Р Е Ш Е Н И Е № 124 гр. София, 14 юли 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на тринадесети март, две хиляди и четиринадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Шекерджиев ЧЛЕНОВЕ: Антоанета Данова Лада Паунова при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Руско Карагогов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №323 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано въз основа на касационна жалба от защитника на подсъдимия М. А. Р. и касационна жалба на повереника на частните обвинители С. В. М. и И. Н. М. срещу решение №404 от 29.11.2013 г., постановено по ВНОХД №981/2013 г., на Апелативен съд- гр.София, с което е изменена присъда от 19.06.2013 г., постановена по НОХД №37/2013 г. на Окръжен съд- гр.Монтана. С първоинстанционната присъда подсъдимият М. А. Р. е признат за виновен в това, че на 27.05.2012 г. в землището на [населено място] на път Е-79, при управление на моторно превозно средство- лек автомобил „Фиат“ Б. с ДК [рег.номер на МПС] нарушил чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП, чл.42, ал.1, т.2 и т.3 ЗДвП, по непредпазливост и в пияно състояние причинил смъртта на В. И. М. и средни телесна повреда на Р. Й. Г. и В. Ж. В., като на основание чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б.“б“, във вр. с чл.342, ал.1 и чл.58а, ал.1 НК му е наложено наказание три години и четири месеца „лишаване от свобода“, което да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип и е лишен от право да управлява МПС за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият Р. е осъден да заплати на пострадалата Р. Й. Г. сумата от 20 000 лева- обезщетение за претърпени от престъплението неимуществени вреди и на В. Ж. В. сумата от 15 000 лева- неимуществени вреди и 2 971, 11 лева- имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 27.05.2012 г. до окончателното изпълнение на задълженията. С присъдата подсъдимият Р. е осъден да заплати сумата от 2 090,89 лева- разноски по водене на делото. С присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението да е извършил нарушение на разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП. С въззивното решение атакуваната присъда е изменена в частта й за наложеното наказание „лишаване от свобода“, като същото е завишено на четири години. Присъдата е потвърдена в останалата й част. В касационната жалба на защитника се сочат всички касационни основания. Поддържа се, че неправилно решаващите съдилища са приели, че подсъдимият е осъществил нарушение на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП, като се твърди, че причина за произшествието е единствено занасянето на автомобила. Оспорва се и съществуването на квалифициращото обстоятелство “пияно състояние“, като се твърди, че употребата на алкохол от страна на подсъдимия не е в пряка причинно- следствена връзка с настъпилото произшествие. Този касационен жалбоподател оспорва и размера на наложеното на подсъдимия Р. наказание, като твърди, че въззивният съд неправилно е отчел обществената му опасност, като неточно е преценил извършените от него предходни нарушения на правилата за движение по пътищата и налаганите му административни наказания. На тези основания се предлага въззивния съдебен акт да бъде отменен и бъде постановено ново решение, с което да бъде намалено наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ и изпълнението му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. В касационната жалба на частните обвинители е посочено касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК, като се твърди, че отмереното на подсъдимия наказание е явно несправедливо, и не съответства на обществената опасност на Р. и извършеното от него престъпление. Поддържа се, че наложеното най- тежко наказание „лишаване от свобода“ е необосновано леко, като е определено от въззивния съд без да бъдат отчетени липсата на признание от страна на подсъдимия на досъдебното производство, възрастта на пострадалите, високата степен на алкохолно опиване, предходните многобройни нарушения и наказания на правилата за движение по пътищата и отсъствието на съжаление за извършеното престъпление. На тези основания се предлага да бъде увеличено наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“. В хода на касационното производство защитникът поддържа касационната жалба, като възпроизвежда отново оплакванията, отразени в нея. Моли да бъде намалено наложеното наказание „лишаване от свобода“ и изпълнението му да бъде отложено по реда на чл.66, ал.1 НК. Повереникът на частните обвинители М. поддържа, че употребения от подсъдимия алкохол е в пряка причинно- следствена връзка с извършеното престъпление и настъпването на произшествието. Частните обвинители М. поддържат становището на процесуалния си представител. Представителят на държавното обвинение дава заключение, че касационните жалби са неоснователни. Твърди, че липсва спор по фактите, както и е установено, че подсъдимият Р. е знаел, че след употреба на алкохол не трябва да управлява превозно средство. Предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде оставен в сила. Подсъдимият Р. твърди, че съжалява за случилото се, в момента работи, родило му се е дете и моли да му бъде дадена възможност да се грижи за семейството си. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните жалби са неоснователни. По оплакванията за допуснато съществено нарушение на материалния закон Основното оплакване, свързано с касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК е за допуснати нарушения при квалифициране на престъплението по чл.343, ал.3 НК. Касационната инстанция прецени, че обстоятелството, че подсъдимия Р. е управлявал автомобила в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта си 1, 29 промила е установено по несъмнен и категоричен начин. Това следва не само от събраните доказателствени материали, но и от това, че производството се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 НПК и подсъдимият е признал отразените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, в това число и управлението на моторно превозно средство с посочената концентрация на алкохол в кръвта. Не може да бъде възприета тезата на защитата, че употребеният алкохол не трябва да бъде отчитан при правната квалификация на инкриминираното деяние, тъй като това нарушение на ЗДвП не е в пряка причинно- следствена връзка с настъпилото произшествие. Съдебната практика по въпроса за съществуването на причинна връзка между пияното състояние и настъпилия общественоопасен резултат е константна, като съдилищата неотклонно приемат, че такава причинна връзка не е необходима, за да е налице квалификацията по чл.343, ал.2 НК. Такава връзка трябва да има между други нарушения на правилата за движение по пътищата, които са свързани с произшествието, но не и по отношение на разпоредбите на ЗДвП, забраняващи управлението на МПС след употреба на алкохол. В този смисъл са ППВС №1/1983 г., ТР №19/1985 г. на ОСНК, Решение №302 от 09.07.1997 г., постановено по НД 188/1997 г. ІІІ НО ВКС и т.н. Ето защо, правилно решаващите съдилища не са изследвали наличието на причинна връзка между употребения от Р. алкохол и настъпилото произшествие, тъй като тя не е необходима, за да бъде ангажирана наказателната му отговорност. Касационната инстанция не сподели и оплакването на защитата, че неправилно подсъдимия е признат за виновен в извършването на нарушения на чл.20, ал.1 и ал.2 ЗДвП, чл.42, ал.1, т.2 и т.3 ЗДвП. Всяко едно от нарушенията на правилата за движение по пътищата е осъществено, тъй като Р. е предприел маневра изпреварване, като е навлязъл в лентата за насрещно движение с несъобразена скорост, изгубил е контрол върху автомобила, не е успял да се прибере в своята лента и е ударил насрещно движещ се автомобил. Всяко едно от нарушенията е взаимносвързано с останалите и всички заедно са довели до настъпване на произшествието и постигането на общественоопасния и противоправен резултат. Ето защо, вярно предходните съдебни състави са приели, че всеки един от посочените текстове е нарушен от подсъдимия и са постановили съдебните си актове в този смисъл. На тези основания касационният съд прецени, че правилно въззивната инстанция е приложила материалния закон и атакувания съдебен акт не трябва да бъде коригиран. По оплакванията за явна несправедливост на наложеното наказание: Касационната инстанция прецени, че правилно като смекчаващи отговорността на подсъдимия Р. обстоятелства са ценени чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни и изразеното съжаление за случилото се. Законосъобразно като отегчаващи отговорността обстоятелства са възприети множеството допуснати нарушения на правилата за движение по пътищата, които са довели до настъпване на произшествието, сравнително високата концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия, предходните нарушения на правилата за движение по пътищата и броя на пострадалите от инкриминираното пътно произшествие. При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства правилно наказанието на подсъдимия Р. е определено при превес на смекчаващите отговорността му обстоятелства, като същото е отмерено на шест години „лишаване от свобода“ и на основание чл.58а НК е редуцирано на четири години „лишаване от свобода“. Законосъобразно е определено и по- лекото наказание „лишаване от право да управлява МПС“. Определеното наказание „лишаване от свобода“ е съответно на обществената опасност на извършеното престъпление и тази на подсъдимия. Евентуалното му намаляване би било от една страна несправедливо, а от друга не би гарантирало постигане на целите на специалната и генералната превенция. При така определения му размер е и недопустимо приложението на чл.66, ал.1 НК. Касационната инстанция не сподели доводите на защитата за това, че наказанието на подсъдимия трябва да бъде намалено предвид семейното му положение и необходимостта да се грижи за малолетното си дете. Действително това са обстоятелства, които могат да обосноват редуциране на наказанието, но не и в този случай, тъй като същото и без това е определено при изключителен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, към минималния предвиден в разпоредбата на чл.343, ал.3, б.“б“ НК размер. Ето защо касационният прецени, че атакувания въззивен съдебен акт не трябва да бъде изменен, а определеното на подсъдимия Р. наказание не трябва да бъде редуцирано. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №404 от 29.11.2013 г., постановена по ВНОХД №981/2013 г., по описа на Апелативен съд- гр.София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.