Р Е Ш Е Н И Е № 77 гр. София, 02.06.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор РУСКО КАРАГОГОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 17/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на наказателно дело № 707/2003 г. по описа на Върховния касационен съд, отмяна на постановеното по него решение № 98 от 09.03.2004 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на касационния съд. В искането на главния прокурор са залегнали твърдения, че с решение от 16.10.2012 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), Четвърто отделение, по делото Ц. Ц. срещу България (№ 3), жалба № 21124/2004 г., влязло в сила на 16.01.2013 г., е било установено нарушение на чл. 6, § 1 и § 3, б. „с” от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Нарушението е било допуснато при касационното разглеждане на наказателно дело № 707/2003 г. по описа на ВКС, І н.о., като се е състояло в това, че на подсъдимия Ц. Ц. не е бил назначен защитник на основание чл. 70, ал. 1, т. 7 от НПК (отм.). Констатираното от ЕСПЧ нарушение на ВКС при разглеждането и решаването на НД № 707/2003 г. било от съществено значение за делото, тъй като се отнасяло до правото на защита на подсъдимия и представлявало касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. В искането се поддържа становище, че допуснатото нарушение налагало отмяна на постановения съдебен акт на касационната инстанция, тъй като можело да бъде отстранено само при ново касационно разглеждане на делото от ВКС. В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа искането на главния прокурор по изложените в него съображения. Осъденото лице Ц. Ц. не се явява, редовно призован. С писмена молба (вх. № на ВКС 309 от 14.02.2014 г.) осъденият е заявил, че не желае да участва в съдебното заседание, като изразява становище, че искането на главния прокурор е основателно и моли да бъде уважено. Неговият служебно назначен защитник адв. М. излага доводи в подкрепа на искането и счита, че касационното дело следва да бъде възобновено. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: Изпратеният от Министерство на правосъдието заверен препис от решението на ЕСПЧ е бил получен във ВКП на 14.10.2013 г. и заведен с вх. № 11236/13 ІІІ от същата дата, като искането за възобновяване е постъпило в първоинстанционния съд на 06.11.2013 г., вх. № 7935. С оглед на тези данни настоящият съдебен състав приема, че искането за възобновяване на главния прокурор е допустимо – подадено от процесуално легитимирано лице по чл. 420, ал. 1, пр. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 2, пр. 1 от НПК едномесечен срок от узнаване на решението на ЕСПЧ. Разгледано по същество, искането на главния прокурор е основателно. С присъда № 23 от 21.01.2002 г. по НОХД № 299/2000 г. Габровският районен съд признал подсъдимия Ц. И. Ц. за виновен в това, че на 25/26.09.2000 г. в [населено място], при условията на повторност в немаловажен случай, отнел чужди движими вещи на обща стойност 1 678.56 лева от владението на Н. Л. Р. без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК го е осъдил на две години и девет месеца лишаване от свобода, което наказание да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът наложил на подсъдимия Ц. И. Ц. едно общо най-тежко наказание от определените му по НОХД № 178/1996 г. на ГРС и НОХД № 438/1998 г. на ГРС, а именно десет месеца лишаване от свобода, към което на основание чл. 23, ал. 2 от НК присъединил наказанието обществено порицание, като на основание чл. 24 от НК увеличил наложеното общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на десет месеца с още три месеца. На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът отложил изпълнението на определеното наказание лишаване от свобода за срок от една година и един месец за изпитателен срок от две години, считано от 20.06.1999 г. (датата на влизане в сила на присъда № 238 от 20.05.1999 г. по НОХД № 438/1998 г. на ГРС). На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение увеличеното по реда на чл. 24 от НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода в размер на една година и един месец, като постановил същото да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. При изпълнението на наказанието съдът приспаднал наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Ц. по присъда № 220 от 20.09.1996 г. по НОХД № 178/1996 г. на ГРС, изтърпяно изцяло в периода 07.03.1996 г. – 20.121996 г., както и времето на предварителното му задържане по взетите спрямо него мерки за неотклонение задържане под стража, считано от 31.01.1995 г. до 24.03.1995 г. и от 17.06.1996 г. до 04.07.1996 г. В тежест на подсъдимия били възложени направените по делото разноски в размер на 26 лева. По жалба на подсъдимия Ц. срещу първоинстанционната присъда било образувано въззивно производство по ВНОХД № 55/2002 г. по описа на ОС – гр.Габрово, като с решение № 102 от 18.04.2003 г. присъдата на Габровския районен съд била потвърдена, а подсъдимият бил осъден да заплати разноски в размер на 50 лева. По жалба на подсъдимия Ц. срещу въззивното решение било образувано касационно наказателно дело № 707/2003 г. по описа на ВКС, І н.о. С решение № 98 от 09.03.2004 г. решението № 102 от 18.04.2003 г. по ВНОХД № 55/2002 г. на Габровския окръжен съд било изменено, като било отменено приложението на чл. 24 от НК, а в останалите му части – било потвърдено. Първоинстанционният съд разгледал делото срещу осъдения Ц. без участието на защитник с оглед изричното му изявление, че не желае защитник (гърба на стр. 29 от НОХД № 299/2000 г. по описа на ГРС). В хода на въззивното производство подсъдимият Ц. направил искане за назначаване на служебен защитник (гърба на л. 50 от ВНОХД № 55/2002 г. по описа на ГОС), като на основание чл. 70, ал. 1, т. 7 от НПК (отм.) съдът му осигурил служебна защита. В производството пред ВКС с писмена молба вх. № 253 от 04.02.2004 г. (л. 26 от КД № 707/2003 г., І н.о.) касаторът Ц. също поискал да му бъде назначен служебен защитник, като декларирал, че желаел да бъде професионално защитаван, но не разполагал със средства да си упълномощи сам. В съдебно заседание на 13.02.2004 г. (л. 28 – 29 от НД № 707/2003 г., І н.о.) делото било разгледано без участието на защитник, като съдебният състав приел искането на подсъдимия за назначаване на служебен защитник за неоснователно по съображения, че „… същият не е посочил обстоятелство, което му пречи сам да ангажира защитата си и, от друга страна, не се налага назначаване на правист предвид обстоятелството, че при разглеждане на делото пред въззивната инстанция подсъдимият е участвал със служебен защитник, … а и от съдържанието на касационната жалба е видно, че тя е изготвена с помощта на специалист-юрист”. С решение от 16.10.2012 г., влязло в сила на 16.01.2013 г., по делото на Ц. Ц. срещу България (№ 3), жалба № 21124, ЕСПЧ, Четвърто отделение, приел (Б.2.50-53, стр. 14 – стр.16 от заверения препис от решението), че правото на безплатна правна помощ на лицата, обвинени в извършването на престъпление, е елемент на справедливия процес, като ползването му е поставено под зависимост от две условия: обвиняемият да не разполага с достатъчно средства за заплащане на правна помощ и интересите на правосъдието да изискват такава помощ (§ 50). По отношение на първата предпоставка (§ 51), ЕСПЧ отчел, че макар да нямал правомощия да замести решението на националните съдилища при преценката дали жалбоподателят не е разполагал с достатъчно средства за заплащане на правна помощ във връзка с процесуалното му представителство пред ВКС, следвало да провери дали този въпрос е бил разгледан в съответствие с изискванията на чл. 6. В тази връзка Съдът изтъкнал три обстоятелства: 1) че първоинстанционният съд изрично посочил в мотивите си, че жалбоподателят бил безработен и бил финансово зависим от родителите си; 2) че въззивният съд назначил на жалбоподателя защитник на основание чл. 70, ал. 1, т. 7 от НПК от 1974 г. въз основа на декларацията за финансовото му състояние и 3) че в молбата си пред ВКС (§ 29) жалбоподателят посочил, че не разполага със средства да ангажира адвокат, защото е безработен, че рискува да му бъде наложено наказание лишаване от свобода, както и че не е в състояние да осъществи защитата си лично. В светлината на тези факти Съдът изразил убедеността си, че жалбоподателят не е разполагал с достатъчно средства, за да плати процесуалното си представителство пред касационната инстанция. При отхвърляне на искането за назначаване на защитник ВКС не обяснил „по подходящ начин” защо не приема твърденията на жалбоподателя и не дал „никакви индикации, при наличието на такива, които са обосновали отказа му” (стр. 15 от преписа на решението). По отношение на втората предпоставка (§ 52) ЕСПЧ заключил, че по-долните съдилища осъдили жалбоподателя на две години и девет месеца лишаване от свобода, а при налагане на наказание лишаване от свобода интересите на правосъдието по принцип изисквали наличието на правна помощ. Допълнителни фактори били сложността на касационното производство и необходимостта от гарантиране на принципа на равнопоставеност на страните чрез ефективно противодействане на изявленията на прокурора от страна на правоспособен юрист. С оглед тези основни съображения ЕСПЧ обявил единодушно за допустима жалбата на осъдения Ц. относно отказа да му бъде назначен служебен защитник в производството пред ВКС; приел единодушно, че с отказа на ВКС да назначи служебен защитник на жалбоподателя е било допуснато нарушение на чл. 6, § 1, вр. чл. 6, § 3, б. „с” от Конвенцията; постановил с шест гласа на един, че установяването на нарушение представлявало само по себе си достатъчно справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателя. (Решението е било постановено при частично особено мнение на съдия Д. Т. Бьорвинсон по въпроса по чл. 41, който поддържал, че на жалбоподателя е следвало да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди). Настоящият съдебен състав се солидаризира със застъпеното в искането становище на главния прокурор, че установените от ЕСПЧ нарушения на чл. 6, § 1, вр. чл. 6, § 3, буква „с” от Конвенцията имат съществено значение за делото в контекста на разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК. Констатациите на ЕСПЧ обуславят извод за допуснато при разглеждането на НД № 707/2003 г. по описа на ВКС, І н.о., съществено нарушение на правото на защита на осъдения Ц. по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, както основателно се твърди в искането за възобновяване. Правото на гражданите на адвокатска защита има специална конституционна закрила, като изрично е гарантирано от чл. 30, ал. 4 от Конституцията на РБ. То е съществена и необходима съставна част от правото на защита по чл. 15 от НПК и като негова проявна форма е обезпечено от чл. 55, ал. 1 от НПК. С оглед диспозитивността на правото на защита, правото на защитник може да не бъде упражнено по усмотрение на обвиняемия (извън предвидените в НПК случаи на задължително участие на защитник), но не може да бъде ограничено или отнето. Р № 9 от 14.04.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 6/98 г. Когато защитата е задължителна, какъвто на основание чл. 70, ал. 1, т. 7 от НПК (отм.), съответно, чл. 94, ал. 1, т. 9 от НПК, обн., ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29 април 2006 г., е и настоящият случай, неучастието на защитник в наказателното производство представлява съществено нарушение на процесуалните правила, дори ако е засегнало само негови отделни стадии, етапи или отделни процесуални действия. Това е така, защото процесуалният закон отдава значение и държи сметка не за продължителността на неучастието на защитника, а за накърнената задължителност на участието. Винаги, а още повече при задължителната защита, вкл. в хипотезите на относително необходимата такава, защитникът следва да получи възможност за реално участие във всеки един момент от процеса, в който това е допустимо. Процесуалните действия, извършени без да е осигурено участието на защитник, могат да бъдат валидирани, само ако бъдат законосъобразно повторени. В хипотезите на задължителна защита неучастието на процесуален представител на подсъдимия в наказателното производство е абсолютен повод за отмяна на присъдата и връщане на делото в стадия, в който е допуснато нарушението. Р № 371 от 20.04.2007 г. на ВКС по н. д. № 42/2007 г., III н. о., Р № 523 от 11.12.2009 г. на ВКС по н. д. № 549/2009 г., III н. о., Р № 18 от 25.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 651/2009 г., II н. о. и др. В разглеждания казус касационното съдебно производство изцяло е протекло без участието на защитник на подсъдимия Ц., което обстоятелство напълно е опорочило постановения от съда краен съдебен акт и е достатъчно, за да бъде обоснован извод за отмяна на касационното решение. Наличието на двете визирани в цитираната разпоредба предпоставки – установено с решение на ЕСПЧ нарушение на Конвенцията и същественото му значение за делото – обуславя необходимостта от възобновяване на наказателното производство, водено срещу осъдения Ц., в каквато насока ВКС неизменно се е произнасял при подобни поводи. Р № 485 от 27.10.2010 г. по н.д. № 486/2010 г., ВКС, ІІІ н.о.; Р № 381 от 11.10.2011 г. по н. д. № 1585/2011 г., ВКС, ІІІ н.о.; Р № 326 от 21.06.2011 г. по н.д. № 1707/2011 г., ВКС, ІІІ н.о.; Р № 311 от 27.06.2012 г. по н.д. № 968/2012 г., ІІІ н.о., Р № 121 от 09.09.2013 г. по н.д. № 1152/2012 г., І н.о. и др. Нормата на чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК въплъщава идеята за ефикасно прилагане на решенията на ЕСПЧ в националното законодателство чрез възможно най-пълно възмездяване на претърпените от жалбоподателя неблагоприятни последици от съответната неправомерна ситуация, за която държавата носи отговорност. Максималната компенсация на понесените неимуществени вреди има не само материален еквивалент, но и възстановителен ефект – насочена е към възвръщане на правото (свободата), от която жалбоподателят е бил лишен, във възможната степен, в която това е обективно осъществимо при конкретно съществуващите факти. С института на възобновяването при установено нарушение от ЕСПЧ българската държава се е задължила в рамките на собствената си наказазателнопроцесуална система сама да отстрани последиците от констатираното нарушение на ЕКЗПЧОС. Това законодателно решение отговаря на утвърдената практика на ЕСПЧ Piersack cрещу Б.; Ilascu и други срещу М. и Русия; Lungoci cрещу Румъния, Я. срещу България, П. Т. срещу България, С. срещу България и др., че в случай на нарушение на чл. 6 от Конвенцията националните компетентни власти следва да заличат в най-висока степен последствията от нарушението, като възстановят „колкото може повече предишното положение” Р на ЕСПЧ от 25.03.2010 г. по делото П. Т. срещу България, жалба № 37193/2007 г., П. отделение чрез преразглеждане или възобновяване на производството при спазване изискванията на чл. 6. В такъв именно смисъл и в обсъжданото по настоящото дело решение на ЕСПЧ е прието (стр. 19 от приложения препис), че в случая „установяването на нарушение представлява само по себе си справедливо обезщетение за всякакви неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателя” по повод отказа на ВКС да му назначи служебен защитник, като изрично е упоменато правомощието на главния прокурор да поиска възобновяване на наказателното дело. В искането за възобновяване главният прокурор законосъобразно претендира отстраняване на последиците от установеното нарушение на ЕКЗПЧОС чрез провеждане на ново касационно производство. Обстоятелството, че в конкретния случай нарушението на чл. 6 е констатирано в производството, проведено пред друг състав на ВКС, не съставлява пречка за възобновяване на касационното наказателно дело и отмяна на порочния съдебен акт. Разпоредбата чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК не изключва възможността за възобновяване на касационно производство, щом нарушението на Конвенцията е допуснато в този стадий на наказателното производство Разбиране в този смисъл е застъпено и в решение № 485 от 27.10.2010 г. по н.д. № 486/2010 г., ВКС, ІІІ н.о., в което по сходен казус е отбелязано, че допуснатото нарушение на правото на осъдения да получи защита от адвокат в производството пред ВКС „би могло да бъде отстранено чрез осигуряването му на защитник и повторно разглеждане на касационната му жалба”, в случай че е било единственото нарушение, констатирано от ЕСПЧ.. Аргументи в подкрепа на тезата за недопустимост на възобновяването на касационно производство, извън хипотезите на чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 от НПК, не могат да бъдат черпени от нормата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Разпоредбите на т. 4 и т. 5 на чл. 422, ал. 1 от НПК уреждат различни основания за възобновяване, които са напълно самостоятелни и не следва да се тълкуват и прилагат във взаимна връзка и зависимост. Няма сходство между разглежданата процедура по чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК с изричната регламентация на чл. 422, ал. 1, т. 5, пр. 1 от НПК относно възобновяването на съдебни актове по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 от НПК. (От формална гледна точка, предмет на искането на главния прокурор в настоящия случай е решение на ВКС, издадено не в резултат на правомощията на ВКС по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 от НПК, а въз основа на чл. 357, ал. 2, т. 1 от НПК (отм.), която разпоредба изцяло кореспондира по съдържание с чл. 354, ал. 2, т. 1 от действащия НПК). Разграничението между двете хипотези се корени в различното съдържание на правомощията на касационния съд – в производството по възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК касационният съд не осъществява същинска проверка на влезли в сила съдебни актове за наличието на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, каквото правомощие има в хипотезите на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Нормата на т. 4 въвежда процесуален механизъм за изпълнение на решенията на ЕСПЧ, като в обхвата на преценката на касационния съд се включват въпросите за значимостта и тежестта на нарушението на Конвенцията – дали то има съществено значение за делото. Самото нарушение на ЕКЗПЧОС като предпоставка за възобновяване се установява с решението на Съда, чиито констатации съгласно чл. 46 от Конвенцията са задължителни на Република България в качеството й на засегната страна – ответник с произтичащите от това юридически последици за изпълнението му. Затова с оглед разпоредбата на чл. 28, ал. 4, пр. 1 от НПК производството по чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК подлежи на разглеждане от тричленен състав на ВКС, а не от петчленен, в какъвто състав касационният съд заседава при проверката на решенията по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 от НПК. Предпоставките на т. 5, пр. 2 на чл. 422, ал. 1 от НПК изискват в кумулативна даденост освен да са допуснати нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, атакуваните по този ред актове да не са проверявани по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната. Процесуален обект на извънредната проверка по чл. 422, ал. 1, т. 4 от НПК са актове, по отношение на които законът не е възвел ограничение за непровеждане на редовно развила се касационна процедура. На последно място не представлява пречка за възобновяването и обстоятелството, че предмет на искането на главния прокурор е решение на касационната инстанция, постановено при действието на НПК, обн. ДВ, бр. 89 от 1974 г., в сила от 01.03.1975 г. (отм.). Касационното производство по НД № 707/2003 г. действително е било образувано на основание чл. 349, т. 1 от НПК (отм.) за проверка на потвърдително решение на въззивния съд ОС – гр.Габрово, каквито актове са изключени от предмета на касационното обжалване съгласно чл. 346 от актуалния НПК. Въпросът за „възстановяване на предишното положение” може да бъде успешно разрешен и в тази хипотеза, защото възстановяването на правото на осъдения на законосъобразно разглеждане на касационната му жалба е поначало възможно поради съществуването на касационната процедура и в регламентацията на актуално действащия НПК. Производството по дело, върнато за ново разглеждане, е стадий от вече образувано, висящо производство. При възобновяване на делото висящността на процеса се подновява, като се връща в съответния предходен процесуален стадий, който подлежи на поправяне. В настоящия случай установените от ЕСПЧ нарушения са допуснати при разглеждането на касационната жалба, като новото разглеждане на делото трябва да започне от стадия на съдебното заседание на касационната инстанция. Касационната жалба на осъдения е била допустима към момента на подаването й, в частност, правото му на касационно обжалване е било надлежно упражнено срещу акт, подлежащ на касационна проверка. В такава процесуална ситуация при връщане на делото за ново разглеждане въпросът за допустимостта на касационната жалба не може да бъде пререшаван във вреда на осъденото лице. В контекста на § 4 от ПЗР НПК също може да бъде изведен принципен аргумент във връзка с действието на наказателнопроцесуалните норми по време, когато се отнасят до правото на гражданите на защита, а именно, че новите наказателнопроцесуални норми не се прилагат, когато това би довело до лишаване на даден участник в процеса от процесуално право, което му е било признато и е било надлежно упражнено по стария процесуален ред. На последно място, обратното разбиране – че касационната жалба на осъдения Ц. е недопустима към настоящия момент, тъй като е насочена срещу акт извън обхвата на чл. 346 от НПК – е в пълно противоречие с идеята за възстановителното действие на решението на ЕСПЧ, тъй като вместо да отстрани последиците от допуснатото спрямо осъдения нарушение, в още по-значима степен накърнява правата му, въобще лишавайки го от правото на обжалване. По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по касационно дело № 707/2003 г. по описа на ВКС, І н.о., като ОТМЕНЯ постановеното по него решение № 98 от 09.03.2004 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на ВКС от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. Преписи от протокола от съдебно заседание на 19.02.2014 г. и от решението да се изпратят на осъдения Ц. съгласно молбата му вх. № 780/11.04.2014 г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.