Р Е Ш Е Н И Е № 49 София, 01 юли 2014 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. тридесети януари ………........... 2014 год. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Севдалин Мавров ............................... ЧЛЕНОВЕ: .. Антоанета Данова ............................... .. Лада Паунова ..................................... при секретар .. Илияна Петкова ..................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Кирил Иванов .................., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ............................ КНОХД № .. 2281 .. / .. 13 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по подадена в срок касационна жалба от страна на подсъдимия К. И.. Обжалва се решение № 133 от 22.10.13 год., постановено по ВНОХД № 285/13 год. по описа на Варненския апелативен съд. Със същото е изменена присъда № 14 от 16.07.13 год. по НОХД № 211/13 год. на Добричкия окръжен съд, с която И. е осъден за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК. В жалбата са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, като са развити доводи единствено за явна несправедливост на наказанието. Алтернативно се иска: оправдаването на подсъдимия; връщане на делото за ново разглеждане; намаляване на наказанието съгласно разпоредбите на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Искането се поддържа в съдебно заседание. Развиват се доводи във връзка с всички касационни основания. Прокурорът счита, че възраженията на защитата са неоснователни, навлизащи в подробности по отношение на норми от ЗДвП и противоречащи на направеното признаване на фактите. Пледира за оставяне в сила на въззивния акт. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, постъпилата жалба, сочените с нея основания, развитите в съдебно заседание доводи и становищата на страните, намира следното: Производството пред окръжния съд се е развило по реда на съкратеното съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. С цитираната присъда подсъдимият К. И. е признат за виновен в това, че на 26.11.12 год. по главен път Е-87, на 1 500 м. преди кръстовището за [населено място], посока от [населено място] за [населено място], при управлението на т. а. м. „марка”, с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и по чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на А. И. А., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1, вр. ал. 4 НК му е определено наказание ЕДНА година и ШЕСТ месеца лишаване от свобода. Последното е намалено с една трета, като му е наложено наказание ЕДНА година лишаване от свобода, изпълнимо при условията на чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. Съдът на осн. чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК е лишил И. от правоуправление на МПС за срок от ДВЕ години, като на осн. чл. 59, ал. 4 НК е приспаднал времето, през което е бил лишен от това право по административен ред. Произнесъл се е по разноските и веществените доказателства. По протест на прокурора и жалба от страна на подсъдимия с решението си АС – гр. Варна е изменил присъдата. При условията на чл. 58а е наложил на И. наказание ДВЕ години лишаване от свобода с приложението на чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. Потвърдил е присъдата в останалата и част. Касационната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА. При постановяване на присъдата, а след това и на решението е допуснато нарушение на материалния закон, рефлектирало и върху справедливостта на наказанието. Наказателната отговорност на И. е ангажирана по чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, за допуснати нарушения при управлението на МПС на: чл. 20, ал. 1 ЗДвП – нарушение, свързано с липсата на контрол върху МПС; чл. 20, ал. 2 ЗДвП – несъобразена скорост в двете хипотези на нормата; чл. 21, ал. 1 ЗДвП – превишена скорост, като не са се съобразили с константната практика на ВКС за разликата и съотношението между тях и с отразените в обвинителния акт факти, признати от подсъдимия, което се е отразило в процеса на определянето на наказанието. В обстоятелствената част на обвинителния акт не е отразено никакво обстоятелство, свързано със задължението на водача при управлението на МПС да контролира непрекъснато отделните системи на лекия автомобил – кормилна, спирачна, светлинна и др. Посочено е единствено, че в момента на произшествието се е движил на дълги светлини. Този факт не е обвързан с експертно заключение, че е в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, доколкото в закона и ППЗДвП липсва забрана през нощта и при мъгла да се превключват светлините от къси на дълги и обратно или задължение на водачите да се движат само на определени такива. Ето защо няма признат от подсъдимия факт, който да е относим към наказателната му отговорност. Относно скоростта на движение, възприета от съдебните инстанции като призната от подсъдимия, в обвинителния акт е отразено, че И. се е движил със 101.91 км/ч – превишена скорост по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Възприето е и заключението, че пътната обстановка /гъста мъгла/ е налагала движение със скорост 66 км/ч, съответстваща на 56 м. опасна зона за спиране. От посочените параметри следва фактическия извод, че ако непосредствено преди произшествието товарният автомобил се е движил със скорост, съобразена с ограничената видимост, вследствие на гъстата мъгла и водачът му е реагирал своевременно и е предприел спиране в момента, в който е могъл да възприеме пешеходеца върху платното за движение, той е имал техническата възможност да предотврати произшествието, спирайки МПС преди мястото на удара. Тази констатация води до правния извод, че дори да се е движил с разрешена скорост по чл. 21, ал. 1 ЗДвП – 80 км/ч, ПТП би настъпило неминуемо. Последният извод води до друг такъв от юридическа гледна точка – настъпилият вредоносен резултат е в пряка причинно-следствена връзка единствено с виновното нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП. Останалите инкриминирани нарушения са неотносими към посочените в обвинителния акт факти, признати от И.. Посоченото по-горе пряко рефлектира върху санкционната част на постановените съдебни актове. Броят на възприетите нарушения по ЗДвП е отчетен като отегчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието лишаване от свобода по правилата на чл. 58а НК. Съгласно мотивите на окръжния съд, И. е допуснал три нарушения на правилата за движение в причинна връзка с ПТП, в обвинителния акт и конкретното им изброяване са четири – чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2, изр. 1, чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 21 ЗДвП, касаещи различни хипотези, съответно нарушения на правилата за движение. Настоящата инстанция, съгласно посоченото по-горе, приема, че смъртта на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка единствено с нарушението по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, което налага промяна на въззивното решение в санкционната му част. Определеното на И. наказание лишаване от свобода следва да бъде променено от три години на две години, като при условията на чл. 58а НК се намали с една трета на една година и четири месеца. Наложеното наказание лишаване от правоуправление следва да се намали на две години. В случая не са налице условията на чл. 55 НК. Предишните наказания, наложени на И. като водач законосъобразно са отчетени като характеристични данни, а съпричиняването е взето предвид в достатъчна степен при индивидуализацията на санкцията. Последното не е изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като при възприетите обстановка и параметри на движение са без значение начинът на навлизане на пострадалия на пътното платно и фактът, че е бил алкохолно повлиян. При приетата пътна обстановка на негово място е могъл да бъде водач или пътник в аварирал автомобил, които не са пресичали платно, повлияни от алкохол. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА в останалата и част. Посочените в жалбата доводи и направеният извод, че деянието не съставлява престъпление, за липсата на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата по делото и несъобразяване от страна на съда с разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5, съответно чл. 305, ал. 3 НПК, обаче, не са съобразени със смисъла на закона и даденото обстойно и задължително тълкуване на същия от ВКС с ТР № 1/09 от 06.04.09 год. по т.д. № 1/08 год., касаещо диференцираната процедура по глава ХХVІІ в хипотезата на чл. 371, т. 2 НК. В последното изрично е посочено, че изискуемата от закона подкрепа на направеното самопризнание от приобщения доказателствен материал не следва да се абсолютизира и отъждествява с необходимост от изключителна еднопосочност на доказателствените източници и пълна съответност на всички приобщени чрез тях фактически данни, което практически е невъзможно или трудно достижимо. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК е надлежно приобщените и проверени гласни, писмени и веществени доказателства убедително да потвърждават признатите от осъдения факти. Незначителните противоречия в доказателствените материали не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата. Предявените от законодателя изисквания по чл. 372, ал. 4 НПК са изпълнени и при установени несъответствия в определена категория доказателствени средства, но при налични други доказателствени източници, достатъчни за категоричното и безусловно обосноваване на направеното самопризнание. В същото тълкувателно решение ВКС е акцентирал, че при единствено констатирани съществени противоречия в доказателствата, създаващи сериозни съмнения за авторството и съставомерните признаци на инкриминираното деяние, предопределящи постановяване на присъда, основана на предположение, първоинстанционният съд е длъжен да разгледа делото по общия ред. В конкретния случай доказателствената съвкупност не води до такъв извод. Авторството, механизмът на ПТП, обстановката и параметрите на движение, макар и недостатъчно прецизно развити в обвинителния акт, са били достатъчни да се проведе производство по реда на съкратеното съдебно следствие. В мотивите съдът е посочил значимите за наказателната отговорност на И. фактически обстоятелства, направил е извод за подкрепата им от събраните на досъдебното производство доказателства, като е посочил изрично свидетелите К. и Д., пред които на мястото на произшествието подсъдимият е направил признание за авторството. Решението на АС – гр. Варна не страда от процесуален порок. С оглед диференцираната процедура, по която е протекло производството, невъзможността за промяна на фактите, които е признал подсъдимия и основанието, развито в протеста и жалбата – явна несправедливост, въззивният съд не е бил длъжен да пресъздава установените обстоятелства. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 133 от 22.10.13 год., постановено по ВНОХД № 285/13 год. по описа на Варненския апелативен съд, като намалява определеното при условията на чл. 58а, ал. 1 НК наказание лишаване от свобода на К. Д. И. от две години на ЕДНА година и ЧЕТИРИ месеца и лишаването от правоуправление на МПС от три години на ДВЕ години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:................................................. ..................................................