Ключови фрази

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 338

гр. София, 03.05. 2022 г.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа, докладваното от съдия Любка Андонова гр. дело № 3776/21 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. Ш. от населено място, подадена чрез процесуалния му представител адв.А. П. срещу въззивното решение № 1037 от 9.6.2021 г, постановено по в.гр.дело № 3106/20 г на ВКС, ГО, Четвърти състав, с което след като е отменено решение № 153/12.6.2020 г по гр.дело № 546/2018 г на Районен съд-Девня е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Римакем“ Е. със седалище в населено място иск по чл.200 ал.1 КТ за разликата над сумата 1550 лв до сумата 12 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 17.1.2018 г и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която този иск е уважен за сумата 1550 лв.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон.

Ответникът по касационната жалба „Римакем“ Е. със седалище и адрес на управление в населено място, представлявано от управителя К. Б. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния представител на страната-юрисконсулт Ц. М..Счита, че не са налице основания за допускане на решението в обжалваната част до касационен контрол.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Предявеният иск е по чл.200 ал.1 КТ.

Установено е по делото, че страните са били обвързани от валидно безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът М. К. Ш. е изпълнявал при ответника в продължение на 12 години длъжността „механошлосер“ в Цех „Механоработилница“.На 17.1.2018 г е претърпял трудова злополука, като при демонтаж на вентил и по специално при изваждане на щока и пръстена, пръски с вода с амоняк са попаднали в очите му, като е получил химическо изгаряне на корнеята и конюктивалния сак с множество ерозии на роговиците.Претендира обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука в размер на 12 000 лв.Ответникът е релевирал възражение за съпричиняване на основание чл.200 ал.2 КТ-поради допусната груба небрежност, тъй като пострадалият не е използвал предоставените му лични предпазни средства, в нарушение на Правилника за вътрешния трудов ред.От приетото по делото неоспорено заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза се установява, че в резултат на трудовата злополука ищецът е получил временно разстройство на здравето, неопасно за живота.Възстановителният период е протекъл в рамките на 25-30 дни, когато е настъпило пълно възстановяване.В този период са му правени промивки и поставяни стерилни превръзки.Процесът е протекъл без усложнения и понастоящем не се констатират трайни увреждания на очите.От заключението на съдебно-психологичестката експертиза е установено, че в резултат на злополуката Ш. е получил посттравматично стресово разстройство и депресивни изживявания, тъй като не е преработил психотравмата, което е в причинна връзка със злополуката.Първоинстанционният съд е приел, че е налице допусната от ищеца груба небрежност и след определяне на глобалното обезщетение на сума 20 000 лв е приспаднал 60 % съпричиняване, като е присъдил сума в размер на 12 000 лв.Въззивният съд е определил обезщетение в размер на 6 000 лв и с оглед допуснатата от работника груба небрежност-непоставяне на предпазен шлем и очила и е увеличил процента на съпричиняване на 70, като след приспадане на заплатеното застрахователно обезщетение в размер на 250 лв на ищеца е присъдена, на основание чл.200 ал.1 КТ сума в размер на 1550 лв.Прието е, че поведението на пострадалия е в нарушение на утвърдените правила за безопасност, с които работникът е бил длъжен да се съобразява и относно които е бил нструктиран и обучен още при постъпване на работа, още повече, че е изпълнявал тази длъжност в продължение на 12 години.Това съставлява проява на груба небрежност и самонадеяност, поради което Ш. се е поставил в ситуация на повишен риск.Независимо от дългогодишния опит на заеманата длъжност, пострадалият не е проявил необходимото внимание, каквото следва от естеството на упражняваната трудова функция и съгласно утвърдените в дружеството правила за здравословни и безопасни условия на труд, съпричинявайки вредоносния резултат.С оглед характера на претърпяното увреждане, оздравителния период и пълното възстановяване на пострадалия, без настъпили усложнения и патологични изменения и интензитета на претърпените болки и страдания в рамките на първите десет дни след злополуката е прието справедливо по размер обезщетение от 6 000 лв, намалено със 70 процента.Обективният принос на работника е такъв, защото ако бе ползвал защитен шлем и очила вредоносния резултат би бил предотвратен.

В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са формулирани следните въпроси :

1.Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства приетата за установено фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.

2.Следва ли въззивният съд да посочи изрично в решението си защо приема някое от доказателствата за недостоверно.

3.Може ли въззивният съд да основе решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни.

4.Може ли въззивният съд да пристъпи към решаване на делото, без спорът да е изяснен от фактическа страна, респ. без да е обсъдил всички възражения на страните е без да се е произнесъл изобщо по някои от тези възражения.

5.Какви са процесуалните задължения на въззивния съд при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по размер, указани в задължителната практика на ППВС № 4/68 г, в случай при който въззивният съд не възприема определеното от първоинстанционният съд обезщетение и го намалява.

6.Длъжен ли е въззивният съд, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост да приложи този критерий, като съобрази тяхната съвкупност : характера и тежестта на телесното увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални страдания, данните за личността на увредения, начинът му на живот, обичайната среда, контактите и социалният му живот, положението му в обществото, работата му, както и други конкретни факти, относими към стойността, която засегналите блага са имали за своя притежател.

7.Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и разпоредбата на чл.52 ЗЗД.

8.Може ли да се ангажира отговорността на пострадалия за груба небрежност при степен на съпричиняване 70 %, без да се направи пълен и конкретен анализ на установените действия при настъпване на трудовата злополука, както и приложимите Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г за условията и реда за провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, Директива № 67/548 и Регламент № 1272/2008 г.

Относно въпроси от 1 до 4.

Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства както и доводите и възраженията на страните. Изводите на съда са в съответствие с формираната съдебна практика на ВКС обективирана в решение № 68/22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на ІІ г. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на І г. о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о., в които се приема, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици.В разглеждания случай съдебното решение е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната подробна съвкупна преценка.Няма доказателство, което да е прието за недостоверно.Прието е, че съдебно-офталмологичната експертиза не установява наличие на увреждане, което да е в причинна връзка със злополуката.Съдебно-психологическата експертиза е отчетена при определяне на глобалния размер на обезщетението в размер на 6 000 лв.Касаторът се позовава на факти, които не са настъпили.Въззивният съд не е обосновал решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни, нито пък е пристъпил към решаване на делото, без спорът да е изяснен от фактическа страна, респ. без да е обсъдил всички възражения на страните е без да се е произнесъл изобщо по някои от тези възражения.

Относно въпроси 5 и 6.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя при спазване на ръководните указания, дадени в Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/1968 г. То задължава съдилищата, при преценката кое обезщетение е справедливо, да съобразят всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат отношение за определяне на размера му. Постановлението указва на съдилищата тези обстоятелства да бъдат посочени в мотивите на решението и да бъде обсъдено тяхното значение, като се отчитат спецификите на всеки отделен случай. В ППВС № 4/1968 г., както и в трайно установената практика на ВКС, намерила израз в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК / напр. - решение № 1026/18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/2008 г., I г. о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г., III г. о., решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г., III г. о., решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г., III г. о., решение № 85 от 29.04.2014 г. по гр. д. № 7182/2013 г., III г. о. на ВКС и др. / е прието, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, съдът следва да вземе предвид всички установени по делото обстоятелства за конкретния случай, които са от значение за определяне на неговия справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Такъв характер имат обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на работника, характера и степента на увреждането; причинените морални страдания; вид и продължителност на лечението, прогнозата за в бъдеще, респ. последиците за физическото и психическото здраве на лицето, за работоспособността му, за трудовата и социална реализация; икономическите условия в страната и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и да анализира и оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. Тя трябва да почива на анализа на фактите по делото, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент.Въззивният съд изцяло е съобразил посочената задължителна съдебна практика, като е изложил подробни мотиви, защо с оглед особеностите на конкретния случай определеното обезщетение в посочения размер е справедливо, съобразно критериите на чл. 52 ЗЗД.Обосновал се е с характера на претърпяното увреждане, оздравителния период и пълното възстановяване на пострадалия, без настъпили усложнения и патологични изменения, както и с интензитета на претърпените болки и страдания в рамките на първите десет дни след злополуката е прието справедливо по размер обезщетение от 6 000 лв. Отговорът на този въпрос, даден във въззивното решение е изцяло съобразен със установената по въпроса, безпротиворечива практика на ВКС, в това число и посочената от касатора, съгласно която при определяне на обезщетението по чл. 200, ал. 1 КТ въззивният съд обсъжда и съобразява конкретните увреждания на пострадалото лице, съобразява тяхната степен, характер, интензитет и продължителност, поради което са съобразени изцяло постановките на ППВС № 4/68 г. на ВС.

Относно въпрос 7.
Съгласно установената по въпроса и безпротиворечива съдебна практика размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта на като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет.Тези критерии са изцяло съобразени от въззивния съд.
Относно въпрос 8.
В практиката на ВКС по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ /напр. решение на ВКС, ІІІг. о. по гр. д. № 3251/2008 г. / е посочено, че когато възражението за съпричиняване се приеме за основателно, отговорността на работодателя се намалява съобразно вината на страната, допринесла за увреждането, т. е. с оглед на конкретно установените данни по делото. По възражение на работодателя, при конкретния механизъм на трудовата злополука като стечение на обективни и субективни фактори, обстоятелствата задължително се преценят от гледна точка на признаците на грубата небрежност и едва ако се приеме, че се касае за подобно квалифицирано поведение, се съобразява какъв е приносът на проявената "груба небрежност"за вредоносния резултат като степен, за да се намали съответно обезщетението. Съпричиняването се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства. В този смисъл са решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г., ВКС, IV г. о. решение № 291/2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. IV г. о. и решение № 159 от 15.01.2018 по гр. д. № 251/2018 III г. о. и решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 673/2011 г. на ВКС. Тази установена практика се споделя и от настоящия състав на ВКС, Четвърто гражданско отделени. Колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване – р. по гр. д. № 4741/19 г. на ВКС, Трето гражданско отделение.
В разглеждания случай, по делото е взето предвид обстоятелството за неизползвани от ищеца помощни средства-защитен шлем и очила, които ако бяха поставени би се предотвратила злополуката.Поради това приносът е определен на 70 %.Определената степен на съпричиняване съответства на обстоятелствата по делото.
Представените от касатора съдебни актове към този въпрос са неотносими по следните съображения : определенията по чл.288 ГПК № 691 от 16.10.2020 г по гр.дело № 1583/20 г на ВКС, Трето ГО и определение № 369/18.3.2013 г по гр.дело № 1198/12 г на ВКС не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и не могат да обосноват противоречие, тъй като не се ползват със сила на присъдено нещо.В решение № 264/29.4.2010 г по гр.дело № 1957/2006 г е прието, че съпричиняване не е налице, следователно няма отношение към поставения въпрос относно процента на приетото от съда съпричиняване.Действително присъдено е по-високо по размер обезщетение, но решението е постановено при различна фактическа обстановка, при която вследствие на злополуката работникът е получил практическа слепота на едното око-хипотеза, несъпоставима с настоящата.С решение № 82 от 20.4.21 г по гр.дело № 1811/20 г, по гр.дело № 1811/20 г на ВКС, Трето ГО на пострадалият при трудова злополука е присъдено обезщетение в размер на 50 000 лв, при различни факти : същият е получил разкъсно-контузна рана на роговицата, с пролапс, в резултат на което е претърпял двукратно оперативно лечение на установената посттравматична катаракта, с поставяне на вътрешноочна леща.Окото е със запазено зрение от 5-6 % като прогноза за възстановяването му не е налице.С решение № 510 от 30.11.2010 г по гр.дело № 1923/2009 г на ВКС, по гр.дело № 1923/2009 г, при подобен на настоящия спор размер на съпричиняване-60 % е присъдено обезщетение от 32 000 лв-като претърпените травматични увреждания са съществени-загуба на лявата ръка и сериозно намаление на зрението, което също представлява хипотеза несъпоставима с настоящата.

По горните съображения обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто ГО

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1037 от 9.6.2021 г, постановено по в.гр.дело № 3106/20 г на ВКС, ГО, Четвърти състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :1.

2.