Р Е Ш Е Н И Е № 444 София, 19.02.2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5212 по описа за 2013г. и приема следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н.Илиева като процесуален представител на Н. И. Й. от [населено място], [община], Р. В. Р. от [населено място] и И. В. П. от срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд /ВТОС/ от 26.VІ.2013г. по гр.д. № 495/2013г. В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.2 и 3 ГПК. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Претендират се и разноски. Касационно обжалване на решението е допуснато поради твърденията за недопустимост на предявените искове, респективно и на атакуваното решение. Ответниците по касационната жалба С. К. К. и Х. К. К., и двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Г.Н. са заели становище за нейната неоснователност. Претендират разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С решението си от 26.VІ.2013г. по в.гр.д. № 495/2013г. ВТОС е потвърдил решението на Великотърновския РС от 04.І.2013г. по гр.д. № 2570/2012г., с което е прието за установено по иск по чл.422 ГПК, че касаторите дължат на С. К. К. и Х. К. К., и двамата от гр. В.Т., общо 10000 евро, с левова равностойност 19558.30лв., а в съответствие с наследствените им права – всеки от тях по 3333 евро с левова равностойност 6518.78лв., представляващи неизпълнено насрещно задължение по договор за заем, сключен между наследодателите на страните К. Х. К. и В. П. Й., и общо 5355.88лв. мораторна лихва за определен период /по 1785.29лв. всеки от ответниците/, ведно със законната лихва върху главницата от 18.V.2012г. и разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 2227/2012г. За да постанови въззивното решение, ВТОС е взел предвид, че по делото е приел като доказателство договор за заем от 01.ІІ.2009г., по силата на който К. Х. К. като заемодател е предоставил на В. П. Й. – заемополучател 10000 евро за срок от шест месеца, считано от 01.ІІ.2009г., и че от своя страна заемополучателят се задължил да върне сумата изцяло на 01.VІІІ.2009г. Взето е предвид, че ищците са наследници на К. Хр.К., починал на 20.ХІ.2011г., а ответниците са наследници на В. П. Й., починал на 27.Х.2009г. По подадено от ищците на 18.V.2012г. заявление, предмет на ч.гр.д. № 2227/2012г. по описа на ВТРС, по реда на чл.410 ГПК им е издадена заповед за изпълнение на паричното задължение, срещу която е подадено възражение от ответниците. Съдът е приел, че съобразявайки допустимите доказателства по делото първоинстанционният съд е достижгнал до извод за наличие на валидно сключено облигационно правоотношение, по силата на което К.К. е предоставил в собственост на Вл.Й. посочената сума срещу задължението на последния да я върне в определения срок. Договорът обективира не само постигнатото съгласие между страните за даване на заем срещу задължение за връщане на дадената в заем сума, но и реалното получаване на сумата от заемателя. По делото не е установено връщането на сумата нито в уговорения срок, нито по-късно, нито на заемодателя, нито на неговите наследници; не е установено и наличието на правопогасяващи или правоизключващи факти и обстоятелства, като при неизпълнение на задължението се дължи и законна лихва върху сумата, определена съобразно чл.162 ГПК. ВКС на РБ намира за неоснователно оплакването на касаторите за недопустимост на предявените искове, респективно за недопустимост и на атакуваното решение, тъй като било недопустимо заповедното производство поради образуването му от наследниците на заемодателя срещу наследниците на заемателя, при което се разширявал кръгът на съдебната проверка с недопустимо обсъждане на факти и обстоятелства извън описаните в чл.410 ГПК документи. Съгласно чл.410 ал.2 ГПК заявлението трябва да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и ал.3 и на чл.128 т.1 и т.2 ГПК, т.е. в него следва да са посочени съдът, имената и адресите на заявителя/кредитор и на длъжника, на законните им представители или пълномощници, ЕГН на заявителя, номер на факс и телекс, цената на заявеното вземане, изложение на обстоятелствата, на които то се основава, искане за издаване на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист; заявлението трябва да съдържа подпис на заявителя, а ако той не знае или не може да подпише, следва да се съобрази изискването на чл.127 ал.3; към заявлението следва да се представят пълномощно, ако то се подава от пълномощник, както и документ за внесена държавна такса. Следователно липсва изискване в производството по чл.410 ГПК за посочване и представяне на доказателства за твърдяното вземане и по силата на чл.411 ал.2 ГПК в това производство съдът няма нито право, нито задължение да проверява дали вземането съществува, дали е изискуемо, дали е настъпило правоприемство на страната на кредитора и/или на длъжника – достатъчно в тази връзка е само да са изложени обстоятелствата, на които вземането се основава, тъй като целта на производството е да се провери дали то е спорно /в този смисъл виж мотивите по въпроса по т.2б на ТР № 4/2013г. на ОСГТК/. При оспорване по предвидения за това процесуален ред в исковото производство за установяване съществуването на вземането страните могат да заявят доводите и възраженията си. Касационната жалба е основателна по същество. Правилно въззивният съд е приел, че между наследодателя на ищците и наследодателя на ответниците преди смъртта им е сключен договор, съгласно който първият, наречен в договора „заемодател”, дава на заем на втория, наречен „заемополучател”, 10000 евро за срок от шест месеца, считано от 01.ІІ.2009г., които „заемополучателят” се е задължил да изплати изцяло на 01.VІІІ.2009г. Без каквато и да било обосновка обаче съдът е приел, че договорът обективира не само постигнато между страните по него съгласие за даване на заем, но и реалното получаване на сумата от заемателя. Такъв извод не следва от уговорките между страните, а именно: заемодателят дава на заемополучателя 10000 евро за срок от 6 месеца, считано от 01.ІІ.2009г.; заемополучателят се задължава да изплати сумата изцяло на 01.VІІІ.2009г.; при неиздължаване на сумата договорът ще бъде прекратен от заемодателя и тя ще се изисква по съдебен ред; при изплащане на сумата заемодателят се задължава да отмени договора; заемополучателят гарантира изплащането на сумата с цялото си имущество, в т.ч. и с активите във фирмата, в която участва, и в бъдещи такива; заемополучателят изпълнява стриктно условията за обезпечаване на заема и осигурява свободен достъп на заемодателя за проверка на счетоводната му документация, отразяваща финансовото му състояние; заемополучателят може да върне дължимото по договора с писмено едноседмично предизвестие; заемодателят прекратява едностранно договора при смърт на заемополучателя, при откриване на производство по несъстоятелност на фирма, в която участва заемодателя, при неиздължаване в срок от заемополучателя, при неспазване на условията по обезпечаване на заема, при изпадане на заемополучателя в неплатежоспособност. Тълкуването на тези уговорки съобразно изискванията на чл.20 ЗЗД установява единствено постигнато съгласие между страните по договора за даването от заемодателя на заемателя на посочената сума и за връщането й в определен срок. При липсата в договора на волеизявление от страна на заемателя, че е получил уговорената сума, не налага извод за осъществено реално предаване на сумата от заемодателя на заемателя в момента на сключването на договора изразът в него „заемодателят дава”, както твърдят ищците /за първи път/ в писмената им защита. Договорът за заем е реален. Такъв договор се счита за сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните едната предаде пари /или други заместими вещи/, а другата ги получи /чл.240 ал.1 ЗЗД/. Т.е. фактическият състав на договора не е осъществен при липсата на реално предаване на парите /или вещите/. Тежестта за установяване на това обстоятелство е на лицето, което претендира връщането на заетата сума /вещи/. В разглеждания случай ищците, чиято е била тежестта, не са установили, че наследодателят им е предал в собственост на наследодателя на ответниците уговорената по представения договор от 10.ІІ.2009г. парична сума. Освен договора, в който не се съдържа такова изявление на заемателя, ищците не са представили други допустими в тази насока доказателства – разписка за получаването на сумата, издадена от В. Й., или за осъществено плащане чрез превод по негова сметка, или чрез запис. Тъй като реалното предаване на сумата е елемент от фактическия състав на договора за заем, доказването на това обстоятелство в случая /а не на обстоятелствата, при които договорът е сключен, за действителната воля на страните по него, за характера на преговорите, разменената кореспонденция, как са изпълнявани задълженията след сключването, както твърдят ответниците по касация/, което по същество е доказване на договора на стойност по-голяма от 5000лв., със свидетелски показания /на М. А., поискани от ищците и дадени пред първоинстанционния съд за установяване на факта на получаване на сумата от наследодателя на ответниците и че ищците са правили опит да получат парите си от ответниците и те не са отрекли вземането/ е изключено по силата на чл.164 ал.1 т.3 ГПК /в този смисъл е практиката на ВКС, предмет на решения по гр.д. № 856/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 167/2011г. ІV ГО, по т.д. № 483/2012г. І ТО/. За пълнота следва да се отбележи и липсата на данни в показанията на свидетеля за това К. Х. да е правил опит да получи парите си от ответниците и те да не са отрекли вземането – свидетелят сочи, че той, а не К.Х., е осъществявал контакт, и то само със съпруга на Р. Р., а не с ответниците. Изложените съображения налагат извод, че атакуваното въззивно решение е необосновано и незаконосъобразно, поради което и на основание чл.293 ал.2 и ал.3 ГПК то следва да бъде отменено и спорът да се разреши по същество, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, като предявените искове бъдат отхвърлени. С оглед този извод и на основание чл.78 ал.3 ГПК на касаторите следва да бъдат присъдени общо 2766.19лв. заплатени от тях разноски по делото /няма представени доказателства за заплатен адвокатски хонорар за въззивната инстанция в размер на 1120лв., посочен в представения списък/. На основание чл.78 ал1 ГПК на ответниците по касация разноски не се следват с оглед изхода на спора. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Великотърновския окръжен съд, № 302/26.VІ.2013г. по гр.д № 495/2013г. и ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените искове по чл.422 ГПК за признаване за установено, че Р. В. Р. от [населено място], И. В. П. от и Н. И. Й. от [населено място], [община], дължат на С. К. К. и Х. К. К., и двамата от [населено място], общо 10000 /десет хиляди/ евро /по 3333 евро в съответствие с наследствените им права/, равняващи се на общо 19558.30 лв. /деветнадесет хиляди петстотин петдесет и осем лв. и 30ст./, представляващи неизпълнено насрещно задължение по договор за заем от 01.ІІ.2009г., сключен между наследодателите на страните В. П. Й. и К. Х. К., и 5355.88лв. общо лихва за забава, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.V.2012г. до окончателното и изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1342/21.V.2012г. по ч.гр.д. № 2227/2012г. по описа на ВТРС. ОСЪЖДА С. К. К. и Х. К. К., и двамата от [населено място], да заплатят на Р. В. Р. от [населено място], И. В. П. от и Н. И. Й. от [населено място], [община], 2766.19лв. направени разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: