Ключови фрази
Иск за съществуване на вземането * заповед за изпълнение * договор за покупко-продажба


Р Е Ш Е Н И Е

№ 195

София, 29.06.2016 г.


Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
осми юни две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев

при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 665/ 2016 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 251/ 11.03.2016 г. по настоящето дело по жалба на А. П. Н. e допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІІ-101 от 05.10.2015 г. по гр.д.№ 617/ 2015 г., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против А. Я. К. и М. С. С. искове, квалифицирани по чл.422 ГПК вр. чл.183 ал.1 пр.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за установяване по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищеца сумата 16 516,50 лв – неплатен остатък от продажна цена по обратно писмо от 13.06.2008 г. и сумата 8 275,08 лв – законна лихва за забава за период 13.06.2009 г. – 31.03.2014 г., както и законната лихва върху главницата от 10.04.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение № 1756/ 15.04.2014 г. по ч.гр.д.№ 2822/ 2014 г. на Бургаски районен съд.
Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по процесуалноправния въпрос невнасянето на депозит за назначена експертиза може ли да се квалифицира като поведение, препятстващо установяването на обективната истина по отнесен до съда правен спор.
Правилата за процеса на доказване, уреден в глава ХІV ГПК, поставят доказателствената тежест върху страните в производството (чл.154 ал.1 ГПК); те трябва да посочат и представят доказателства за правнорелевантните факти, на които основават своите искания или възражения. Страната може да бездейства, въпреки указанията на съда, че фактът е правнорелевантен и доказателствената тежест е нейна. Поради бездействието на страната фактът може да остане недоказан и съдът ще приложи последиците от недоказването, но тези последици не са от възпрепятстване, а от непровеждане на доказването. Когато правнорелевантният факт има значение за основанието на иска или на възражението, след като приеме, че фактът не се е осъществил, съдът ще отхвърли иска или възражението; но ако фактът има значение за размера на предявения иск, съдът е длъжен да определи размера съгласно чл. 162 ГПК, който възлага доказателствената тежест за фактите, обуславящи размера на иска, върху двете страни. Ако съдът допусне експертиза за определяне на размера на иска и страната не внесе определения депозит, съдът не може да отхвърли основателния иск. Той е длъжен да определи размера по своя преценка.
Неизпълнението на доказателствената тежест е основание съдът да приеме недоказания факт за несъществуващ.
Възпрепятстването на доказването по смисъла на чл.161 ГПК е основание съдът да приеме недоказания факт за съществуващ. Страната не възпрепятства доказването, когато не изпълнява своя процесуална тежест. В този случай тя носи само последиците от недоказването. Възпрепятства доказването страната, която не изпълнява свое задължение: съдът е разпоредил личното явяване на страната, но тя не се явява, не отговаря на поставен въпрос или дава уклончиви или неясни отговори (чл.176 ал.3 ГПК); съдът е приел, че у страната се намира документ, удостоверяващ неизгоден за нея факт, но тя не го представя (чл.190 ал.2 ГПК); съдът е допуснал освидетелстване, но страната не се явява или се явява, но не прави необходимото за осъществяване на прегледа (чл.206 ал.3 ГПК). В тези случаи съдът може да приеме за съществуващ недоказания факт.
Предвид този отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, жалбата е основателна. За да отхвърли предявените искове въззивният съд постановил, че ищецът (сега касатор) не се е възползвал от осигурената му възможност за изслушване на допълнителна експертиза, като не е внесъл определения за извършването й депозит и по този начин „възпрепятства възможността за установяване на обективната истина”. Невнасянето на определения депозит за експертиза обаче не съставлява обстоятелство, което възпрепятства доказването. То е неизпълнение на процесуална тежест, а доколкото тежестта касае задължението на страната да установи размера на претенцията си, неизпълнението не може да даде основание за отхвърляне на предявения иск. То има за последица единствено определянето на размера по преценка на съда. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, включително като е натоварил ищеца с тежестта да доказва правопогасяващи възражения на ответниците. По отношение на обжалваното решение е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК и то подлежи на отмяна. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция.
От фактическа страна е установено, че на 13.06.2008 г. между А. П. Н., от една страна, като продавач и А. Я. К. и М. С. С., от друга страна, като купувачи е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 18, т.ІІІ, рег.№ 5937, н.д.№ 305/ 2008 г. на нотариус рег.№ 491. Ищецът заявил пред нотариуса, че продава на ответниците свой собствен недвижим имот за сумата 50 000 лв, получена напълно и в брой преди подписване на акта. На същата дата е съставен писмен документ, подписан от продавача и купувачите по акта, в който същите са удостоверели, че действителната продажна цена на имота е 140 000 евро, намалени с остатъка за плащане по договор за кредит № 409/ 26.11.2004 г., ведно с лихвите за 12 календарни месеца, като разликата от 85 000 евро е платима по следния начин: 10 000 евро капаро – получени на 05.06.2008 г., три вноски по 20 000 евро и последна вноска от 15 000 евро, дължима на 13.06.2009 г., от която ще бъдат приспаднати платените лихви по кредита и такса предсрочно погасяване. По така постигнатото съгласие не се спори, в отговорите си на исковата молба ответниците са признали, че са поели задължение за плащане на 140 000 евро, от които да платят задължението на ищеца към банка – кредитор, при която продаденият имот е бил ипотекиран, като остава за плащане 85 000 евро, с приспадане на лихви и такса предсрочно погасяване от последната вноска. С оглед разпоредбата на чл.175 ГПК и като взема предвид, че направеното признание съответства на писмените доказателства и на твърденията на ищеца, съдът намира признатите факти за установени.
Спорът между страните се концентрира само до това, дали погасителните вноски по договора за банков кредит, правени от купувачите, надхвърлят сбора от сумата 55 000 евро и сумата 15 000 евро, дължима като последна вноска по обратното писмо от 12.06.2008 г. Видно от заключението на икономическата експертиза, приета от първоинстанционния съд, ответникът М. С. С. е погасил със свои средства задължението на А. П. Н. като кредитополучател по договор за банков кредит с [фирма], като за периода 16.04.2009 г. – 30.11.2010 г. е платил на банката – кредитор общо 126 059,57 лв, равняващи се на 64 453,29 евро. Вещото лице е заключило, че с плащането на тази сума задължението на купувачите по обратното писмо е погасено изцяло и даже е платено в повече, но в тази част съдът не кредитира заключението, тъй като изводът е направен при превратно тълкуване на твърденията на ищеца в исковата молба. Вещото лице е изходило от разбирането, че дължимото плащане по кредита е 55 000 евро, платени са 64 453,29 евро, т.е. 9 453,29 евро повече, а ищецът претендира 8 470 евро, което е по-малко от 9 453,29 евро. Всъщност ищецът претендира разликата между дължимата по обратното писмо последна вноска от 15 000 евро и платеното над 55 000 евро по кредита, като е преценил, че тази разлика възлиза на 8 700 евро. Платеното в повече от 55 000 евро обаче е 9 453,29 евро според заключението, така че от последната вноска по обратното писмо купувачите са останали задължени за 5 546,71 евро (15 000 евро минус 9 453,29 евро - колкото М. С. е платил в повече от 55 000 евро). В този размер установителният иск за главницата е основателен и следва да се уважи, а за разликата – да бъде отхвърлен.
Единственото възражение, което ответникът С. е изложил в отговора на исковата молба, е за пълно изпълнение (и дори за свръхизпълнение) на задължението за плащане на продажната цена, при условията на обратното писмо от 12.06.2009 г. Това възражение обаче е неоснователно, тъй като самият ответник признава в отговора, че на приспадане от последната вноска от 15 000 евро подлежи само тази сума, която надхвърля 55 000 евро погашения по договора за кредит. Надвишаващата 55 000 евро сума е 9 453,29 евро, тя подлежи на приспадане, поради което се дължи разликата до 15 000 евро. За тази разлика (5 546,71 евро) е налице неизпълнение, а не е налице твърдяното плащане в повече от дължимото по обратното писмо от 12.06.2008 г.
Ответникът К. освен правопогасяващо възражение за изпълнение е направил и възражение за освобождаване от задължението. Той е представил доказателства, че е продал собствената си част от придобития с нотариалния акт от 12.06.2008 г. процесен имот на М. Т. С., като последната е поела задължение да плати на А. Н. остатъка от продажната цена при условията на обратното писмо от 12.06.2008 г. Това обаче са отношения между трети за ищеца лица, които, съгласно чл.21 ал.1 ЗЗД, имат сила само между договарялите. От задължението за плащане на продажната цена купувачът К. може да се освободи чрез поемането му от друго лице само с договор, в който участва кредиторът – продавач (чл.102 ЗЗД). Ищецът не е дал съгласие този ответник да бъде заместен в задължението от М. С., така че то остава да тежи върху купувача К., а отношенията между А. К. и М. С. не са предмет на настоящето производство.
Установяването на съществуването на задължението за главницата се претендира солидарно от двамата ответници, но те не са солидарни длъжници. Съгласно чл.121 ал.1 ЗЗД, отговорността е солидарна, когато законът предвижда това или при наличие на изрична уговорка. За задълженията на повече от един купувачи по договор за продажба законът не предвижда солидарност, нито в обратното писмо от 12.06.2008 г. е уговорена такава. Поради което искът следва да бъде уважен при условията на разделна отговорност на купувачите, като при липса на друга уговорка, всеки от тях дължи равна част (по 2 773,35 евро) от общия дължим остатък от продажната цена (5 546,71 евро).
Вземането за разликата над 15 000 евро и платеното по договора за кредит, съгласно условията на обратното писмо от 12.06.2008 г., е с уговорен падеж 13.06.2009 г. и от тази дата купувачите са в забава (чл.84 ал.1 изр.1 ЗЗД). На основание чл.86 ал.1 изр.1 ЗЗД, от този момент те дължат законната лихва върху неизпълненото парично задължение. Доказателства за размера на вземането за лихва няма, поради което съдът го определя при условията на чл.162 ГПК. Отговорността на двамата ответници за това задължение обаче не е еднаква, тъй като само ответникът К. е направил възражение за изтекла погасителна давност. Давността не се прилага служебно (чл.120 ЗЗД), поради което ответникът С., който не е направил възражение за давност, дължи лихва за периода 13.06.2009 г. – 31.03.2014 г., която съдът определя в размер 1 200 евро. Ответникът К. дължи лихва само за периода 31.03.2011 – 31.03.2014 г., тъй като за времето от 13.06.2009 г. до 30.03.2011 г. вземането на ищеца е погасено по давност. Лихвата е вземане, което се погасява с изтичане на срок от 3 години (чл.111 б.”В” ЗЗД). Давността тече от датата на изискуемостта (чл.114 ал.1 ЗЗД), а вземането за лихва възниква за всеки ден от забавата и е изискуемо от момента на възникването. Давността е прекъсната с подаването от ищеца на заявление за издаване на заповед за изпълнение, съгласно чл.116 б.”Б” ЗЗД вр. чл.422 ал.1 ГПК, а докато трае процеса давност не тече (чл.115 ал.1 б.”Ж” ЗЗД). Поради това за ответника К. съществува задължение за обезщетение за забава за плащане на главния паричен дълг за период три години преди датата на подаване на заявлението. За този период съдът определя дължимата лихва размер 800 евро, до който размер установителният иск е основателен, а за разликата следва да се отхвърли.
Претенциите на ищеца са в левова равностойност, но задължението за плащане е уговорено във валута. С тълкувателно решение № 4/ 2014 от 29.04.2015 г. на ОСГТК, ВКС се прие, че кредиторът – ищец не може едностранно да определя и да търси левовата равностойност на вземанията си, възникнали в чуждестранна валута. Щом плащането трябва да се извърши в уговорената между страните по договора чуждестранна валута, то съдът не може да присъди левовата й равностойност. В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора, като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Даденото тълкуване е приложимо и за установителните искове, при които се търси признаване на съществуване на задължение в левова равностойност, когато съдът установи, че то е уговорено във валута. Настоящият случай е такъв и съдът признава задължението във валутата, в която е уговорено, като това трябва да бъде съобразено при издаване на изпълнителен лист въз основа на заповедта за изпълнение.
Доколкото исковете са основателни отчасти, и ищецът, и ответниците имат право на разноските по делото, ищецът – пропорционално на уважената част от исковете, а ответниците – пропорционално на отхвърлената част. Ищецът е направил в заповедното и в исковото производство разноски в размер 3 318,83 лв, ответниците му дължат по равно 1 990 лв от тази сума, или по 995 лв всеки от тях. Ответникът С. има право на 652 лв от доказани 1 630 лв разноски, а ответникът К. – на 630 лв от общо направени разходи 1 400,80 лв в трите инстанции. Следователно на ищеца следва да се присъдят 343 лв, дължими от ответника С., и 365 лв, дължими от ответника К..
По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІІ-101 от 05.10.2015 г. по гр.д.№ 617/ 2015 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете на А. П. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] против М. С. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] вх.3 ет.7, че М. С. С. дължи на А. П. Н. на основание чл.200 ал.1 ЗЗД сумата 2 773,35 евро (две хиляди седемстотин седемдесет и три евро, тридесет и пет евроцента) – неплатен остатък от продажна цена, дължима по договор за продажба обективиран в нотариален акт № 18, т.ІІІ, рег.№ 5937, н.д.№ 305/ 2008 г. на нотариус рег.№ 491 и обратно писмо от 13.06.2008 г., законната лихва върху тази сума от 10.04.2014 г. до окончателното й изплащане; и на основание чл.86 ал.1 изр.1 ЗЗД сумата 1 200 евро (хиляда и двеста евро) – законна лихва за забава за плащане на сумата 2 773,35 евро за период 13.06.2009 г. – 31.03.2014 г. (за които суми е издадена в левова равностойност заповед за изпълнение № 1756/ 15.04.2014 г. по ч.гр.д.№ 2822/ 2014 г. на Бургаски районен съд), като ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за установено съществуването на задължение за разликата над 2 773,35 евро до пълния предявен размер от 16 516,50 лв и над 1 200 евро до пълния предявен размер от 8 275,08 лв.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете на А. П. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] против А. Я. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], че А. Я. К. дължи на А. П. Н. на основание чл.200 ал.1 ЗЗД сумата 2 773,35 евро (две хиляди седемстотин седемдесет и три евро, тридесет и пет евроцента) – неплатен остатък от продажна цена, дължима по договор за продажба обективиран в нотариален акт № 18, т.ІІІ, рег.№ 5937, н.д.№ 305/ 2008 г. на нотариус рег.№ 491 и обратно писмо от 13.06.2008 г., законната лихва върху тази сума от 10.04.2014 г. до окончателното й изплащане; и на основание чл.86 ал.1 изр.1 ЗЗД сумата 800 евро (осемстотин евро) – законна лихва за забава за плащане на сумата 2 773,35 евро за период 31.03.2011 г. – 31.03.2014 г. (за които суми е издадена в левова равностойност заповед за изпълнение № 1756/ 15.04.2014 г. по ч.гр.д.№ 2822/ 2014 г. на Бургаски районен съд), като ОТХВЪРЛЯ исковете за признаване за установено съществуването на задължение за разликата над 2 773,35 евро до пълния предявен размер от 16 516,50 лв и над 800 евро до пълния предявен размер от 8 275,08 лв, както и за период 13.06.2009 г. – 30.03.2011 г.
ОСЪЖДА М. С. С. да заплати на А. П. Н. 343 лв (триста четиридесет и три лева) разноски по делото.
ОСЪЖДА А. Я. К. да заплати на А. П. Н. 365 лв (триста шестдесет и пет лева) разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: