Р Е Ш Е Н И Е № 600 гр. София, 16 декември 2013 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на шести декември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 2074 по описа за 2013 г Производството е образувано по искане на осъдената Б. Й. Г.-К., депозирано на 1.10.13 г, за възобновяване на ВНОХД № 2672/13 по описа на Софийски градски съд, по което е постановено решение № 1103 от 19.09.13 г, с което е изменена присъда на Софийски районен съд от 14.02.13 г, по НОХД № 4278/10, като е отменено приложението на чл. 66 НК и е постановено наложеното наказание една година „лишаване от свобода” да бъде изтърпяно при „строг” режим в затвор, а, на основание чл. 68 НК, е приведено в изпълнение наказанието три месеца „лишаване от свобода”, наложено с присъда на Софийски районен съд, по НОХД № 11793/03, влязла в сила на 6.04.04 г, за изтърпяването на което е определен първоначален „строг” режим, настаняване в затвор, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда молителката е призната за виновна в това, че на 30.01.2007 г в [населено място], е отнела чужди движими вещи, на обща стойност 529, 50 лв от владението на В. Ц. М. без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено повторно, с оглед на което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 28 и чл. 54 НК, е осъдена на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години. Искането е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Сочи се, че е нарушен чл. 14 НПК, че са неправилни доказателствените изводи относно наличие на извършено престъпление, че не е изискан и приложен възприетият от св. М. и св. Ф. видеоматериал, че разпознаването, от страна на пострадалата, е опорочено, че липсват очевидци на деянието, че св. М. е разказала за наличие и на втори човек по време на деянието, както и това, че лицето на извършителя не е било видимо, че на досъдебната фаза св. Ф. е заявил, че е възприел жена, която не би могъл да разпознае, а в съдебната фаза е посочил подсъдимата като извършител на престъплението, че е нарушен материалният закон / деянието не е съставомерно по чл. 195, ал. 1, т. 7 НК, а по чл. 195, ал. 1, т. 2 НК /, че наложеното на осъдената наказание е явно несправедливо / че не е съобразен продължителният срок на наказателното производство, че са налице основанията на чл. 55 НК, че незаконосъобразно е отменено приложението на чл. 66 НК /. Иска се да бъдат отменени постановените съдебни актове, по реда на възобновяването, и делото да бъде върнато за ново разглеждане на първата инстанция. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на искането. Осъдената не участва лично в производството пред ВКС. Представителят на ВКП счита искането за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Искането е допустимо. Подадено е от легитимна страна, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК и касае съдебен акт, непроверен по касационен ред. Разгледано по същество, е неоснователно. Релевираното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Въззивният съд е изследвал обстоятелствата по делото обективно, всестранно и пълно, тоест, е спазил изискванията на чл. 14 НПК. Осъждането почива на показанията на св. М. и св. Ф., кореспондиращи както помежду си, така и на протокола за разпознаване, в хода на което пострадалата е посочила осъдената като извършител на престъплението. Неоснователно се възразява срещу годността на разпознаването, тъй като посоченото следствено действие е проведено по реда на чл. 169 и сл. НПК / в разпита преди разпознаването св. М. е описала по какви външни белези би могла да познае лицето, а при разпознаването без колебание е посочила осъдената /. От показанията на пострадалата и св. Ф. е установено, че на инкриминираната дата св. М. е била на лекция в аудитория на Н., а дамската й чанта е била оставена в незаключен шкаф в коридора пред залата. След приключване на лекцията свидетелката е потърсила чантата си, но не я намерила. Тя и нейни колеги, сред които и св. Ф., гледали записа от видеокамерата, монтирана в Н., и възприели жена, която обикаля по коридора, отива до шкафчето, взема чантата и я скрива под якето си. Докато гледали записа, състуденти на св. М. и св. Ф. коментирали, че са виждали и друг път същата жена в сградата на Н., че обикаля по коридорите и търси нещо. Две седмици по-късно при влизане в сградата е видяна същата жена и е извикана полиция. Тогава св. М. е заявила, че жената е същата, която е видяла на видеозаписа / такъв е резултатът и от проведеното впоследствие разпознаване /. Казаното от пострадалата съответства и на заявеното от св. Ф., който в съдебната фаза е проявил категоричност, че присъстващата в залата подсъдима е жената, която е възприел от видеозаписа. Неоснователно се възразява срещу достоверността на казаното от св. Ф.. В показанията си от досъдебното производство, приобщени по делото, свидетелят е дал описание на жената, отнела чантата, но тогава свидетелят е проявил несигурност относно възможността да я познае. Тази несигурност обаче е преодоляна в съдебната фаза, когато свидетелят е възприел присъстващата в залата подсъдима и я е идентифицирал като жената, която е видял на видеозаписа. Неоснователно се твърди, че показанията на св. М. от съдебната фаза не подкрепят несъмнено и категорично обвинителната теза. От значение при преценка на казаното от нея пред съда е изминалият период от време / четири години след инкриминираното деяние /, към който момент е разбираема липсата на детайлни спомени за процесните събития. Още в началото на разпита свидетелката е заявила, че „случаят е бил много отдавна”, но е разказала това, за което си е спомнила. Тогава е споменала за мъж, който също е бил заснет от видеоматериала, но е уточнила, че той е преминал по коридора и след това си е тръгнал, а жената от записа е взела нещо от шкафчето и го е скрила под якето си. Казаното от М., че „от камерите не се вижда лицето на жената”, в контекста на показанията й пред съда, е в смисъл, че от „записа бегло се придобива представа за човека”. Това обаче не е попречило на свидетелката да потвърди, че подсъдимата е извършител на престъплението / свидетелката е заявила, че е „виждала подсъдимата по време на случая и след това в РПУ, когато са я извикали за разпознаване” /. Що се отнася до видеоматериала от камерата на Н., той действително не е приложен по делото, но това се дължи на късното му изискване от учебното заведение, когато записът не е бил наличен / в тази насока е писменият отговор на Н. от 17.12.2010 г, л. 47 от съдебното производство пред Софийски районен съд /. Косвено в подкрепа на обвинителната теза са изявленията на състудентите на пострадалата, които, наблюдавайки видеозаписа, са посочили, че са виждали същата жена често да влиза в сградата на Н. и да обикаля по коридорите, търсейки нещо. Липсата на очевидци на деянието не се отразява на правилността на изводите относно доказване на обвинението, съгласно принципа на чл. 303, ал. 2 НПК, тъй като от кредитираните гласни доказателствени източници се изясняват факти, изводими от видеозаписа, заснел кадри, синхронно на събитията, които са достатъчни за установяване механизма на деянието и неговия автор. Казано обобщено, въззивният съд е стигнал до верни доказателствени изводи относно извършеното престъпление и неговия автор, тоест, релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Ето защо, липсват основания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС, респективно, липсват условия за отмяна на съдебните актове и връщане на делото за ново разглеждане в първата инстанция, поради което искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. С оглед данните от съдебното минало на осъдената деянието е съставомерно по чл. 195, ал. 1, т. 7 НК / молителката е осъждана за кражба с присъда на СРС, по НОХД № 11793/03, влязла в сила на 6.04.2004 г, по която е наложено наказание три месеца „лишаване от свобода”, отложено по чл. 66 НК, за срок от три години /. Що се отнася до евентуална квалификация по чл. 195, ал. 1, т. 2 НК, от една страна, такова обвинение липсва, а, от друга страна, това би утежнило положението на осъдената / настоящето производство се води по нейно искане /, поради което този довод е безпредметно да бъде коментиран. Не е допуснато и нарушение по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказанието е определено при хипотезата на чл. 54 НК, при превес на смекчаващите обстоятелства към минимума на санкцията по чл. 195, ал. 1 НК, а именно: „лишаване от свобода” за срок от една година. Смекчаващи отговорността обстоятелства са състоянието на емоционална лабилност и затруднения в социалната адаптация на осъдената / съгласно заключението на СПЕ / и продължителният срок на воденото наказателно производство. Отегчаващо обстоятелство е завишената степен на обществена опасност на деянието с оглед размера на причинената вреда и липсата на възстановяването й. Верен е изводът, че не са налице условията на чл. 55 НК. В тази насока правилно е преценено, че констатираните смекчаващи обстоятелства не се отличават с „многобройност” или „изключителност”, а и предвид относителната тежест на отегчаващото обстоятелство, предвиденото в закона най-леко наказание / една година „лишаване от свобода” /, не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Деянието, предмет на настоящето наказателно производство, е извършено в изпитателния срок на предходната осъдителна присъда, поради което осъдената не може да се счита реабилитирана за предходното си осъждане / в тази насока е от значение, че изпитателният срок не е изтекъл успешно, а в този срок е извършено престъплението, предмет на настоящето производство /. Ето защо, законосъобразно въззивният съд е отменил приложението на чл. 66 НК и е приложил чл. 68 НК, привеждайки в изпълнение условната присъда. По тези съображения, ВКС намери, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на основание чл. 426 вр. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искане на осъдената Б. Й. Г.-К. за възобновяване на ВНОХД № 2672/13 по описа на Софийски градски съд, по което е постановено решение № 1103 от 19.09.13 г, с което е изменена присъда на Софийски районен съд от 14.02.13 г, по НОХД № 4278/10. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: