2 Р Е Ш Е Н И Е № 469 София, 20.12. 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Даниела Цветкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 1225/2010 година Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 685 от 08.07.2011г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т.3 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на адв. А. К. и З. О. като представители на (Б.) със седалище и адрес на управление [населено място] на въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 18.06.2010 год. по гр.дело № 3314/2008 год., в частта, с която е оставено в сила решението на Софийски районен съд от 23.06.2008год. по гр.дело № 10939/2005 год. С последното е отхвърлен предявеният главен иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ от „Б” срещу [фирма] и [фирма], за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на част от Административна сграда, находяща се в [населено място], район С., [улица], а именно: втори, трети, четвърти, пети и шести етажи на сградата, заедно с 64.88% идеални части от мазето, толкова идеални части и от първия етаж, от Мецанина и от У., върху който е построена сградата като неоснователен. Отхвърлен е като неоснователен и предявеният евентуален иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК/отм./ от „Б. търговско - промишлена палата”, срещу [фирма] и [фирма], с който се иска да бъде признато по отношение на ответниците, че ищецът е приобретател на безсрочно вещно право на ползване на част от Административна сграда, находяща се в [населено място], район С., [улица], а именно: втори, трети, четвърти, пети и шести етажи на сградата, заедно с 64.88% идеални части от мазето, от първия етаж, от Мецанина и от У., върху който е построена сградата като неоснователен. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че формираните фактически и правни изводи на съда са неправилни и необосновани и противоречат на закона; че съдът неправилно е приложил материалния закон. Подробни доводи и съображения в подкрепа на горните твърдения са изложени в касационната жалба и представената писмена защита. От ответниците по касация [фирма] и [фирма] чрез адвокат Л. М., са постъпили отговори със становище за неоснователност на касационната жалба. Третото лице - помагач - Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, [населено място], взема становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: С обжалваното решение е потвърден първоинстанционния съдебен акт, с който са отхвърлени предявените искове - главен и евентуален . За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че заповед № 898/08.10.1968 год., издадена от заместник-министър на Министерство на външната търговия(М.), не изхожда от компетентен орган да учреди право на строеж върху държавен имот, както и, че от съдържанието й се установява, че не е насочена към учредяване на право на строеж, по смисъла на чл.63, ал.1 ЗС, а единствено е изменено предназначението на процесната сграда от такава за нуждите на ДСП”Д.” в такава за (ТП) към М.. Отчетено е, че с решение по протокол № 22/06.09.1965 год. ИК на СГНС е дал съгласието си парцели VІІІ и ІХ, кв.389, м.Ц-С. да се отредят за нуждите на М.-Д.”Д.” като с него не се учредява вещно право на строеж по смисъла на чл.63, ал.1 ЗС, а се дава съгласие за съответното отреждане на парцелите, поради което главният установителен иск за собственост по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ се явява неоснователен. По евентуалния иск е взето предвид, че от А. № 9691 от 24.12.1986 год. се установява, че процесната административна сграда е собственост на държавата от 01.06.1975 год. на основание чл.81 Н. като новопостроен държавен недвижим имот и че е предоставена за оперативно управление на Б., организация подчинена на М.. Направен е извод, че за учредяване на вещно право на ползване на сградата или части от нея, било то възмездно или безвъзмездно, е необходимо разрешение на министъра на търговията, каквото в случая не е дадено, а към момента на издаване на заповед № 109 от 04.02.1993 год. министърът на финансите не е компетентен на основание чл.101, ал.1 Н./отм./ да издаде заповед, с която да отстъпи правото на ползване върху държавен имот на Б., а неговото съгласие е необходимо единствено за евентуалното безвъзмездно отстъпване на правото. Касационното обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика и с оглед точното прилагане на закона по обуславящите изхода на делото въпроси: какво представлява надлежно овластяване на съответния заместник-министър от страна на едноличен държавен орган /министър/ да упражнява част от правомощията му съответно актът за учредяване на ограничено вещно право на строеж следва ли да има точно определено съдържание, относими към главния иск по чл.97 от ГПК/отм./, а по отношение на евентуалния иск – на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно въпроса “за разпределение на компетентността по Н. при невъзможност да се определи орган със специална компетентност /тъй като процесната сграда не е предоставена на конкретно министерство или друго ведомство/ с оглед действията на разпореждане на министъра на финансите във връзка с приложението на чл.101, чл.3 Н. и § 3 ЗР на Н.; § 5, т.1 ДР на ЗМСМА”. Решенията, на които се позовава касаторът по посочените въпроси, касаещи главния иск, са неотносими към настоящия спор, тъй като касаят различна фактическа обстановка, не е налице идентичен или аналогичен правен спор, поради което и няма как обжалваното решение да им противоречи. Във връзка с въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 т.3 от ГПК, настоящият състав на ВКС намира следното: Заместването се извършва в случаите, когато лицето -титуляр на правомощия, е в обективна невъзможност да ги изпълнява. В тези случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган. При заместването няма прехвърляне на правомощия между органи, а оправомощаване на конкретно лице, различно от първоначално оправомощеното, да упражнява компетентността на органа в пълен обем за определен период от време, т.е. ad hoc. Делегиране на правомощия е налице, когато конкретни правомощия на един орган се прехвърлят на друг, ставайки част от компетентността на последния. Делегация на правомощия е допустима тогава, когато е предвидена в закона. Преценката за валидността на суперфицията следва да се извършва съобразно действащото към релевантния момент законодателство. В процесния случай следва да се съобрази действащото законодателство към 1968г. Специални разпоредби, които се отнасят до отстъпване право на строеж върху държавна земя, са записани в чл. 15 ЗС (отм.) и в Глава тринадесета от Н. (отм.). Съгласно чл. 15 ЗС (отм.) в редакцията - ДВ бр. 99 от 20.12.1963 г., право да се построи сграда върху държавна земя и да се придобие право на собственост върху сградата се отстъпва на кооперации, на други обществени организации и на граждани по реда на чл. 13 ЗС (отм.) - с разрешение на съответния министър, а за държавни недвижими имоти, предоставени на народни съвети - с разрешение на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет или на изпълнителния комитет на народния съвет, приравнен към окръжен. Следователно материалната компетентност на Министъра или съответно на председателя на ИК на НС е изключителна. Когато е възможна делегация на административни правомощия, това е изрично предвидено в нормативния акт. Досежно учредяването на ограничено вещно право на строеж делегация не е предвидена. По силата на нормата на чл.18 от ЗС/отм./ за прехвърляне правото на собственост или за учредяване друго вещно право върху недвижим имот се изисква писмена форма. Нотариална форма не е необходима. Във всички случаи обаче е необходимо от съдържанието на документа да може да се направи извод за точното съдържание на волята на собственика, учредил правото на суперфиция, както и да може да се направи извод за обема на отстъпеното ограничено вещно право на строеж. Във връзка с въпроса за разпределение на компетентността по чл.101 Н./отм./ в редакцията, действаща към 12.10.1993г. - ДВ бр. 23 от 23.03.1993 г.: Съгласно нормата на чл.101 Н./отм/ правото на ползуване върху държавен имот може да се отстъпи на кооперации и други обществени организации със заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет по местонахождението на имота, като със заповедта се определя начинът на отстъпването - възмездно или безвъзмездно. Когато отстъпването става възмездно, се посочва и цената. Допуска се да се отстъпва право на безвъзмездно ползване само със съгласието на министъра на финансите или на овластено от него лице. В случаите, когато се отстъпва право на ползуване върху недвижим имот, който се стопанисва и управлява от министерство или друго ведомство или от подчинена на тях организация, е необходимо разрешение на ръководителя на министерството или ведомството. С оглед изложеното действията за отстъпване на право на ползване на имот, принадлежащ на държавата , са от компетентността на председателят на изпълнителния комитет на общинския народен съвет по местонахождението на имота, а след приемане на ЗМСМА - кметът на съответната община. Компетентността на кмета на съответната община като орган по отстъпване на право на ползване на имот, принадлежащ на държавата, произтича от нормативните актове чл. 21 ЗС – редакция ДВ бр. 31 от 1990 г., отм., чл. 101 Н./отм./ и ЗМСМА (редакция от 17.09.1991 г.). В случаите, когато държавният имот се стопанисва и управлява от министерство или друго ведомство или от подчинена на тях организация, е необходимо разрешение на ръководителя на министерството или ведомството, а за безвъзмездно отстъпване на правото на ползване - и съгласие на министъра на финансите. Следователно разрешението на министъра или ръководителят на ведомството, които стопанисват и управляват имота, съответно съгласието на министъра на финансите в хипотезата на алинея втора на чл.101 от Н./отм./, са част от сложния фактически състав на отстъпването на право на ползване по отношение на държавен имот , което се извършва със заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет по местонахождението на имота, а след приемане на ЗМСМА – на кмета на съответната община. Предвид гореизложеното настоящият състав на ВКС, І ГО, намира, че касационните оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК са неоснователни . Неоснователен е касационният довод за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът – ищец основава претенцията си на заповед № 898 от 08.10.1968г. , с която твърди, че в полза на праводателя му е отстъпено право на строеж по отношение на процесната сграда върху държавен имот. Заповедта е подписана от зам.министъра на външната търговия Д.А., като правомощието му да подпише тази заповед произтича от заповеди № 152 от 15.12.1967г. и №5 от 17.01.67г. Въззивният съд в атакуваното решение е приел, че заповедта е нищожна като издадена от некомпетентен орган. С оглед даденото разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, изводът на въззивния съд е правилен и законосъобразен. Изключителната компетентност да се разпорежда с имоти държавна собственост , в това число и да извършва действия по учредяване на ограничено вещно право на строеж върху тях, е предоставена от закона - чл. 15 ЗС (отм.) в редакцията - ДВ бр. 99 от 20.12.1963 г., на министъра на съответното министерство, което стопанисва и управлява държавния имот. В процесния случай изключителната компетентност е на министъра на външната търговия. Законът, действащ към този момент, не позволява делегиране на това правомощие. Същото би могло да бъде осъществено от зам.министър единствено при условията на заместване. С представените заповеди № 152 от 15.12.1967г. и №5 от 17.01.67г. не се установява към 08.10.1968г. министърът да е отсъствал по обективни причини от работа и да е била налице нарочна заповед към тази дата да бъде заместван от своя заместник – Д.А.. С посочените заповеди във връзка с оперативното ръководство и подобряване координацията в работата между управленията и отделите в министерството министърът е разпределил отговорностите между себе си като министър и своите заместници – всеки от тях за кой ресор отговаря и при отсъствие кой кого да замества. Не може да се обоснове извод, че с посочените заповеди министърът е делегирал права на заместниците си, в частност, че е делегирал на заместника А. правомощието да се разпорежда с имоти държавна собственост като учредява право на строеж върху такива, предвид липсата на такава законова възможност. Предвид изложеното като издадена от некомпетентен орган цитираната заповед №898 от 08.10.1968г. е нищожна. Следва да бъде съобразено и това, че от текста на самата заповед не може да се направи и извод ,че със същата е надлежно учредена суперфиция – липсва текст, от съдържанието на който да се обоснове категоричен извод за точното съдържание на волята на собственика в лицето на Държавата, както и за обема на отстъпеното ограничено вещно право на строеж. Нещо повече - от текста на заповедта се обосновава извод, че във връзка с вече отреден терен за строителство в полза на Министерството на външната търговия е извършена промяна в предназначението на сградата, която следва да се построи , от такава за нуждите на ДСП”Д.” на такава за нуждите на Търговската палата. Настоящият съдебен състав намира за правилни и изцяло споделя изложените доводи и направените във връзка с тях правни изводи на въззивния съд и относно това, че за учредяване на вещно право на ползване на сградата или части от нея, било то възмездно или безвъзмездно, е необходимо разрешение на министъра на търговията, каквото в случая не е дадено, а към момента на издаване на заповед № 109 от 04.02.1993 год. министърът на финансите не е компетентен на основание чл.101, ал.1 Н./отм./ да издаде заповед, с която да отстъпи правото на ползване върху държавен имот на Б.. Неговото съгласие е необходимо единствено за евентуалното безвъзмездно отстъпване на правото. Не са налице касационните основания и досежно решението в частта на произнасянето по евентуалния иск. В тази връзка следва да се отбележи и това, че Заповед №04-16-0096 от 12.10.1993г. на министъра на финансите е издадена на основание чл. 94, ал. 1 от Н. (отм.), чрез който се регламентира, не предоставяне на вещно право, а предаване на държавните имоти за стопанисване и управление. Неоснователно е и оплакването в касационната жалба за необоснованост на съдебния акт. Въззивният съд подробно и задълбочено съгласно изискванията на закона е анализирал всички събрани по делото доказателства, в това число и тези, депозирани пред него и относими към спорното право, като е обсъдил и наведените от страните доводи и съображения. С оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като правилно при условията на чл. 293, ал. 1 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г. о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски градски съд, постановено на 18.06.2010 год. по гр.дело № 3314/2008 год. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: