2 Р Е Ш Е Н И Е № 276 гр. София, 06.11.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 106 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото –П. на Р. Б. (ПРБ) срещу решение № 244/26.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 377/2016 г. на Великотърновския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на отхвърлителната част от решение № 257/06.06.2016 г. по гр. дело № 879/2015 г. на Плевенския окръжен съд – за разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 20 000 лв., жалбоподателят-ответник е осъден да заплати на ищеца И. С. Д. и тази разлика, възлизаща на сумата 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, за обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан, ведно със законната лихва, считано от 18.07.2013 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответникът по касационната жалба – ищецът И. С. Д. в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 647/12.06.2017 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и следва ли определянето на този размер да се извърши от съда, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС – т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена задължителна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално – за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. В решение № 539/09.08.2010 г. по гр. д. № 1747/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, също така е прието, че при определяне размера на паричния еквивалент на неимуществените вреди съдът следва да вземе предвид и съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. В същия смисъл е и решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, съгласно което, като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. В случая въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: Срещу ищеца е било водено наказателно производство по чл. 115 от НК за периода от 26.07.2010 г. до 18.07.2013г.; той е бил задържан за периода от 26.07.2010 г. до 16.12.2010г. - 144 дни, след което е била променена мярката за неотклонение в „домашен арест” до 17.03.2011г. - 92 дни, а след това - в „парична гаранция“; окончателно е бил оправдан с решение на ВКС от 18.07.2013 г. По същото дело ищецът е бил обвинен и за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК и по това обвинение е признат за виновен и осъден на две години лишаване от свобода, като изтърпяването е отложено с 3-годишен изпитателен срок. От показанията на свидетелите апелативният съд е установил, че ищецът доста се е променил след наказателното дело – бил е депресиран, останал е без средства за издръжка, бил е силно притеснен от евентуалното наказание. От заключението на съдебната психологическа и психиатрична експертиза е установено, че за периода от задържането до оправдаването при ищеца не се установяват клинични данни за реакция на тежък стрес и разстройства в адаптацията; от тежкото обвинение, загуба на предишна репутация, престиж ищецът е преживял неболестна фрустрация - неудовлетвореност от възпрепятстване реализирането на желания, удовлетворяване на потребности и постигане на личностово значими цели; възприемал е случая като унижение и накърнени права и достойнство; вещите лица са заключили, че няма данни за болестна депресия. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че към момента на оправдаването на ищеца с влязлото в сила решение на наказателния съд - 18.07.2013 г., е възникнало правото му на обезщетение, като съгласно приложимия материален закон - чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата са обвинение и оправдателна присъда, вреди, причинени от упражнената държавна принуда, като отговорността е безвиновна - без значение е дали съответният прокурор е действал виновно или не; ответната ПРБ е процесуален субституент на държавата, защото носи риска от повдигнатото обвинение. Апелативният съд е изложил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД и ППВС № 4/23.12.1968 г., като се взимат предвид характера на престъплението, за което е обвинен, предвиденото наказание, емоционалните страдания, свързани с процесуалната принуда и страха от наказание, засегнатите нематериални блага, продължителността на производството, интензивността на страданията, отразило ли се е на здравословното състояние, социалното положение на обвиняемия, разгласяването в печата; неимуществените вреди са неоценяеми, а паричното обезщетение има за цел да компенсира болките и страданията чрез предоставянето на други блага. Съдът е приел, че в настоящия случай на ищеца са били нарушени нематериалните блага за чест и достойнство и конституционното право на добро име в обществото, той бил е лишен от правото на свободно придвижване за период от около 8 месеца, като близо 5 месеца е прекарал в условията на следствения арест и последното е било съпътствано от пълната му изолация и от лишаване от контакти с близки и приятели; бил е лишен от възможността да упражнява родителските права и задължения; за висящото дело са научили приятели, колеги и съселяни; той е бил адвокат и се е занимавал със земеделско производство и се е ползвал с добра репутация в обществото. Посочено е и че наказателното производство е продължило около 3 години, съществувала е реална опасност ищецът да бъде осъден на лишаване от свобода за продължителен период от време - бил е обвинен в убийство, за което се предвижда наказание от 15 до 20 години лишаване от свобода; стресът и страхът от осъждане са били продължителни и интензивни; преживял е неболестна фрустрация - неудовлетвореност от възпрепятстване реализирането на желания, удовлетворяване на потребности и постигане на личностово значими цели. Изтъкнато е, че характерът на обвинението и предвиденото наказание за това са едни от най-тежките хипотези на наказателната отговорност. Заедно с това съдът е отчел, че накърняването на доброто име на ищеца е настъпило и от осъждането с влязлата в сила присъда за незаконно притежание на оръжие, което е причината за обективна невъзможност да се упражнява адвокатската професия; не е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца; досъдебното производството е продължило в рамките на разумния срок, като в съдебната фаза пред трите инстанции производството също се е развило в обичайния за това срок; мярката за неотклонение е била изменена на петия месец в домашен арест, а на осмия в парична гаранция; не е доказано да има разгласяване на позорни факти в печата. Отново е посочено, че характерът на обвинението - за умишлено убийство, предвиденото наказание от 15 до 20 години лишаване от свобода, задържането под стража за период от 5 месеца и домашен арест за период от 3 месеца са факти, които натежават и обуславят извода, че обезщетението от 20 000 лв. би компенсирало претърпените болки и страдания. При така изложените мотиви към обжалваното решение, основателни са оплакванията и доводите в касационната жалба, че в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС въззивният съд не е посочил конкретното значение на приетите за установени от него обстоятелства по делото (с изключение на характера и тежестта на обвинението, по което ищецът е оправдан, и наложените му мерки за неотклонение) относно размера на процесното обезщетение – как всяко от тези обстоятелства се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му; а също така не е взел предвид стандарта на живот и обществено-икономическата обстановка в страната към времето на увреждането на ищеца. Основателни са и оплакванията на касатора, че апелативният съд изобщо не е обсъдил и не е взел предвид, установеното по делото обстоятелство, че макар и да е признат за невиновен и оправдан по обвинението за убийство, ищецът е отнел човешки живот, което несъмнено също е повлияло негативно както на психиката му, така и на обществената оценка и отношение към него. Основателно в касационната жалба се поддържа и че горната необоснованост на въззивното решение и допуснатите от апелативния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата по делото и на установените от тях обстоятелства, са съществени, тъй като са довели и до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД. В нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от въззивния съд размер на обезщетението е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото, като не са оценени в достатъчна степен установените по делото обстоятелства, обуславящи по-ниско по размер обезщетение. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че на ищеца е присъдено обезщетение за вреди, които не са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение; че въззивният съд не бил изложил мотиви относно наличието на такава причинно-следствена връзка и не бил разграничил вредите от двете обвинения срещу ищеца, по едното от които той е оправдан, а по другото – осъден; както и че наложените на ищеца мерки за неотклонение били законосъобразни и той не следвало да се обезщетява за вредите от тях. Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатите нарушение на процесуалния и материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия по събиране на доказателства, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. Срещу ищеца са били повдигнати обвинения за извършването на две тежки престъпления – по чл. 115 от НК и по чл. 339, ал. 1 от НК, като той е оправдан по значително по-тежкото от тях – това за убийство. Продължителността на воденото срещу него наказателно производство е три години, през който немалък период от време то е оказало негативно отражение, изразяващо се не само в значителен психически и емоционален стрес и страх от осъждане на лишаване от свобода за продължителен период от време (до 20 години), а е рефлектирало негативно и върху самочувствието и самооценката му, върху отношенията в семейството му и върху доброто му име, с което се е ползвал в обществото, засегнати са честта и достойнството му. Ищецът е бил задържан под стража за около пет месеца, през които е бил лишен от контакти с близките и приятелите си и от възможността да упражнява родителските си права и задължения. Той не е могъл да упражнява правото си на свободно придвижване и през трите месеца, в които е бил под домашен арест. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца процесно обезщетение. От друга страна, в рамките на същото наказателно производство ищецът е признат за виновен и е осъден на две години лишаване от свобода, като изтърпяването е отложено с 3-годишен изпитателен срок, – за извършеното от него престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК – придобиване и държане на огнестрелно оръжие без надлежно разрешение. Както е приел и въззивният съд, това е и причината за обективната невъзможност ищецът да упражнява адвокатската професия; като и всички посочени по-горе процесни неимуществени вреди, търпяни от ищеца, са следствие и от това обвинение, по което той е осъден, макар и за по-лекото престъпление, но което той е извършил, поради което ответната ПРБ не отговаря за вредите от наказателното преследване за него, и за което на ищеца не се дължи обезщетение. Както беше посочено, макар и да е признат за невиновен и оправдан по обвинението за убийство, тъй като е действал при условията на неизбежна отбрана, за да спаси своя живот, ищецът е отнел човешки живот, което несъмнено също значително е повлияло негативно както на психиката му, така и на обществената оценка и на отношението към него. Както досъдебното производство, така и съдебната фаза на наказателния процес пред трите инстанции са се развили в рамките на разумния срок, като мярката за неотклонение е била изменяна своевременно в по-лека. Не е настъпило влошаване на здравословното състояние на ищеца, като претърпеният от него значителен психически и емоционален стрес и негативното отражение върху доброто му име, самочувствието и самооценката му не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото, респ. – техният превес над изложените по-горе, обуславят значително по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца процесно обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд. Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на постановяване на оправдателната присъда (през 2013 г. средната месечна заплата е 828 лв., а средният годишен доход на едно лице – 9 936 лв.), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 10 000 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика. Страните нямат претенции пред настоящата инстанция, а касаторът – и оплаквания – относно разноските по делото, като такива не са присъждани и с въззивното решение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 244/26.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 377/2016 г. на Великотърновския апелативен съд, – в частта, с която П. на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, да заплати на И. С. Д. разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.07.2013 г. до окончателно плащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от И. С. Д. срещу П. на Р. Б., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 10 000 лв. до сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.07.2013 г. до окончателно плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 244/26.10.2016 г., постановено по възз. гр. дело № 377/2016 г. на Великотърновския апелативен съд, – в останалата обжалвана част, с която П. на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 52 от ЗЗД, да заплати на И. С. Д. разликата над сумата 4 000 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 18.07.2013 г. до окончателно плащане. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: