Р Е Ш Е Н И Е № 107 гр. София, 18.07.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 180 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимите С. Н. и В. И., подадена чрез техния защитник – адв. М. М. срещу решение № 270 от 12.12.2016 г. на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 366/2016 г. В жалбата е заявена претенция за наличие на всяко от касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за признаване на двамата подсъдими за невиновни по повдигнатите им обвинения, евентуално за намаляване на наказанията, като се твърди, че наложената на Н. глоба не е съобразена с материалните негови възможности. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимите поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Подсъдимият Н. заявява солидарност с позицията на защитника си. Моли да бъде оневинен. Подсъдимият И., редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на компетентността си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 17 от 24.06.2016 г., постановена по НОХД № 68/2016 г., състав на Силистренския окръжен съд е признал подсъдимия С. Р. Н. за виновен в това, че на 21.10.2014 г., в землището на [населено място], обл. С. държал повече от три археологически обекти (199 археологически обекти), които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, предвиден в §§ 5, 6 и 7 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за културното наследство и Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация за водене на регистъра на движими културни ценности, поради което и на осн. чл. 278, ал. 6 НК го е осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на три хиляди лева. Със същата присъда подс. Н. е признат за виновен и в това, че на 21.10.2014г., в землището на [населено място], е държал и е укривал предмети и оръдия – фабрично изработен металдетектор „MINELAB GPX 500” и осемнадесет инчова DD сонда, модел „Comander”, за които знаел, че са предназначени за търсене на археологически обекти, поради което и на осн. чл. 277а, ал. 7 НК е осъден на една година лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал. 1 НК е определено едно общо наказание от една година лишаване от свобода, към което на осн. чл. 23, ал. 3 НК съдът е присъединил глобата от 3000 лева. На осн. чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието, свързано с лишаване от свобода, е отложено за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. С тази присъда подсъдимият В. И. И. е признат за виновен в това, че на 21.10.2014 г., в землището на [населено място], обл. С. противозаконно е държал оръдие – самоделно изработен металдетектор, за който е знаел, че е предназначен за търсене на археологически обекти, поради което и на осн. чл. 277а, ал. 7 НК е осъден на една година лишаване от свобода, като изпълнението на наказанието е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК съдът е възложил в тежест на всеки от подсъдимите заплащането на направените по воденето на делото разноски. С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е изцяло потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. Констатираното с нея несъответствие в датите, посочени в обстоятелствената и в заключителната част на обвинителния акт като време на извършване на престъпленията, е факт. То обаче не е направило обвинението неясно за подсъдимите. Освен погрешно изписаната в началото на обвинителния акт дата, като време на инкриминираните събития – 21.04.2014г., в по-нататъшното изложение е намерило място описание на останалите факти от хронологията на събитията, които логически се свързват именно с посочената в диспозитива на същия акт дата – 21.10.2014г. Така е постигната в достатъчна степен нужната хармония и взаимна обусловеност между двете части на прокурорския акт. Освен това, точно отразяване на установените по делото факти, в т.ч. и на времето на престъпленията, е направено в постановленията за привличане на всеки от подсъдимите като обвиняем в предходната процесуална фаза и този факт служи като допълнителна гаранция за тях относно съдържанието на обвинителната позиция. Красноречив показател за това, че при съдебното разглеждане на делото никой от тях не е имал затруднения в ориентацията относно времето на деянието, за което е обвинен е фактът на пълноценно и адекватно организираната защита чрез дадените обяснения по обвинението и направените доказателствени искания. Закономерно, този проблем не е бил поставен от подсъдимите и от техния защитник на вниманието нито на първоинстанционния, нито на въззивния съд. Напротив, категоричното мнение на адв. М. пред всяка от предходните инстанции е било, че „няма процесуални пречки за разглеждане на делото”. Ето защо липсва основание да се приеме, че съдът се е произнесъл при неясно формулирано обвинение, довело до ограничаване на правото на защита на подсъдимите. Колкото до причината, поради която С. Й. не е привлечен към наказателна отговорност, твърде неуместно този въпрос е поставен в касационната жалба, като обуславящ процесуална необходимост от оспорване на въззивния акт. Както преценката относно обема и съдържанието на обвинението, така и преценката относно лицето/лицата, по отношение на които ще бъде повдигнато и предявено обвинение, е суверенна територия на прокурора и съдът не разполага с механизми за контрол върху нея. Лишено от основания е възражението, че процесът по формиране на убеждението на въззивния съд по фактите е протекъл при игнориране на обясненията на подсъдимите и на показанията на свид. Д.. Това, че въззивният съд, подобно на съда от първа инстанция, е отказал да признае достоверност на съобщеното от подсъдимия, не означава, че го е пренебрегнал. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствената съвкупност, който законът е установил в посочената норма, изключва предустановеност на силата на което и да е от доказателствата и доказателствените средства. Това важи и за обясненията на обвиняемия/подсъдимия, които също нямат предустановена абсолютна процесуална стойност и съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както и към всички останали доказателства и доказателствени източници. Този именно подход е бил следван от съдилищата при оценката на обясненията на подсъдимите и на останалите доказателствени източници. Съдебните актове съдържат оценка за достоверност при съобразяване на съществените страни на казаното от всяко от разпитаните по делото лица, в т.ч. и от подсъдимите и свид. Д., като са изложени аргументи, относими към смисловия и информационния негов капацитет, показващи извършена преценка за вътрешната и външната съгласуваност на доказателствените източници и стриктно следване на правилата на формалната и аргументативната логика. Възражението за отсъстващ от въззивното решение коментар на заключението на приетата по делото морфологична експертиза би могло да съставлява аргумент за допуснато съществено процесуално нарушение, ако е резултирало в неправилно решаване на съществени за делото въпроси. В принципен план въззивният съд, подобно на първостепенния, е свободен да преценява нивото на полезност на експертното заключение, но би следвало да изложи в документално-словесен вид преценката си за неговата процесуална значимост за доказателствения процес, доколкото пред него е направено възражение за недоказаност на обвинението срещу двамата подсъдими по чл. 277а, ал. 7 НК, с оглед изясняване на обстоятелствата по което е била назначена коментираната експертиза. Мълчаливото отминаване на тази експертиза несъмнено е недостатък в съдебната дейност. Същевременно обаче пред въззивния съд подсъдимите и защитника им не са извели аргументи в подкрепа на процесуалната си позиция, позовавайки се изрично на заключението на тази експертиза. От друга страна, експертизата е значима не сама по себе си, а от гледище на способността й да обоснове или поне да подпомогне процесът на формиране на извод в една или в друга насока, да разкрие логически връзки между обстоятелствата, които без нея не биха били формирани и които са релевантни по делото. В случая възражението за липсващ във въззивното решение коментар на заключението на морфологичната експертиза е основано на фрагментарен прочит на експертните изводи, като не отразява действителният резултат от тази експертиза. А той е формулиран в няколко изречения, част от които са спестени в касационната жалба. Наред с извода, че почвените проби, снети от иззетите по делото лопати, се различават по морфологични признаци и почвени показатели от почвените проби от изкопите и почвата до тях, заключението включва и извод за ниска информативна стойност на пробите от трите лопати, поради съществуващата възможност за „маскиране“ на резултата. Обяснено е, че причината за това е в наслоената върху лопатите пръст от предходни случаи на ползването им без възможност да се отчете начина на формиране на налепа във времето. В касационната жалба не е аргументираната възможността комплексният експертен извод, в неговата цялост, да даде нов аспект и да промени перспективата към фактите. Няма поради това причини да се счита, че с липсата на коментар във въззивното решение на морфологичната експертиза се е стигнало до нарушаване на принципите за изграждане на съдебното убеждение по фактите. Възражението за нарушение на процесуалните правила при оценката на историко-археологическата експертиза е също неоснователно. Тази експертиза е ползвана от съдилищата, като е взета предвид логичаската й същност, научната й обоснованост и връзката й с доказателствата по делото. Процесуално нарушение при ползването на експертизата би имало само, ако съдът не е съобразил това, че не са изследвани всички обекти, предоставени за анализ; че обектите не са изследвани в съответствие с поставените на вещото лице задачи; че при формулирането на отговорите не са ползвани научно-признати методи; че не е даден отговор на всички, поставени пред експерта въпроси; че са налични противоречия, непълноти, неясноти в анализа и изводите; че тези изводи не са категорични, а са с вероятностен характер, че нямат нужната обосновка и са дадени извън рамките на професионалната компетентност на вещото лице и пр. В случая това не е така. Неоснователни са възраженията за неправилно приложение на материалния закон с ангажирането на наказателната отговорност на всеки от подсъдимите по чл. 277а, ал. 7 НК, а по отношение на подс. Н. – и по чл. 278, ал. 6 НК. У всеки от подсъдимите е намерена вещ, годна да бъде предмет на престъплението по чл. 277а, ал. 7 НК – металдетектор (а у Н. – и 18-инчова сонда, м. „Comander“), която по техническите си характеристики е средство за откриване на метални предмети и с оглед на това може да се използва за една от дейностите, посочени в чл. 277а, ал. 7 НК – търсене на археологически обекти. Престъплението по този текст от материалния закон е такова на просто извършване и за изпълнението му е достатъчно деецът да има в своя фактическа власт съответното оръдие (или предмети, материали, компютърни програми) със съзнанието или предполагайки, че е предназначено или е послужило за търсене на археологически обекти. С това фактическият състав на престъплението е изпълнен. Няма изискване самият деец да е извършвал действия по търсене на археологически обекти и да е използвал за това техническото средство, което държи. Ако бе установено и такова поведение на всеки от подсъдимите, то това поведение би реализирало и състава по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 1 НК. Поради това отсъствието на доказателства, че подсъдимите са предприели действия по търсене на археологически обекти, както и това, че не са задържани „на терен“ и металотърсачите не са били в работен режим не е компрометирало възможността за ангажиране на наказателната отговорност на всеки от тях по чл. 277а, ал. 7 НК. Няма съмнение, че металдетекторът не е забранена за притежание вещ и държането му само по себе си не е престъпно. То е криминализирано с оглед на обществената опасност на дейността, за извършването на която се явява средство – противозаконното търсене на археологически обекти. Изводите си относно знанието на всеки от подсъдимите за предназначението на металотърсача, който е държал въззивният съд е базирал на установените по процесуален ред факти: прикриването при полицейската проверка от страна на подс. Н. на факта, че и той е носел металдетектор; фактът, че в момента на полицейската проверка собственият на Н. металотърсач се е намирал далеч от мястото, на което двамата подсъдими са заявили пред полицейските служители, че търсят болтове и гайки; наличието на лопати до колата на подсъдимите, несъответстващо на съобщената от двамата цел на пребиваването им на мястото; наличието на множество, датиращи от различни исторически периоди археологически обекти в автомобила на Н. – от една страна, а от друга - алогичните и противоречащи на обективните находки обяснения, които той и И. са дали за причината да пребивават на мястото, на което са били установени от полицейските служители и динамично променялата се във времето тяхна позиция по този въпрос - от „пробвахме, но няма нищо“ (в момента на проверката), през търсене на болтове и гайки (при отвеждането им в полицейското управление) до търсене на метеорити (според обясненията на Н. пред съда) и спиране за почивка на мястото (според обясненията на И. в съдебната фаза), както и признанието, което практически са направили пред свид. Р.. В членството на двамата подсъдими в Българската национална федерация по металдетектинг не се съдържа оправдателен по отношение на конкретно инкриминираното тяхно поведение аргумент. Както вече ВКС е посочвал в практиката си, въпросното сдружение и членството в него не предоставят повече права отколкото Законът за културното наследство е предвидил за опазването и закрилата на културните ценности (Р-374-2013г. по к.д. № 1174/2011 г. на ВКС, ІІ-ро н.о.). Отделно от това, дейността по издирване на метални предмети (пръстени, монети, украшения, фрагменти и др.), като едно от предвидените в Устава на сдружението средства за постигане на целите му, е ограничена до „паркове, увеселителни заведения, плажове и частни имоти със съгласието на собственика“. Землища, извънградски местности, гори и пр. очевидно не са предвидени в устава на сдружението като места, на които да бъде извършвана дейността, целяща популяризиране на хобито металдетектниг, установено като една от основните цели на сдружението. Неоснователни са и доводите, с които се оспорва съставомерността на поведението на подс. Н. по чл. 278, ал. 6 НК. Качеството на инкриминираните предмети като археологически обекти, подлежащи на идентификация и регистрация по Закона за културното наследство е компетентно установено по експертен път – чрез приетата историко-археологическа експертиза. Сред всички 496, предоставени за експертно изследване предмети, научно обосновано са изолирани онези, които представляват остатъчен археологически материал, съответно нямащ нужната научна стойност. По отношение на останалите експертизата се е ангажирала с определяне на характеристиките на всеки от тях, с отнасянето му към конкретно посочен исторически период и преценка за автентичността му. Материалната стойност не може да бъде водеща при определянето на годността на една вещ да бъде предмет на престъплението по чл. 278, ал. 6 НК. От значение е научната или културната стойност, каквато според експертната преценка всяка от инкриминираните вещи притежава. Що се касае до възражението за явна несправедливост на наложените наказания, то не е обвързано с излагане на конкретни аргументи, поради което и в рамките на така предопределения от самата жалба логически минимум, настоящият състав ще отбележи, че отмерено към долната граница за съответното престъпление, всяко от наложените наказания не се явява несправедливо. Напротив, съобразени са индивидуалните особености на деянията, фактическите техни характеристики, специфичното съчетание на обективните и субективните техни свойства. Тези обстоятелства първостепенният съд е подложил на балансирана и справедлива преценка, която му е позволила да осъразмери точно всяко от наказанията с тежестта на извършеното и с личностните характеристики на съответния подсъдим. Закономерно, въззивният съд не е намерил основания за корекция. Всички, установени по делото обстоятелства с характера на смекчаващи и отегчаващи, по достойнство са били оценени. Наказанието „глоба“ е предвидено като кумулативна санкция за престъплението по чл. 278, ал. 6 НК, наред с лишаването от свобода. Съдът би могъл да не я наложи единствено при констатиране на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, а в случая по отношение на Н. такива не са налице. Напротив, броя на инкриминираните археологически обекти, както и проявената от този подсъдим упоритост в престъпното поведение подчертават превеса на обстоятелствата, способни да отегчат отговорността му. Наложената на подс. Н. глоба е в минималния, предвиден в чл. 278, ал. 6 НК размер, с оглед на което възможността за смекчаването й е изключена. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 270 от 12.12.2016 г. на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 366/2016 г. Настоящото решение е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.