Р Е Ш Е Н И Е № 159 София, 03 май 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети март, две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Илияна Петкова и с участието на прокурора от ВКП Галина Стоянова изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 185/2023 г. Производството е по чл.346,т.1 от НПК. С присъда № 260084/19.05.2021г.,постановена по НОХД № 3309/2020г. Софийския градски съд е осъдил подсъдимия С. А. Д. за престъпление по чл.199,ал.1,т.4 във вр. с чл.198,ал.1,пр.1 и пр.2, вр. с чл.29,ал.1,б.“а“ и б.“б“ вр. с чл.26, ал.1 от НК на девет години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване. С решение № 397 от 19.12.2022 г. по ВНОХД № 825/2021 г., образувано по жалба на подсъдимия, подадена чрез упълномощения му защитник адвокат П. К. от САК, Апелативният съд София потвърдил първоинстанционната присъда. Срещу въззивното решение са постъпили две касационни жалби от името на подсъдимия, подадени от защитниците му – адв.П.К. от САК и адв.С. П., също от САК. Жалбоподателят и защитата претендират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1,т.2 и т.3 от НПК и отправят в алтернативност искания за оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или налагане на по-леко наказание. И в двете касационни жалби ангажираното основание по чл.348,ал.1,т.1 от НПК е аргументирано с доводи за недоказаност на авторството и допуснатото, с осъждането на подсъдимия, нарушение на материалния закон. Развитите от защитата съображения обективират поддържаната и пред въззивната инстанция позиция за игнориране от съдилищата на доказателства, съгласно които подсъдимият, към момента на посегателствата е бил на различни от местопрестъпленията места. Касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК е обосновано с доводи, пространно развити в жалбата, изготвена от адв.П., но позволяват, с оглед съдържанието си, систематизиране в следните насоки: 1/ едностранчив, превратен и неизчерпателен анализ на гласните доказателства, аргументиран със съображения за дискредитиращи показанията на свидетелите Н., К. и С. противоречия, респективно, за достоверност на показанията на свидетелите Д.Б., Т.А. и С.А.; 2/ползване на негодни източници и по-конкретно на данни от опорочено процесуално следствено действие по чл.169 - чл.171 от НПК; 3/ нарушение на принципните начала по чл.13 и чл.14 от НПК, като претенцията за компрометиране на обективната истина е обоснована с доводи за: - липсата на извършена от съдилищата идентификация на процесното мобилно устройство; - неизследване на въпроса за вменяемостта на подсъдимия и отсъствието на данни за „съдбата“ на отнетите обеци; 4/ липса на мотиви, изразено в отсъствието на дължим от въззивният съд отговор по решаващите доводи на жалбоподателя и 5/ противоречие на приетата в решението правна квалификация, ограничаваща правата на подсъдимия както „да разбере за какво престъпление е осъден“ (стр.4,кас.жалба, изготвена от адв.К.), така и с осъждането му по „непредявено обвинение“ (стр.9,кас.жалба, изготвена от адв.П.). Касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 от НПК е заявено с твърдение за несъответност на наказанието с обществената опасност на деянието и дееца, като с акцент върху младата възраст, ниския размер на отнетите вещи и липсата на причинени наранявания върху пострадалите, се иска намаляване на същото до рамките на предвидения в закона минимален размер (стр.12,кас.жалба,адв.П.). В кас.жалба на адв.К.(стр.4 - 5), без конкретни доводи, е отправено и искане за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК. В съдебно заседание пред касационната инстанция подс.Д. лично и защитата му, в лицето на адвокат П., поддържат жалбите. В право на последна дума подсъдимият моли делото да бъде върнато за ново разглеждане или да бъде оправдан. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намира следното: Касационите жалби са допустими, но неоснователни. Претендираната материална незаконосъобразност на атакуваното пред ВКС въззивно решение, е аргументирана с предложената от защитата собствена доказателствена оценка, въз основа на която се иска от касационния съд да приеме изведената от нея различна фактология и да счете за недоказано обвинението срещу подсъдимия, като го оправдае. Посоченото налага ВКС да внесе две предварителни уточнения: Първо, проверката за материална законосъобразност на атакувания акт е възможна само в рамките на вярно установена фактическа обстановка. Тоест, поддържаното основно искане в касационната жалба – за оправдаване на подсъдимия Д. направо от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354,ал.1,т.2 от НПК), но само в рамките на правилно изяснени от въззивната инстанция фактически положения, а видно от доводите в жалбите именно те са предмет на недоволство, аргументирано с оплакване от неизрядната процесуална дейност на апелативния съд, в подробно развитите съображения, с които е въведено касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК; Второ, посоченото налага по необходимост разглеждане с предимство на релевираните доводи по заявеното касационно основание - по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, понеже при евентуална отмяна на обжалвания съдебен акт разглеждането на възраженията за материална незаконосъобразност и явна несправедливост на наказанието се явява безпредметно. I. Възражението за допуснато от контролираната инстанция нарушение по см. на чл.348, ал.1 т 2 от НПК настоящият касационен състав намира за неоснователно. Цялостната процесуалната дейност на апелативния съд, атакувана с разнопосочните, ангажирани от защитата оплаквания, с които е обосновано претендираното наличие на обсъждания касационен повод, макар и да търпи известни критики, не разкрива нарушения, чиято тежест да обуславя, с оглед отстраняването им, отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. На първо място, в преобладаващата си част, релевираните и в двете касационни жалби съображения, съставляват твърдения за фактическа обстановка, такава, каквато следва да е според касатора и обективират становище за несъответствие между приетите от апелативната инстанция фактически положения и съдържанието на събраните доказателства, което само по себе си не съставлява нищо друго освен оплакване за необоснованост на атакуваното решение. Достатъчно е следователно да се припомни, че необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание, като в обхвата на задълженията на касационния съд, като съд по правото е да провери правилността при формирането на вътрешното убеждение на инстанциите, в чиято компетентност е установяване на фактите - фактическото изясняване на делото, но не и да го подменя, каквото искане всъщност е отправено в жалбите. Възможността, ВКС да провери оплакванията, в рамките на заявеното касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, в случая е предпоставена само доколкото се излагат доводи за допуснати от контролирания съд нарушения с процесуален характер именно в процеса на формиране на вътрешното му убеждение и по – конкретно: проведена в нарушение на чл.13 и чл.14 от НПК доказателствена дейност и несъобразен с изискванията на чл.107, ал.5 от НПК доказателствен анализ, останал поради това неизчерпателен и некоректен, и като краен резултат – компрометиране на обективната истина по делото, останала неразкрита. Възраженията са неоснователни І.1 Противно на твърденията в жалбите, в аналитичната си дейност апелативният съдът не се е отклонил, а е следвал предвидените в чл.107,ал.5 от НПК изисквания. Констатирал е наличието на две групи противоречиви доказателствени съвкупности, формирани от една страна, от показанията на свидетелите Т.Н., Ц.К./ Д. и К.С. и от друга, от показанията на допуснатите и разпитани във въззивното следствие свидетели Д.Б., Т.А. и С.А. и с лаконични, но не будещи съмнение или неяснота съображения е приел за достоверна информацията, установена от първата група. Не е допуснал превратното им оценяване, а напротив – показанията на св.Т.Н., Ц.К./Д. и К.С. са анализирани въз основа на точното им съдържание и след обследване на вътрешната им логичност. Отчетена е с дължимото значение в оценъчната дейност и констатираната описателност и информативност, както и устойчивост в същността на възпроизведените обстоятелства от двете пострадали лица - св.Т.Н. и св.Ц.К., разпитани непосредствено след инцидентите. Несподелимо е в този смисъл възражението на касатора, основано върху предложения собствен анализ на техните показания и дадената им от съда интерпретация, окачествена като „будеща недоумение“ (стр.3,кас.жалба на адв.К.). Оплакването не кореспондира с данните по делото и по-конкретно - с действията по незабавното снемане на показания от двете пострадали лица, надлежно закрепени в протоколите за разпит, в които същите категорично са посочили, както че са видели и могат да разпознаят нападателя, така и по какви идентифициращи белези. На аргумента, че същият е бил с маска и качулка, изтъкван пред двете предходни инстанции е даден изчерпателен отговор още пред първата инстанция (мотиви, стр.7 - 8), с който апелативният съд, макар и лаконично, с констатацията, че разпознаването е „категорично“ (стр.5,възз. решение) с основание се е съгласил. Несподелими са и съображенията, въз основа на които се аргументира съзрения недостатък в оценяването на показанията на двете свидетелки и незаконосъобразното им (според касатора) доверяване, развити в касационната жалба на адв.П., като различното съдържание на доводите относно всяко от двете пострадали лица, налага и отделното им коментиране. 1.1.Относно св.Т.Н.. Встрани от хипотетичния характер на изтъкнатите аргументи, базирани върху изложени в жалбата интерпретации на - нивото на „осветеност“ на уличката, между блок 30а и бл.29 в М. 1, установено чрез мобилно приложение Google Street View; - на предложената преценка за изискуемото телодвижение за предаване на телефона, намиращ се в джоба на връхната дреха на пострадалата, неизискващо според касатора движение на главата, при което същата да може да го види, включително и заявената „невъзможност“ това да се случи, поради мнението на касатора, че „движение на главата е фактически невъзможно, докато физически по-силно лице стиска пострадалата за врата“, съществено е лишената им от процесуална опора основателност. И това е така, понеже, разкриването на обективната истина е гарантирано чрез стриктното придържане към предвидения в чл.13,ал 2 от НПК процесуален ред за нейното установяване, а предположенията, както е известно са извън допустимите по НПК способи и средства, но и понеже в преценката за достоверност на гласните доказателства, както се отбеляза вече, контролираният съд се е придържал и не се е отклонил от предвидените в чл.107, ал.5 от НПК изисквания. 1.2.Относно св.Ц.К./Д.. Оспорената правилност при формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд, който е възприел с доверие заявеното от посочената свидетелка е аргументирана с пропуска му да съобрази следните обстоятелства, които според касатора изключват достоверността на нейните показания: - след като нападението било извършено пред входа на „13 етажен блок с най-малко три входа“ и „Ако се предположи, че на етаж има само два апартамента,( което е рядко срещана хипотеза и тези блокове обикновено имат по три и повече апартаменти на етаж) и само три входа, то това означава, че нападението е извършено в близост до 78 апартамента“ и с предложените по-нататък особености на случая „извършено в четвъртък, делничен ден … и в час, в който повечето живущи се намират по домовете си“ и след като е извършено „13 дни след обявяване на извънредната епидемиологична обстановка…… тоест във време, когато …. призивите на властите бяха гражданите да останат по домовете си“, то и неправилно на свидетелката е дадена вяра, понеже никой не бил чул и виковете и не били станали достояние на „поне един съсед“; - след като св.К. нямала наранявания, а според твърденията и нападението и борбата продължила около десет минути, то и както се сочи в жалбата, „така изложените от свидетелката факти обективно не могат да се случат“. По–подробното възпроизвеждане на посочените аргументационни съображения ВКС намери за необходимо, понеже илюстрира добре изцяло предположителния им характер и не позволява да бъдат отнесени дори към иначе допустимия критерий за оценка какъвто съставляват правилата за формалната логика. Отделно от това, развитите съображения разкриват и декларативност, понеже в показанията на св.К./Д. обективно е възпроизведена словесна реакцията на жена от съседния блок и отправения от последната призив към нападателя да я „остави“ (пострадалата – бел ВКС). В оценката на показанията на св.К.С. също не се откриват претендираните пропуски. При констатираните последователност, обективност и незаинтересованост в излагането на възприетите от същия обстоятелства, както и при установената подкрепа от писмените доказателства – приобщения заложен билет, чието доказателствено значение е проверено и чрез графологичната експертиза, установила с категоричност авторство на подсъдимия при попълването му, решението на първата инстанция, споделено от контролирания съд да му се доверят не търпи укор. Оспорената и пред предходните инстанции достоверност на показанията на св.С., с аргументи изведени от датата на баркода е получило верен отговор (стр.11 от мотивите към първоинстанционната присъда), възприето и от въззивния съд и не изисква повече обсъждане. Не се установява следователно оценката на показанията на посочените по-горе свидетели да се основава на превратност и изопачаване. Още повече, че тя е направена не само относно вътрешната им издържаност, но и във връзка с останалите събрани по делото множество доказателства, произтекли от различни по вид доказателствени източници. В същото време, не се откриват и нарушения в оценъчната дейност на апелативната инстанция, свързани с преценката на показанията, депозирани от втората група свидетели, допуснати и разпитани във въззивното съдебно следствие, което лишава от основателност наведените в тази посока възражения. Съдът е отказал да се довери на св.Б., не защото е в близка връзка с подсъдимия, както се твърди в жалбата, а с оглед установения конфликт на показанията и с обективни писмени доказателства по делото, които ги опровергават. Не търпи укор и решението му да не възприеме с доверие показанията на св.Т.А. и С.А., понеже изводът му, че показанията на посочените свидетели са объркани и противоречиви ( стр.6,възз.решение) е направен при точен прочит на тяхното съдържание и по-конкретно, на възпроизведената в тях различна информация относно времето, в което всеки от тях твърди да е бил заедно с подсъдимия на 26.03.2020г: от 13.00ч. до следваща сутрин, заявено от св.Т. А. и през целия ден, до 18.30ч, заявено от св.С. А.. Само в допълнение следва да се посочи, че съдържателно показанията на св.М. – личен лекар на подс. Д., която несъмнено е незаинтересован свидетел, изобщо не са с претендираното в жалбата значение – на подкрепящи защитната позиция и в този смисъл неприемлива е и лансираната теза за допуснатото с игнорирането им нарушение в оценъчната дейност на апелативния съд. ВКС намира за необходимо отново да уточни, че фактологията на деянието е подложена на обследване в рамките на касационната проверка само с оглед процесуалната законосъобразност на контролираният съд, като последна инстанция по фактите в дейността му по допускане, събиране, проверка и оценката на доказателствата по делото, правилността на формирането на вътрешното му убеждение и като резултат- установяване на обективната истина по делото. И след като, обобщено казано, при обсъждането на формираната доказателствена основа не се откриват процесуални недостатъци, то и така изграденото вътрешно убеждение – израз на суверенното право на контролираният съд, не подлежи на преосмисляне и е извън правомощията на ВКС неговата подмяна. І.2. Вторият аспект на ангажираното касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, макар и свързан с по начало оспорената достоверност на показанията на двете пострадали свидетелки, насочва към самостоятелен процесуален порок, какъвто е ползването на негодни източници и по-конкретно на протоколите от извършеното разпознаване. Съдържателно, видно от аргументите, с които е въведено - оплакването е изцяло е обосновано с отречената възможност на свидетелките да са могли да възприемат нападателя, респективно да го идентифицират. Относно липсата на порок в анализа на техните показания и законосъобразно възприетата им достоверност се взе отношение, но в аспекта на самостоятелното въведено на тази плоскост оплакване е необходимо само да се допълни, че след като не се откриват пропуски при осъществяването на посоченото процесуално следствено действие, то и съгласно чл.131 от НПК, изготвените протоколи, надлежно огласени в съдебната фаза, по реда на тяхното прочитане, са годно доказателствено средство за „извършване на съответните действия, за реда по който са извършени и за събраните доказателства“ І.3 Касационният повод по чл.348,ал.1 т 2 от НПК е въведен и чрез релевираното възражение за допуснато нарушение на принципните начала по чл.13 и чл.14 от НПК, като претенцията за компрометиране разкриване на обективната истина е обоснована с разнопосочни доводи за: - липсата на извършена от съдилищата идентификация на процесното мобилно устройство; - неизследване на въпроса за вменяемостта на подсъдимия и - липсата на данни за „съдбата“ на отнетите обеци (стр.8 - 9, кас.жалба, изготвена от адв.С.П.) Така аргументирано, оплакването за нарушение по чл.13 и чл.14 от НПК касационният състав намира за изцяло неоснователно. Констатацията на предходните съдилища за идентичност на отнетото мобилно устройство и заложеното при св.К.С. е резултат от точен прочит на информацията относно IMEI на процесния телефон, съдържаща се в представените от свидетелката Н. документи (л.94- л.99, Д.П.- бел.ВКС), в официална справка от Vivacom БТК ЕАД(л.90, Д.П - бел. ВКС) и в заложния билет (л.100, Д.П- бел. ВКС.) и е достатъчно съпоставянето на цифрите от 15 позиционния номер, поради което и претендираното в жалбата допълнително аргументиране е проява на неоправдан формализъм. Липсата на обеците не съставлява обстоятелство, с приписаното му в жалбата значение, като накърняващо дължимото разкриване на обективната истина по делото. Това е така, понеже от една страна, с установената пред инстанциите по същество доказателствена съвкупност е удовлетворен стандартът по чл.303,ал.2 от НПК, но по-същественото е, че от липсата на отнетото не биха могли да бъдат черпени позитиви в полза на дееца, в каквато посока е отправено искането, защото би било в пряко противоречие с латинската максима „Nemo ex suo delicto meliorem suam conditionem facere potest“ - Никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Аргументът за нарушено принципно начало по чл.13 от НПК, развит на плоскостта на претендирания пропуск на съда да изследва вменяемостта на подсъдимия заслужава особено внимание, не защото е основателен, а защото, въпреки заявеното, включително и в съдебното заседание уточнение, че случаят не е измежду хипотезите по чл.144,ал.2 от НПК, задължаващи ползването на експертиза, защитата черпи основанията си именно върху тях, понеже се твърди, че съдът е бил длъжен да изследва вменяемостта на подсъдимия и пропуска да го стори съставлява абсолютно процесуално нарушение. Не само с оглед липсата на яснота в защитната позиция, но така заявеното оплакване е неоснователно и по друга съществена причина – претендираната необходимост от експертно изследване е аргументирана с неналични по делото данни, а предложените такива са от източници, каквито НПК не предвижда - „споделени с адвоката данни от подсъдимия“ и предложената собствена интерпретация на защитата за криминалната биография на подсъдимия, понеже „отдавна е известно на медицинската, а и на правната наука, че зависимостта от наркотични вещества е криминогенен фактор, с почти изключителни проявления в посегателства против собствеността с цел снабдяване със средства за обслужване на тази зависимост“ (стр.7,кас.жалба на адв.П.). Посоченото в достатъчна степен илюстрира декларативността на развитите оплаквания за пропуска на съдилищата да изследват вменяемостта на подсъдимия и не изискват повече обсъждане от касационната инстанция. І.4.Заявеното следващо проявление на релевирания касационен повод по чл.348, ал.1,т.2 от НПК - липса на мотиви също е неоснователен. Вярно е, че във въззивното решение твърде пестеливо е взето отношение по релевантните по делото обстоятелства, но същото отговаря на минималните изискуеми стандарти по чл.339,ал.2 от НПК – съдържа както становище от извършената въззивна проверка, така и собствен анализ на събраните във въззивното следствие доказателства и обоснован отговор за установеното отсъствие на основание за промяна спрямо възприетите от първата инстанция и относими по делото фактически положения. Оплакването за липса на отговор на „съществени възражения“ е декларативно, както поради отсъствието в касационната жалба на изложени в тази посока конкретни съображения, но и понеже видно от жалбата ( стр.9 от същата) недоволството е насочено не към пропуска на съда да обсъди, а към пропуска му да „разгледа защитната теза“, или казано иначе – да я възприеме и се съгласи с нея. В аспекта на така посоченото проявление на заявеното касационно основание и като аргумент за неговата неоснователност, ВКС намира за необходимо само да акцентира върху демонстрирания подход на апелативната инстанция, в рамките на цялото въззивно производство да удовлетвори абсолютно всички доказателствени искания на защитата, което в още по-голяма степен разкрива декларативността на така наведеното оплакване. І.5 На последно място, основателно, но не с търсените последици, е заявеното наличие на въведения касационен повод по чл.348, ал.1,т.2 от НПК, аргументиран със съображения за допуснато от контролирания съд противоречие в правното обсъждане на процесното престъпление. Въззивното решение действително съдържа (на стр.7) цифрова квалификация – чл.256,ал.2,пр.трето вр с ал.1,пр. 1 и 2, вр с чл.26,ал.1 от НК, която не съответства на цифровото изражение на процесното престъпление грабеж (на вещи, които не са обществена собственост, тоест лични - бел.ВКС) в актуалната ( след изм. с Д.в бр. 10/ 1993г ) редакция на НК. Несъмнено, въззивният съд е допуснал нарушение и е подценил задължението си да е точен и прецизен, но последиците не обективират такова противоречие във волята му, или несъответствие с такъв интензитет, не позволяващ тя да бъде разбрана, което от своя страна да е рефлектирано върху правата на подсъдимия, ограничаващи ги в степен, която да налага повторото разглеждане на делото пред въззивната инстанция. Както непротиворечиво е възприето в съдебната практика (Р № 87/ 18.02.2009 г.по н. д. № 597/2008 г., на ВКС, III н. о., Р № 150/ 31.03.2014 г. по н. д. № 112/2014 г., ВКС, I н.о, Р№ 280/ 4.06.2013 г. по н. д. № 871/2013 г., на ВКС, II н.о и др.) единството на диспозитив и мотиви на съдебния акт е принципното положение, на чиято плоскост лежи дължимата преценка за съществеността на нарушението, обективиращо противоречие и проявено чрез различни форми на техническо или словесно несъответствие. Съдебната практика е също така единна в разбирането си и че не всяко противоречие е априори относимо към категорията на съществените процесуални нарушения. Когато волята на съдебният състав е неясна, логически неразбираема и позволяваща разнопосочни тълкувания, без съмнение последиците на така допуснатото нарушение се простират върху гарантираната защита на осъдения, понеже основното му право – да знае за какво и въз основа на какви съображения на съда е осъден, е съществено накърнено. В случая, макар и цифровото възпроизвеждане на иначе ясно и недвусмислено подложения на обсъждане в решението престъпен състав на процесното деяние – грабеж, да не съответства на цифровата му квалификация в НК, прегледът на проверявания съдебен акт не оставя съмнение за волята на апелативната инстанция да потвърди първоинстанционната присъда, с която касаторът Д. е признат за виновен и осъден за осъщественото – при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив в двете му хипотези, престъпление грабеж в цифровото му изражение, посочено по горе - чл.199, ал.1,т.4 вр. с чл.198,ал.1 пр 1 и пр.2, вр с чл.29,ал.1 б.“а“ и б.“б“ ,вр с чл.26, ал.1 от НК. Изложения в жалбата на адв.П. друг аспект на отправеното възражение за ограничени права на подсъдимия, развити на плоскостта на осъждане по „непредявено обвинение“ не предполага различен отговор. Както е известно, с оглед процесуалните изисквания, регламентиращи дейността на прокуратурата - с предявяване на постановлението по чл.219 от НПК и с повдигане на обвинението с обвинителния акт, а в съдебната фаза и с възможното изменение по реда на чл.287 от НПК, се очертават и съответните параметрите на обвинението. По настоящото дело е извън съмнение волята на прокуратурата да подведе под отговорност подсъдимия Д. за престъплението по чл.199 от НК, с очертаните му фактически измерения като време, място и пострадали лица, размер на отнетото и обусловеното от двете последни осъждания квалифициращо обстоятелство по чл.199, ал.1,т.4 от НК. Нито първата инстанция, нито въззивният съд е осъдил подсъдимия по друго, различно от така предявеното му обвинение, поради което и допуснатото противоречие във въззивното решение не разкрива дефинирания във втората касационна жалба порок – осъждане по непредявено обвинение. Както се отбеляза по-горе, действително е налице цифрово несъответствие, но след като цялостния прочит на въззивното решение позволява да се разбере волята на контролирания съд, пропускът е с технически по естеството си характер и няма за последица накърняване правото на подсъдимия да разбере за какво престъпление е осъден. Вж. в този см също и Р № 60124 / 21.07.2021 г. по н. д. № 701/2020 г., на ВКС, III н.о.,Р № 799 / 15.01.2008 г. по н. д. № 579/2007 г., на ВКС, II н. о., Р № 5/ 27.01.2015 г. по н. д. № 1733/2014 г., на ВКС, III н. о, Р № 53/ 3.06.2020 г. по н. д. № 86/2020 г.,ВКС, II н. о В обобщение, неоснователността на заявеното наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК изключва процесуалната необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. ІІ. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал.1, т.1 НПК. Същото е аргументирано на плоскостта на заявеното оспорване на материално правните изводи на инстанциите по същество, които вследствие обсъдената по-горе и установена като процесуално съответна аналитичната дейност са възприели фактически положения, при правната оценка на които са достигнали до извода за извършено от подсъдимия престъпление. В рамките на фактически установеното поведение на подсъдимия, изразено в осъществено, в условията на продължавано престъпление и опасен рецидив в двете му хипотези, чрез употребена сила и заплашване отнемане на чужди движими вещи, с осъждането му за престъпление по чл.199,ал.1,т.4 вр. с чл.198,ал.1 пр 1 и пр.2, вр с чл.29,ал.1 б.“а“ и б.“б“ ,вр с чл.26, ал.1 от НК предходните инстанции са приложили точно материалния закон. Ето защо и отправеното искане за оправдаване на подсъдимия е лишено от основание е не може да бъде удовлетворено. III. Възражението за допуснато от контролираната инстанция нарушение по см. на чл.348,ал.1,т.3 от НПК ВКС намира също за неоснователно. В двете касационни жалби, посоченият касационен повод е развит в две посоки – с искане за приложение на чл.55 от НК, което не е аргументирано( кас. жалба,изготвена от адв.К.) и искане за намаляване на наказанието „до рамките на предвидения в закона минимален размер“( кас.жалба, изготвена от адв.П.). Както е известно, пределите на касационната проверка се формират от обжалващите страни чрез посочване на атакуваната част, касационното основание и данните, които го подкрепят (чл.347,ал.1 от НПК). В контекста на направеното уточнение и при пълно отсъствие на каквито и да е доводи, в подкрепа на претендираното приложение на чл.55 от НК, ясно е, че дължимият отговор по наведеното оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е ограничен в рамките на изложените във втората касационна жалба съображения – за неправилното му индивидуализиране в обхвата на общата норма по чл.54 от НК. Така релевираното оплакване е аргументирано с доводи за допуснати нарушения от съда, изразени в игнориране и неотчитане в полза на подсъдимия на смекчаващи обстоятелства като младата му възраст, ниският размер на отнетите вещи и липсата на причинени наранявания върху пострадалите, а от друга в надценяване на отегчаващите, към които неправилно, понеже е съобразена в квалификацията, е отчетена предходната му съдимост. ВКС не намира апелативната инстанция да е допуснала посочените нарушения. Несъмнено възрастта на подсъдимия е фактор, който подлежи на преценка в общия аспект на относимите за правилната индивидуализация на наказанието фактори, но не винаги и не в абсолютен план, а само когато е свързан със степента на обществената опасност на дееца и подбудите за извършване на деянието. Така, възрастта на лица извършили престъпления, когато е близка до свързаната с израстване и правилното формиране на поведението - около и над 18 години, в принципен план позволява позитивното и отчитане. Подсъдимият Д., към момента на извършването на деянията е бил на почти 27 години или казано иначе, във възраст достатъчно отдалечена от границата на пълнолетието и свързаната с нея незрялост. Ето защо и апелативният съд не е допуснал нарушение като не е отчел към смекчаващите обстоятелства възрастта на подсъдимия. Стойността на предмета на престъплението – общо 1425,10 лв., макар и да е под размера на три минимални работни заплати, приет в съдебната практика като ориентировъчен стойностен критерий за маловажен случай - Р № 667/ 28.11.2003 г. по н. д. № 525/2003 г., на ВКС, I н. о., Р№ 230 / 27.01.2017 г. по н. д. № 698/2016 г., на ВКС, II н. о, Р № 80/ 29.05.2017 г. по н. д. № 263/2017 г., III н. о, не е незначителен е не позволява отчитането му към облекчаващите обстоятелства. В аспекта на престъплението, предмет на делото, в рамките на обсъжданите обстоятелства по чл.54 от НК е необходимо да се посочи, че в случая с водещо значение е намерението на подсъдимия да отнеме чрез насилие процесните вещи, а не стойността на отнетото. Поради това и конкретния размер на предмета на престъплението, макар и да не е висок, не може да получи търсеното от касатора значение, като намаляващ степента на обществената опасност на деянието. Липсата на наранявания върху пострадалите, освен че не кореспондира с данните по делото, понеже при свалянето на обеците пострадалата К./Д. е получила разраняване на едното ухо, изобщо не е от естество да премира подсъдимия. Обратното би било вярно – в случай на причинени увреждания, когато не са обхванати от по-тежката квалификация на чл.199,ал.1,т.3 от НК, същите биха били утежняващ фактор, но е изключено фактът, че отнемането е било успешно реализирано без допълнителни телесни наранявания по пострадалите, да се отчете в полза на подсъдимия и последния да бъде премиран чрез намаляване на наказанието. Миналата съдимост на подсъдимия не е отчетена двукратно, както без основание се твърди в касационната жалба, понеже осъжданията на подс.Д. не са само тези, формирали утежнената квалификация „опасен рецидив“. Извън тях, спрямо подсъдимия са били постановени 13 други присъди и независимо, че част от деянията са в съвкупност, безалтернативно се извежда заключение за проявено от същия демонстративно пренебрежение към защитаващите собствеността обществени отношения още като непълнолетен, след което неизменно, в периодите, когато не е търпял наказание е осъществявал престъпни деяния. Това, както и обстоятелството, че за поправянето и превъзпитанието му дори и най-тежката форма на държавна принуда – лишаването от свобода, при това за немалък период - видно от делото(справка л.70, ВНОХД – бел.ВКС), с кратки прекъсвания е бил лишаван от свобода от 2011г. до 15.01.2020г. не е постигнала целения и търсен ефект, говори за изключителна престъпна упоритост, както правилно е отбелязал първостепенният съд и възприето в атакуваното въззивно решение. В контекста на посоченото, не е от естество да промени казаното по-горе, фактът, че първостепенният съд е ценил като утежняващо обстоятелство броя на деянията, които са минимално необходимите за приложение на чл.26,ал.1 от НК и в този смисъл нямат самостоятелно значение в обхвата на обсъжданите по чл.54 от НК обстоятелства. От значение в случая са и наличните по делото данни за одобреното споразумение (л.22,ВНОХД - бел.ВКС), с което е приключило производството с предмет извършено от подс.Д. на 19.05.2020г. друго престъпление против собствеността. С оглед последиците на споразумението - влязла в сила присъда, отчитането му е допустимо, понеже не се касае за незавършено наказателно производство, а въпросът с отговорността му е решен с влязъл в сила съдебен акт. Посоченото е в необходимо само в допълнение и доколкото утвърждава като правилен извода на решаващите съдилища по отношение размера на определеното наказание, респективно разкрива лишеното изцяло от основателност искане на касатора за неговото намаляване. В заключение, определеното към средния размер на предвиденото за престъплението наказание в размер на девет години лишаване от свобода не е в конфликт с изискването по чл.35, ал.3 от НК. Пропускът на съдилищата да зачетат времето, през което спрямо подсъдимия Д. е била взета (с определение по НОХД №3309/2021г, в изпълнение на което е бил задържан на 05.05.2021г.) мярка за неотклонение задържане под стража подлежи на корекция по реда на чл.417 от НПК и не съставлява самостоятелно основание за отмяна на въззивното решение. Предвид гореизложеното и като не намери основания за изменение или отмяна на оспореното въззивно решение, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1,т.1 от НПК, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 397 от 19.12.2022 г., постановено по ВНОХД № 825/2021 г. по описа на Апелативен съд София. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.