4 Р Е Ш Е Н И Е № 92 София, 26.07.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети април две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1107 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. Ч., срещу решение № II – 115 от 18.02.2016г. по гр.д. № 1688/2015г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1325 от 31.07.2015г. по гр.д. № 899/2015г. на Бургаски районен съд и касаторът е осъден да заплати на [фирма] разноски за въззивното производство в размер на 1 524 лева. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено, че касаторът [фирма] дължи на [фирма] следното вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 8373/2014г. на БРС: 12 620,62 евро– непогасени главници по лизингови вноски, дължими по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 82570/08.04.2008г. за периода 11.04.2010г. – 11.04.2011г., ведно със законната лихва от подаването на заявлението на 01.12.2014г. до окончателното изплащане на сумата и [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски в размер на 3 777,36 лева. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че спорът по делото касае въпроса дали лизинговите вноски са периодични вземания, т.е. дали попадат под режима на кратката тригодишна погасителна давност по ЗЗД или вземанията за такива вноски следва да се изсрочват с изтичането на 5 годишен давностен период. Поддържа, че въззивният съд е възприел за правилно второто разрешение, без да обоснове извода си. Счита, че решенията на ВКС, с които въззивният съд е обосновал становището си, не са в състояние да подкрепят извода му, тъй като третират единствено въпроса за правната същност на финансовия лизинг и разликата му с оперативния лизинг, но нямат нищо общо с въпроса за погасителната давност. Твърди, че разликите в двата вида договор за лизинг не дава основание те да бъдат третирани различно, що се отнася до определяне характера на лизинговите вноски – периодични или не, съответно що се отнася до погасителната давност за вземанията за вноските. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, като му бъдат присъдени и направените разноски. Ответникът [фирма] не изразява становище по касационната жалба. С определение № 18 от 09.01.2017г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по следния материалноправен въпрос: Лизинговите вноски по договор за финансов лизинг имат ли характер на периодични плащания и в какъв срок се погасяват по давност вземанията за такива вноски. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд, след като е тълкувал клаузите на сключения между страните договор, е приел, че същият има характера на договор за финансов лизинг, тъй като лизингодателят се е задължил да придобие конкретен лек автомобил, избран от лизингополучателя, срещу задължението на лизингополучателя да заплати лизинговата цена в размер 42 999,15 евро на отделни лизингови вноски съгласно представения по делото погасителен план и остатъчна стойност. С оглед на това и като се е позовал на практиката на ВКС относно договора за финансов лизинг и разликите му с опративния лизинг, въззивният съд е приел, че по делото не се установява поетите задължения по договора от страна на лизингополучателя да имат характера на периодични плащания, поради което е счел, че по отношение на тези задължения приложение не намира кратката тригодишна давност за погасяването им, а следва да намери приложение общата петгодишна давност. Въззивният съд е взел предвид заключението на извършената експертиза, според която общият размер на непогасените лизингови вноски за периода от 11.04.2010г. до 11.04.2011г. възлиза на 12 620,62 евро и липсата на данни тази сума да е заплатена. Приел е още, че вземането не е погасено по давност, тъй като претенцията е предявена на 01.12.2014г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ и към този момент безспорно не е изтекла петгодишната давност. По поставения правен въпрос: След допускане на касационно обжалване на въззивното решение е постановено решение № 16 от 09.05.2017г. по гр.д. № 50185/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. /№ 185/2016г. по описа на II т.о./, с което на основание чл.291, т.1 ГПК е приета за правилна практиката, според която вземането на лизингодателя по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/ има характера на периодични плащания по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД и се погасява с тригодишен срок на погасителната давност. Прието е, че договорът за финансов лизинг съчетава елементи на договора за поръчка и на договора за наем и по своите правни последици е близък до договора за продажба на изплащане срещу запазване на собствеността, както и че същият може да се разглежда като форма на предоставяне на целево инвестиционно кредитиране. Счетено е, че тези специфики, които не се наблюдават при договора за оперативен лизинг, не изключват характеристиката на основното задължение на лизингополучателя за възнаграждение /лизингови вноски/ като периодично плащане, намиращо своето основание в чл.345, ал.1 ТЗ, препращаща изрично към основното задължение на наемателя за наемна цена /чл.232, ал.2 ЗЗД/. Поради изложеното е прието, че при това основно задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен, с оглед на което характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на чл.111, б. „в“ ЗЗД, извършено с ТР № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Това разрешение е възприето и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 65 от 23.05.2017г. по т.д. № 904/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че въззивното решение е неправилно. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, правният спор по предявения иск следва да бъде разрешен по същество. Въззивният съд неправилно е счел за приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, вместо приложимата специалната тригодишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. Претендираните от ищеца – лизингодател неплатени лизингови вноски са за периода от 11.04.2010г. до 11.04.2011г. и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 01.12.2014г., при липса на изложени от ищеца твърдения и ангажирани доказателства за прекъсване или спиране на погасителната давност, това вземане е било погасено поради изтичане на предвидената в чл.111, б. „в” ЗЗД тригодишна погасителна давност. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено и следва да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл.422 ГПК бъде отхвърлен изцяло. С оглед изхода на делото ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за трите инстанции в размер общо на 7 517,36 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № II-115 от 18.02.2016г. по гр.д. № 1688/2015г. на Бургаски окръжен съд, Гражданска колегия, втори въззивен състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] иск по чл.422 ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищеца сумата 12 620,62 евро, представляващи просрочена главница по падежирали и непогасени лизингови вноски по договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 82570/08.04.2008г. за периода от 11.04.2010г. до 11.04.2011г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 8373/2014г. на Бургаски районен съд. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], със съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис 4, адв. С. Д. да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], вх.2, ет.1, съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, адв. И. Ч. сумата 7 517,36 лева /седем хиляди петстотин и седемнадесет лева и тридесет и шест стотинки/ - разноски за трите инстанции, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: