Р Е Ш Е Н И Е № 60154 София, 20 октомври 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети септември две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 475/2021 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при Военно-апелативна прокуратура и по касационна жалба на частния обвинител С. И. С. срещу въззивна присъда № 1-а/19.01.2021 г., постановена по ВНОХД № 16/2020 г. от Военно – апелативния съд. Касационният протест и допълнението към него се позовават на основанията по чл. 348, ал.1 т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 13, чл.14, чл. 107, ал.5 от НПК, като в нарушение на тези принципни норми е изградил вътрешното си убеждение относно достоверността на обясненията на подсъдимата Р. С. и на показанията на свидетеля М. Т., съответно за необективност на свидетелските показания на частния обвинител С. и свидетеля А.. Претендира се още, че изводите на апелативния съд за несъставомерност на деянието по чл. 286, ал.1 от НК от субективна страна са резултат от неправилен доказателствен анализ. С тези аргументи се иска отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. В касационната жалба на частния обвинител С. С. също се съдържа позоваване на основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Пространно са изложени факти, които касаторът счита за установени от доказателствата по делото. В обхвата на второто от касационните основания се заявява претенцията, че въззивният съд в нарушение на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК не е извършил внимателна и обстойна проверка на всички доказателства по делото. Излагат се аргументи срещу изводите на съда за приетата достоверност на обясненията на подсъдимата С. поради съзрени противоречия в тях и за необосновано игнориране на свидетелските показания на С. и А.. Изтъква се и довод за предубеденост на въззивния съдебен състав поради това, че по искане на защитата и служебно е допуснал събиране на доказателства. Отправеното искане е за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по съображенията, изложени в него. Частният обвинител С. С. и неговият процесуален представител поддържат жалбата по съдържащите се в нея аргументи. Подсъдимата Р. Н. С. и защитникът й изразяват становище за неоснователност на протеста и касационната жалба и пледират въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда № 3/14.05.2020 г., постановена по НОХД №2/2020 г., Военният съд – Сливен е признал подсъдимата Р. Н. С. за виновна в това, че на 26.07.2018 г., в [населено място] с жалба до Районна прокуратура – Сливен, вх. № 2452/31.07.2018 г., препратена по компетентност на 02.08. 2018 г. на Районна прокуратура – Нова Загора, заведена с вх. № 1193/03.08.2018 г., пред надлежен орган на властта – прокурор при Районна прокуратура – Нова Загора, е набедила С. И. С., адвокат в Адвокатска колегия [населено място], в извършване на престъпление по чл. 309, ал. 1 от НК за това, че сам или чрез другиго съставил неистинска частен документ – Договор за правна защита и съдействие, серия С № [ЕГН], както и че преправил съдържанието на същия документ и го употребил, за да докаже съществуването на свое право на парично вземане, като го представил като доказателство по ч.гр.дело № 1112/2018 г. по описа на Районен съд – Нова Загора, като знаела, че е невинен, поради което и на основание чл. 286, ал.1 и чл. 54 от НК я осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода и обществено порицание. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложеното й наказание лишаване от свобода е отложено с изпитателен срок от три години. По подадена въззивна жалба от подсъдимата С., по която е образувано ВНОХД № 16/2020 г. по описа на Военно-апелативния съд, с атакувания сега съдебен акт въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда и вместо това признал подсъдимата Р. С. за невинна и я оправдал по повдигнатото й обвинение по чл. 286, ал.1 от НК. ІІ. Касационният протест и жалбата на частния обвинител са основателни, макар настоящият състав да не споделя всички изтъкнати в подкрепата им доводи. Преди всичко следва да се посочи, че извън предмета на касационния контрол остават възраженията, съдържащи се в иницииращите настоящето производство документи, с които на практика се поддържа оплакване за необоснованост. Доводите в протеста и в жалбата за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с анализа на доказателствата и средствата за тяхното установяване и с начина на формиране на вътрешното убеждение на втората инстанция, имат своето основание. Идентичността на аргументите, изтъкнати от прокурора и частния обвинител, не налагат отделното им разглеждане. Обективността изисква да се отбележи, че въззивният съд е проявил процесуална активност, провеждайки допълнително съдебно следствие, в рамките на което е дал възможност на подсъдимата да даде обяснения, допуснал е повторен разпит на част от свидетелите и на нови, назначил е повторна почеркова експертиза. Не без основание втората инстанция е проявила критичност към процесуалната дейност, извършена от основния съд, и към качеството на проверявания първоинстанционен съдебен акт. При направената констатация за ненадлежна доказателствена и оценъчна дейност, въззивната инстанция е следвало да съсредоточи усилията си да изясни всички противоречия в доказателствените материали на базата на пълно, обективно и всестранно изследване. Независимо от обема на мотивите към въззивната присъда, касационната проверка установи отклонение от процесуалния стандарт, очертан от разпоредбите на чл. 14, чл. 107, ал.5, чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК. Принципно е допустимо втората съдебна инстанция да направи нов доказателствен анализ само на доказателствата, събрани вече от основния съд, както и е възможно оправдателната въззивна присъда да е резултат от новосъбрани доказателства. При всички положения обаче е необходимо въззивният съд да направи своите изводи върху цялата доказателствена съвкупност, като не допуска игнориране на нито едно доказателство. Да извърши проверка на всеки от наличните доказателствени източници и на изводимите от тях данни, включително чрез обстойно обсъждане на детайли, съдържащи се в гласните доказателствени средства, които и да изглеждат незначителни, респективно пряко неотносими, биха имали значение за утвърждаване или не на тяхната обективност. Въззивният съд е отстранил процесуалното нарушение, допуснато от първата инстанция, като е осигурил възможност подсъдимата да упражни процесуалното си право да дава обяснения по повдигнатото срещу нея обвинение. В рамките на въззивното съдебно следствие тя е депозирала обяснения в съдебните заседания, проведени на 28.07.2020 г., съответно на 19.01.2021 г. В последно посоченото съдебно заседание съдът е използвал процесуалната техника по чл. 279, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от НПК, констатирайки противоречия в обясненията на подсъдимата С. относно обстоятелството на каква бланка е било пълномощното, което тя е подписала в кантората на частния обвинител С.. Посочената процедура е приложена както по отношение на обясненията на подсъдимата от досъдебното производство (л. 91,т.1), така и по отношение на тези, които е депозирала пред апелативния съд при разпита й от 28.07.2020 г, отразени на л. 120 от ВНОХД № 16/2020 г. Приобщаване на обясненията на подсъдимата от въззивното съдебно следствие е било ненужно, тъй като те са дадени в условията на непосредственост пред съда, а както е известно разпоредбата на чл. 279 от НПК всъщност урежда изключение от въплътения в чл. 18 от НПК принцип. Не това обаче е същественото. Обясненията на подсъдимата от двете фази на процеса са станали елементи от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност, като именно те са поставени в основата на решаващите заключения на съда. При разрешаване на въпроса за тяхната достоверност на стр. 17 от мотивите, л. 253 от делото, може да се прочете, че въззивният съдебен състав „като се съобрази с личните си възприятия от подсъдимата и бившия й съпруг М. Т. при даване на обяснения от първата и показания от втория в съдебното заседание и с доказателствения материал, даде изцяло вяра на нейните обяснения в разпитите й пред въззивната инстанция и в разпита й като обвиняема на досъдебното производство, приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 279, ал.2 от НПК, които тя поддържа.“ Посоченото е достатъчно, за да покаже как съдът с уязвими от процесуална гледна точка аргументи е утвърждавал обективността на коментирания доказателствен източник, защото няма нищо по несигурно и ненадеждно, като критерий за достоверност да се ползва поведението на подсъдимия при даване на обяснения. Посоченият проблем в оценъчната дейност сам по себе можеше да остане само като констатация, ако съдът бе извършил задълбочен анализ на обясненията на подсъдимата и изследване на противоречията, наложили прилагане на процедурата по чл. 279 от НПК. В разпита на подсъдимата, проведен в хода на досъдебното производство (л. 91, т.1), тя е твърдяла, че пълномощното, което е подписала в кантората на частния обвинител, е било на бяла бланка. Заявила е и сигурност, че документът, който е подписала тогава, е различен от предявената й жълта химизирана бланка на пълномощно, отпечатана на гърба на Договор за правна защита и съдействие серия С № [ЕГН]. Обясненията на подсъдимата пред въззивния съд, включително и при предявяването на пълномощно – виж, л. 120 от делото, съдържат друга информация. В мотивите на новата присъда обобщаващото заключение на съда, че се доверява на нейните обяснения в разпитите й от съдебното следствие и на тези, дадени пред разследващ орган, не е съпътствано с конкретни констатации и обсъждане както на причините за различията в позицията й относно този факт, така и съдебна оценка за значението на констатираното несъответствие, съответно за начина на преодоляването му. Освен това, използваната процедура по чл. 279 от НПК е приложена твърде ограничено по делото. Апелативният съд се е въздържал да извърши проверка дали е настъпила съществена промяна в съдържанието на обясненията от двете фази на процеса, извън това за цвета на бланката, и в какво се изразяват те. Известно е, че правомощието да използва визираните в закона процесуални техники за приобщаване на доказателствени материали от досъдебното производство не е предоставено на усмотрението на съда, а с оглед на изискването на чл. 13, ал.1 от НПК се упражнява задължително при наличието на предпоставките за това. Преценката за достоверност или не на гласните доказателствени средства, произхождащи от един и същи източник, не може да се прави избирателно само върху част от съответните обяснения/показания, а трябва да се вземат предвид всички дадени по делото, ако са налице съществени несъответствия и/или непълноти при възпроизвеждане на отделни факти от събитията, за които е разпитвано лицето. Спестявайки процесуални усилия и в тази насока, въззивният съд в декларативен порядък е утвърдил обективността на съобщената от подсъдимата информация и така е пропуснал да постигне далеч по- сериозна убедителност на изводите си, основани на нейните обяснения. В този смисъл не са лишени от основание поддържаните възражения в протеста и жалбата. Съдът е обявил за недостоверни твърденията на частния обвинител, че подсъдимата не му е предала сумата от 350 лева на неустановена дата в началото на месец декември 2017 г., както и за това, че тя е положила подписа си за „упълномощител“ в пълномощното на гърба на третия, жълт екземпляр на инкриминирания Договор за правна помощ и съдействие на 26.12. 2017 г. в кабинета на разследващия полицай, поради опровергаването им от обясненията на С. и показанията на свидетеля Т.. Оценката за достоверност по принцип не изключва и такъв подход, но следва да се припомни изразяваното нееднократно становище на касационната инстанция, че достоверността на гласните доказателствени източници не зависи само от съпоставката им с другите доказателствени средства, но и от собствената им убедителност, а тя на свой ред от тяхната последователност, непротиворечивост и обективност. Проверка за качеството на коментираните свидетелски показания и в този аспект е била дължима. В тази връзка следва да се споменат част от аргументите за приетата тяхна недостоверност, които са поднесени неясно и противоречиво – напр., че ако С. не е била подписала пълномощното върху жълтия екземпляр на цитирания договор преди 26.12.2017 г., то не е имало пречка тя да упълномощи частния обвинител при явяването им пред разследващия орган на 22. 12.2017 г. в писмена форма саморъчно на бял лист; че частният обвинител вписал в пълномощното освен да представлява подсъдимата по ДП №779/2017 г., но и да предявява граждански иск за имуществени и неимуществени вреди, а от предмета на обвинението било очевидно, че е щяло да се води административнонаказателно дело, в което производство не се допуска предявяване на граждански иск. Изложените съждения са останали неубедителни, защото от една страна упълномощаването в писмена форма, вкл. и „на бял лист“, не е единственото, а само едно от условията, за да възникне фигурата на повереник, но той следва да бъде и допуснат от съответния орган. В тази връзка най-малкото съдът е следвало да съобрази и показанията на свидетеля Вл. П., разследващ орган по ДП №779/2017 г. на РУ на МВР – Нова Загора, за причините, поради които не са извършвани процесуални действия на 22.12.2017 г. От друга страна, изразеното от съда недоумение относно вписаното в пълномощното влиза в известна степен и в противоречие с изложената в мотивите фактология – „… С. заявил на подсъдима, че следва да му разпише пълномощно, за да можел да предяви граждански иск веднага след като приключи досъдебното производство…, уведомил я, че щял да допопълни пълномощното по-късно, след като се запознаел с делото на сина й“. (виж, стр. 14 от мотивите). На следващо място, въззивният съд е отбелязал, че престъплението по чл. 286, ал.1 от НК е довършено в момента, в който съответният „надлежен орган“ е бил сезиран, а престъпният му резултат се изчерпва само с това органът да узнае за неверните твърдения или за уличаващите материали. Тези разсъждения са свързани с начина, по който е повдигнато обвинението срещу подсъдимата с обвинителния акт и диспозитива на постановената първоинстанционна присъда. Съдът е акцентирал върху съдържанието на обстоятелствената и заключителна част на внесения в съда обвинителен акт (през призмата на чл. 246 от НПК), както и че жалбата на подсъдимата е изготвена на 26.07.2018 г., но получена на 31.07.2018 г. в Районна прокуратура – Сливен. С оглед на така посочените данни съдът е приел, че от конструкцията на обвинителния акт следва, че подсъдимата е извършила деянието на 26.07.2018 г. в [населено място] с жалба до Районна прокуратура – Сливен, като на 03.08.2018 г. е „заблудила“ прокурор от Районна прокуратура – Нова Загора. Достигнал е до заключението, че на 26.07.2018 г. с факта на изготвянето на инкриминираната жалба, която не е станала достояние на „надлежен орган на властта“ на тази датата, подсъдимата С. не е осъществила от обективна страна вмененото й с обвинителния акт престъпление. При така направената констатация (независимо дали е споделима) неясна остава съдебната воля, защо приетата обективна несъставомерност на деянието не е счетена като достатъчна, за да обуслови крайното решение на съда. В мотивите на въззивната присъда са изложени разсъждения за субективната страна на престъпния състав по чл. 286, ал.1 от НК, почерпени изцяло от изразените становища в доктрината и съдебната практика, вкл. чрез буквалното им пресъздаване. Принципно няма пречка съдебните инстанции да се позоват както на правната теория, така и на съдебната практика, но трябва да се държи сметка дали използваните източници разрешават идентична проблематика, като тази по делото, за което съдът следва да се аргументира. По конкретното дело отразените в тази връзка съображения в преобладаващата си част са свързани с информацията, съобщена от подсъдимата, като това би било напълно допустимо, ако в доказателствената и оценъчна дейност на съда не са допуснати посочените по-горе процесуални пороци. Обобщено, всичко изложено дава основание за извод, че дейността на втората инстанция по проверката и анализа на доказателствените материали не съответства на заложените изисквания в закона. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали е суверенно, когато е изградено при стриктното спазване на системата от процесуални правила, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Всяко отклонение от тези правила представлява съществено процесуално нарушение. По тези съображения протестът и жалбата следва да бъдат уважени, тъй като е допуснатото нарушение по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, което може да бъде отстранено единствено по реда на чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. В рамките на повторната процедура по глава двадесет и първа от НПК новият съдебен състав следва да отстрани допуснатите нарушения, дали основание за отмяна на въззивната оправдателна присъда. Да извърши качествено и пълноценно проучване на доказателствата и средствата за тяхното установяване, без да се допуска игнориране и превратно тълкуване, след което да направи крайните си заключения – дали обсъдените доказателства позволяват извод за доказаност на обвинението по несъмнен начин, както изисква разпоредбата на чл. 303, ал.2 от НПК, или този стандарт се е оказал непостижим. За пълнота на касационната проверка и в отговор на изтъкнатите от частния обвинител доводи за предубеденост на въззивния съдебен състав касационната инстанция отбелязва следното : Провеждането на въззивно съдебно следствие, в рамките на което са допуснати доказателстевни материали, необходими за правилното решаване на делото, по искане на страните или служебно по почин на съда, е израз на законосъобразно осъществяване на процесуалните правомощия по чл. 107, ал.2 и ал. 3 от НПК и не може да се интерпретира като предубеденост по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.3, т. 2 във вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 1-а от 19.01.2021 г., постановена по ВНОХД №16/2020 г. от Военно – апелативния съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.