приетото от СЕС в решение по дело С-338/14 г., че Директивата не дава точни указания за условията, при които търговски представител може да претендира вреди, като държавите- членки имат задачата при упражняване на своята свободна преценка да определят посочените условия и процесуален ред. Държавите-членки могат да въведат по-голяма степен на закрила. Така в т. 39 от решение С-184/12 е разяснено, че равнището на закрила на търговския представител е определено в чл. 17 и 18 от посочената директива. В т. 38, 39 и 40 от Решение по дело С-203/2009 г., Съдът на ЕС е разяснил, че с нормата на чл. 17 от Директива 86/653/ЕИО относно координирането на правото на държавите-членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители е предоставена възможност на държавите-членки да приемат национални правни норми, които да предвиждат заплащане на обезщетение по смисъла на чл.17 пар. 2 от директивата или чл. (7 пар. 3 обезщетение за вреди. Предвидено е в чл. 18 , б. а от Директивата, посоченото в този член обезщетение, така както е специфицирано в чл. 17, пар. 2 или чл. 17, пар. 3, не се дължи, ако принципалът е прекратил договора с търговския представител поради виновно неизпълнение от страна на търговския представител, което би оправдало незабавното прекратяване на договора по силата на националното право. В чл. 17, пар. 2, б. а, тире 2 от директивата е посочено, че обстоятелства относно определяне на обезщетение след прекратяване на договора, могат да бъдат и забраната за извършване на конкурентна дейност по смисъла на чл. 20 от директивата. Следователно, от значение за определяне на обезщетението е видът на прекратяване на договора за търговско представителство. В този смисъл Съдът на Европейския съюз е постановил, че правото на обезщетение за клиентела и/или обезщетение за вреди, предвидени в чл. 17 от посочената директива, предоставено на търговския представител, търпи ограничение по изключение, когато е налице неизпълнение на задълженията, специфицирано в чл. 18 от директивата. В директивата, извън посоченото обезщетение по чл. 17, няма уредено отделно обезщетение за забрана за конкурентна дейност след прекратяване на договора. Предвидено е, че обезщетението за клиентела следва да се съобрази с наличието на забрана за конкурентна дейност – чл. 17, пар. 2, б. а, второ тире.
Макар и посоченото тълкуване в решенията на СЕС, да се отнася за предвиденото в чл. 17 от посочената Директива обезщетение за клиентела и/или обезщетение за вреди, след прекратяване на договора за търговско представителство, следва да се приеме, че Съдът на Европейския съюз е посочил, че предвидено в посочената директива право на обезщетение на търговския представител може да бъде ограничено с оглед вида на прекратяване на договора за представителство, като ограничението е изключение и следва да се тълкува стриктно.
Така посочените решения на СЕС, обосновават извод, че държавата-членка може да приеме реда и условията за заплащане на обезщетение за търговския представител след прекратяване на договора за търговско представителство при наличие на забранителна клауза да се извършва търговско представителство за определен срок, по отношение на определен район, определени стоки или услуги. Но тези обезщетения не са неограничени и дължими само по силата на прекратяване на договора. При така направените изводи в решенията на СЕС, нормата на чл. 41 от ТЗ следва да се тълкува като норма, създадена от националния законодател в съответствие със защитените права на търговския представител, определяща вид и условия на обезщетението след прекратяване на договор за търговско представителство при наличието на приета между търговеца-принципал и търговския представител писмена клауза за забрана за извършване на конкурентна дейност. Предвидено е в чл. 41, ал. 2 от ТЗ право на обезщетение за периода на ограничение – забрана за извършване на конкурентна дейност. По отношение на това обезщетение, следва да се приеме, че с оглед използвания термин „съответно“ обезщетение, въпросът е фактически за определяне на размера му. В правната теория е застъпено становището, че обезщетението е за бездействие, основано е на пропуснатите ползи на търговския представител, които би могъл да претърпи, изпълнявайки поетото задължение да не извършва конкурентна дейност в определен срок след прекратяване на договора за търговско представителство. Освен това се приема, че по отношение на определяне на това обезщетение, ще е от значение основанието за прекратяване на договора за търговско представителство.
В съдебната практика, изразена в решение № 30 от 25.03.2010 г. по т.д. 561/09 г., 1 ТО на ВКС, е застъпвано становището, че основният принцип на правото, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, е приложим и при определяне правата на виновната страна да получи обезщетение на основание неизпълнения точно от нейна страна договор. При приложението на това общо правило, следва да се приеме, че от значение при определяне на обезщетението, на основание чл. 41 от ТЗ, е основанието за прекратяване на договора и налице ли е вина на търговския представител като основание за прекратяването му. Обезщетението по чл. 41 от ТЗ, с оглед посочения по-горе принцип, може да бъде ограничено, ако прекратяването на договора за търговско представителство е на основание виновно неизпълнение на задължения от страна на търговския представител, за което той отговаря, и е породено право за търговеца-принципал да прекрати договора. В този случай, ще следва да се извърши преценка налице ли е посоченият вид неизпълнение на задълженията на търговския представител и за правото на търговеца да прекрати договора. Съответно, след разглеждане на основанието за прекратяване, при преценка вината на търговския представител, да се направи извод дължи ли се съответно обезщетение на основание чл. 41, ал. 2, изр. 3 от ТЗ.
Предвид посоченото тълкуване на чл. 41 от ТЗ, следва да се приеме, че въззивният съд в обжалваното съдебно решение е допуснал нарушение на материалния закон, като на основание чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК решението подлежи на отмяна. Въззивният съд не е извършил тълкуване на нормата на чл. 41 от ТЗ в посочения по-горе смисъл. Приел е, че отговорността на търговеца е обективна, възниква при проявление на уговорената писмено клауза за забрана за конкурентна дейност и прекратяване на договора, независимо от основанието за прекратяване, като е налице винаги право на обезщетение на търговския представител, а търговецът има право на обезщетение за неизпълнение по общите правила. Тези изводи са постановени в нарушение на действителното съдържание на чл. 41 от ТЗ, така както е разяснено в настоящето решение.
Изрично в отговора на исковата молба, ответникът-касатор в настоящето производство, е посочил, че възприема предявения иск съобразно неговото основание, а именно обезщетение за ограничаване на дейността на търговския представител, на основание чл. 41, ал. 2 от ТЗ. Направил е възражение, че е налице виновно неизпълнение на задълженията на търговския представител. Като е изложил съображения за вина на търговския представител, както и основание за ангажиране на отговорността му и е посочил, че е налице отговорност на търговския представител за прекратяване на договора поради извършването на противоправни действия, както и действия в неизпълнение на договорните задължения на търговския представител. По отношение на основанието за прекратяване на договора за търговско представителство, въззивният съд не е извършил обсъждане на доводите и възраженията на страните, както и обсъждане на доказателствата. Това налага, на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав за извършване на посочените съдопроизводствени действия.
Относно отговорността за разноски в настоящето производство, на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК, следва да се произнесе въззивният съд, съобразно изхода на спора.
Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 140 от 27.06.2019 г. по в.гр.д. 125/19 г., поправено с решение № 288 от 3.12.2019 г. по в.т.д. 125/19 г., по описа на Окръжен съд – Русе, Гражданска колегия И
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: