Р Е Ш Е Н И Е № 601 Гр.София, 07.01.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември, 2013 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ЛАКОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 2135/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 30/10.05.13 г.,постановена от ОС-Плевен /ПлОС/ по Н.Д.644/12 г., подсъдимият В. М. И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.302, т.1 и 2 вр.чл.301,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, търпимо при първоначален общ режим, глоба в размер на 2 000 лв. и лишаване от право да заема длъжност в органите на МВР за срок от четири години. Приспаднато е времето, през което лицето е било задържано под стража и под домашен арест. С решение № 179/30.09.13 г.,постановено от АС-Велико Търново /ВтАС/ по В.Н.Д.154/13 г., така оповестената присъда е изменена, като определеното наказание лишаване от свобода е намалено на три години, а изтърпяването му е отложено с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. Присъдата е отменена в частта по определяне на първоначален режим за изтърпяване на лишаването от свобода, а в останалата част е потвърдена. Недоволен от постановеното решение е останал подсъдимият, който в срок го атакува чрез своя защитник, изтъквайки основания за неправилност. Моли се за отмяна на същото и оправдаване на дееца. В съдебно заседание пред ВКС И. и неговият защитник поддържат жалбата с изтъкнатите в нея доводи. Представителят на ВКП намира същата за неоснователна. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и изложените в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: Оплакванията в касационната жалба не само касаят, но по формулировка са посочени като водещи до неправилност на атакувания съдебен акт, тъй като вмененото на касатора престъпно деяние не е доказано да е подкуп. Проблемът е, че те обуславят необоснованост на решението, а същата не е касационно основание. Затова ВКС ще се произнесе единствено по възможните за извличане доводи, които могат да бъдат разгледани на плоскостта на допуснати от въззивния съд процесуални нарушения /доколкото актът на този съд подлежи на ревизия/, осмислими на плоскостта на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК, довели евентуално до неправилно приложение на материалното право- касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК. Поначало в хода на съдебното производство е оспорван въпросът какво е било движението на полицейската група, в която е участвал подсъдимият, при провеждане на специализираната полицейска операция на територията на първо РУП- Плевен на трети и четвърти май, 2012 г., с цел предотвратяване, пресичане и разкриване на деяния по линия „Престъпления против собствеността и личността на територията на с.Б., с.Оп. и с.В.”. В плана за това не е посочено с.Т., което е прието за място на първото деяние от продължаваната престъпна дейност по искане и приемане на дар от страна на И.. Въззивният съд е преценил, че ПлОС не е сгрешил мястото на предхождащата вмененото на дееца поведение проверка, по какъвто повод е поискан неследващият се дар. Това е предизвикало известно объркване у защитата, която продължава да настоява на факта, че не е правена проверка в района на Т. Настоящата инстанция намира соченото неблагополучие на производството за абсолютно несъществено по повод предмета на делото. За да се осъществи проверка в района на цитираните по-горе села около Плевен, полицейската група, в чийто състав е влизал и подсъдимият, е имала на разположение служебен автомобил, който обяснимо е използвал пътната мрежа, за да се стигне от едно населено място до друго. Село Т. и прилежащият му път се нахождат в оперативния ареал на движение и действие на същата и не е необяснимо, че там е спрян за проверка пострадалият. По-важно и определящо за процесния казус е вярно приетото от съдилищата по фактите, че на 04.05.12 г. вечерта, деецът е отишъл до дома на подсъдимия и тогава е поискал недължим му се дар от 300 лв., като е получил 200, за да не състави акт за установяване на административно нарушение на Т. Й.. Установената неизправност на поведението на последния е констатирана предишния ден в регион, влизащ в обсега на дължимата от съответната полицейска група проверка. Казаното всъщност се потвърждава и от справката, изготвена от подсъдимия на 04.05.12 г., относно проведена СПО на територията на с.Б. /географският анализ установява, че с.Т. се намира до помпената станция на с.Б./, от финалната част на която е видно, че са изграждани КПП-та извън с.Б., посока с.Бр. и с.Т. От друга страна, в контекста на следващо отправено от защитата възражение, очевидно в третираната справка не е отразена проверка на превозното средство на потърпевшия, каквато без съмнение по гласните доказателствени средства е била извършена. Следователно решаващите съдилища не могат да търпят отправения им упрек при оценката на справката, ако бе разгледана според защитата от „един здравомислещ човек”. По-нататък, оспорват се позициите на ПлОС и ВтАС по възприемане показанията на Т. Т., без обаче да се заявява какви точно процесуални нарушения са допуснали укоряваните съдилища, вследствие на които да е опорочена съдебната воля и да се е стигнало до неправилно извеждане на правните формулировки. Изразява се единствено недоволство от направените изводи, които не се схождат с лансираната в писмените бележки до ВтАС теза на подсъдимия. ВКС няма да обсъжда препращането в касационната жалба към цитираните писмени бележки /каквато и правна природа да им бъде придадена/. От една страна се омаловажава върховната съдебна инстанция по наказателни дела като институция, законово изискваща пред нея да се поставят конкретни възражения, а от друга-видно от съдържанието на бележките, доводите по тях са свързани с правомощия на съд по фактите, не и с такива на съд по правото, какъвто е ВКС. Решаващите съдилища са отразили подробни съображения на кои гласни доказателствени средства се позовават при вземане на крайното решение и защо, без при това да са допуснали процедурни грешки. Следователно, обстоятелството, че са възприели показанията на свидетели, посочени от държавното обвинение, а не такива, представени от защитата /относими към това, че деецът е искал заеми за изплащане на кредит, а не конкретно защо са били поискани и дадени паричните средства от пострадалия/, след като е процесуално аргументирано, обмислено на фона на цялостната събрана доказателствена съвкупност, не опорочава съдебните актове. Защитата не е убедена в мотивите, опровергаващи съображенията за липса на доказателства за наличие на предмета на престъпление-200 лв., предходно дадени. Така поднесеното изявление не може да бъде подведено под някое касационно основине, също както и твърдяна непълнота на доказателствата. В крайна сметка съдилищата по същество пространно са взели отношение защо изцяло дават вяра на споделеното от Т. Т., което далеч не е обсъждано самостойно и се възприема от настоящата инстанция. Твърди се,че въззивният съд неправилно се е позовал на събраните със СРС доказателства. Представя се и довод, че те са незаконни по своето естество. Липсва каквато и да е обосновка на този довод и ВКС не намира за нужно да му отделя мотивно внимание, още повече, че при прегледа на приложеното към делото ВДС с всичките документи за провеждане на СРС, не констатира никакви процесуални недъзи. Коментираните доказателствени средства, погледнати откъм съдържанието им, на следващо място обосновавали претенция за неосъществяване на подкуп, като неустановяване на елементите за сключен договор за заем се интерпретирало в ущърб на подсъдимия, в разрез с разпоредбите на чл.107,ал.5 вр.чл.13 НПК. Подходът на защитата при отстояване на тази позиция е механичен, защото преглежда съдържанието на СРС-тата изолирано, а не в съотношение с останалите доказателствени материали, както законосъобразно са сторили ПлОС и ВтАС. И подсъдимият в съдебно заседание пред ВКС, и неговият защитник, упорито прокарват тезата за поискан от касатора заем от Т. във връзка с договор за банков кредит, отхвърлена категорично от решаващите съдилища. Твърди се, че на практика има дума срещу дума и се демонстрира неяснота защо при равнопоставеност на страните, една от тях се кредитира, а друга-не. Казаното е несъстоятелно, тъй като на стр.6 долу и стр.7 горе от атакуваното решение ВтАС подробно е обсъждал резервите си към заявяваното от подсъдимия в обсъжданата насока, приемайки аргументацията на първостепенния съд. Тази инстанция се съгласява изцяло с мотивите и предвид липсата на процесуални нарушения при тяхното извеждане, каквито и не се защитават в касационната жалба, не намира за нужно да се занимава повече с поставения въпрос. На последно място ВКС желае да изложи принципни съображения защо не би могъл да постанови оправдателна присъда, както се иска в касационната жалба и в открито заседание пред него, дори и да бе стигнал до извод, че доводите на атакувалата въззивното съдебно решение страна са основателни. Този съд е легитимиран да подходи по поискания начин само в случаите на чл.354,ал.1,т.2, пр.посл.НПК. Там е направена връзка с чл.24,ал.1,т.1 НПК, когато деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Това обаче трябва да е установено от фактическа страна от съда, чийто съдебен акт се ревизира. ВКС не може при първо и второ редовно разглеждане на делото пред себе си /настоящото е първо такова/ да приема собствена фактология по престъпната дейност, до която е довел преглед по същество на доказателствата, тъй като, както вече бе заявено, е съд по правото, произнасящ се в рамките на възведени пред него касазционни основания. Ако констатира процедурни пороци в доказателствената преценка, довели и до незаконосъобразно приложение на правото, той следва да отмени съдебния акт и да върне делото за ново разглеждане на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр. чл.348,ал.1,т.2 НПК. В случая няма основание за упражняване на това правомощие. Водим от изложените съображения и в съответствие с чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 179/30.09.13 г., постановено от АС-Велико Търново по В.Н.Д.154/13 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/