9 Р Е Ш Е Н И Е № 57 гр. София, 15 март 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Николай Любенов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 3112/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Военно-апелативната прокуратура и по жалби на частните обвинители и граждански ищци Д. Т. Ц., Х. Ц. Х. и А. Ц. Х., изготвени лично и чрез поверениците им адвокати Д. К. и Р. В. от Софийската адвокатска колегия, срещу решение № 55 от 09 ноември 2011 година на Военно-апелативния съд на РБ, по внохд № 47/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 269 от 11 юли 2011 година на Софийския военен съд, постановена по нохд № 269/2009 година по описа на този съд. В касационния протест са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че в резултат на допуснати от предходните съдебни инстанции нарушения в доказателствената им дейност, в т. ч. отхвърлени доказателствени искания пред въззивния съд, по делото не са установени по надлежния начин основни факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване, което е довело до формиране на неверни фактически изводи относно причинно-следствената връзка между инкриминираното поведение на двамата подсъдими и настъпилата смърт на Ц. Х. Ц.. Това, от своя страна, е предизвикало неправилно приложение на закона при оправдаването на подсъдимите по повдигнатите им обвинения. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Доколкото жалбите на частните обвинители и граждански ищци и на техните повереници съдържат идентични възражения срещу атакувания съдебен акт и доводи в тяхна подкрепа, ВКС намира, че те могат да бъдат обсъждани съвместно. С жалбите се оспорва оправдаването на подсъдимите М. и В. по повдигнатите им обвинения, което, според жалбоподателите, е резултат от ненадлежна доказателствена дейност на предходните инстанции, а това ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда, довели до неправилно приложение на материалния закон, с конкретни указания по прилагането му, при постигане осъждане на подсъдимите по повдигнатите им обвинения. Представителят на Върховната касационна прокуратура в съдебно заседание пред ВКС поддържа подадения протест при направените с него възражения и доводи в тяхна подкрепа. Частните обвинители и граждански ищци Ц., Ц. и Х. участват пред ВКС лично и с повереника си адв. К., който поддържа жалбите и оплакванията в тях, както са направени. Подсъдимите Г. М. и В. В. също участват в заседанието, лично и със защитниците си - адвокати Г. и Х. от САК. Те изразяват становище за неоснователност на касационните протест и жалби и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимите Г. Л. М. и В. В. В. са оправдани по повдигнатото на всеки от тях обвинение по чл. 123, ал. 1 от НК за това, на 08. 10. 2008 година и на 09. 10. с. г., при независимо съпричиняване, в качеството си съответно на лекар в Клиника „Спешна терапия” на Катедра „Интензивна и спешна терапия” на МББАЛ към ВМА и на лекар – „хирург, ортопед, травматолог” във Военномедицинска академия МББАЛ – София, да са причинили смъртта на Ц. Х. Ц., поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност – упражняване на медицинска професия, представляваща източник на повишена опасност, в нарушение на изискванията на т. 2.4 от Правилата за добрата медицинска практика (ПДМП) във вр. чл. 80 от Закона за здравето (ЗЗ) и на чл. 12, ал. 1, т. 7 от Правилника за устройството и дейността на център за спешна медицинска помощ (ПУД Ц.). Съдът е отхвърлил изцяло предявените срещу двамата подсъдими граждански искове от Д. Ц. (съпруга) и А. Ц. и Хр. Х. (синове), за обезвреда на причинени им с деянието неимуществени вреди. Произнесъл се е по направените по делото разноски в размер на 9386 лева, които остават в тежест на държавата. Възраженията в касационните протест и жалби всъщност са идентични не само помежду си, но и с възраженията във въззивните протест и жалби. Това би било неприемливо поради различния характер и обхват на въззивната и на касационната проверки, но само ако въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК за цялостна проверка по направените пред нея възражения и за аналитични и убедителни отговори в мотивите на решението си за отхвърлянето на изложените в протеста и жалбите доводи. Настоящият случай обаче не е такъв и това очевидно е дало основание на държавното обвинение и на частните обвинители и граждански ищци да упражнят и правото си на касационно обжалване. Техните идентични възражения срещу въззивното съдебно решение могат да бъдат обобщени така: предходните съдебни инстанции са допуснали нарушения на процесуалните правила при събиране и оценка на доказателствата по делото – основно на съдебно-медицинските експертизи (СМЕ) за причините за настъпване на смъртта на Ц. Ц. и причинната връзка с инкриминираните нарушения в действията на двамата подсъдими; отхвърлянето от въззивния съд на доказателствените искания на частните обвинители и граждански ищци (определение № 8 от 29. 09. 2011 година, постановено по реда на чл. 327 от НПК), наред с останалите пороци в доказателствената му дейност, е оставило неизяснени важни обстоятелства от подлежащите на доказване; отказите на предходните съдебни инстанции да предоставят на частните обвинители копие от мотивите на присъдата е ограничило възможността те да упражнят процесуалните си права в пълния им обем. Касационните протест и жалби са основателни, макар и не изцяло по изложените в тях съображения. Не би могло да се приеме, че отказът на съда да изготви и предостави копие от мотивите на присъдата накърнява процесуални права на страните, които имат възможност да ползват и проучват неограничено делото, а вече и да намерят съдебните актове с пълните им текстове на електронната страница на съответния съд. Така че, макар и необясним и очевидно немотивиран, този отказ не ограничава по някакъв начин упражняването на процесуалните права на страните. Не е така обаче относно останалите възражения срещу решението на въззивния съд. ВКС констатира, че то е постановено в разрез с основните принципи по чл. 13 и чл. 14 от НПК и неговото съдържание не удовлетворява изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, защото липсват отговори на всички доводи, изложени в подкрепа на въззивната жалба, поради фрагментарното обсъждане на част от доказателствата или игнориране на други, както ще бъде посочено по-долу. Съдът декларативно е утвърдил, че „спор относно тази фактическа обстановка не съществува…”, след като „първоинстанционният съд изцяло (дословно) е възприел фактическата обстановка от обвинителния акт.”, като с това общо взето е изчерпал собствения си анализ на доказателствата, както и на изводите по фактите и правото. Ако въззивният съд бе изпълнил задълженията, които му възлага законът, то нямаше как да не констатира сериозните пропуски в доказателствената дейност на предходната съдебна инстанция и да направи необходимото за тяхното отстраняване в рамките на правомощията си по чл. 335-336 от НПК. В основата на присъдата и на въззивния съдебен акт са поставени експертните заключения, което е естествено с оглед предмета на доказване по делото при обвинение по чл. 123 от НК, касаещо медицинска практика и предвид необходимостта от специални знания, каквито съдът, прокурорът и разследващите органи не притежават. В хода на досъдебното производство, с постановление от 09. 04. 2009 година, е назначена СМЕ (експерти Г., К., А., П. и К., л. 97 и сл., т. 1 от сл. д.). Тя е изследвала, обсъдила и дала заключение по всички поставени й въпроси, като е съобразила медицинската документация (л. 2-3 от експертизата) и данните от делото (л. 3-6 от същата). Неясно как (защото по делото няма данни за това) като шести експерт допълнително е включена д-р Б., при това с особено мнение с неясно какво съдържание, защото то не е приложено към основната експертиза. Тази СМЕ е разширена до 9-членна с постановление от 09. 07. 2009 година (л. 115, т. 1 от сл. д.), но разширената експертиза е дала отговори само на допълнителните въпроси, поставени от защитниците на подсъдимите, без допълнително включените експерти да са участвали в изследванията и заключенията по основната експертиза. Неясно защо отново е отразено „особено мнение” на д-р Б., за която към този момент дори липсва назначаване като експерт по делото (л. 133, т. 1 от сл. д.). Същата е назначена едва в съдебната фаза на процеса, с определение на съда от 05. 10. 2010 година, на мястото на експерта д-р К. (л. 240, т. 1 от първоинстанционното съдебно дело). Независимо от описаните неточности и пропуски при формиране на експертния състав и възлагане на задачите му, тази СМЕ е ползвана от разследващите органи и е послужила за формиране на изводите им по фактите и по правото при приключване на предварителното разследване и изготвяне на обвинителния акт. Тези експерти са посочени в приложението към него за изслушването им от съда с оглед защита на изготвените експертни заключения. Това обаче не е направено от първоинстанционния съд, който не е изслушал експертите, независимо от участието им в досъдебното производство и в съдебното разглеждане на делото до 05. 10. 2010 година, т. е. в продължение на около година и половина. В съдебно заседание на посочената дата, съдът е назначил „нова СМЕ, която да отговори на същите въпроси, поставени на първата експертиза...” (л. 327, т. 1 от съдебното дело). Тази експертиза е изготвила заключение по писмени данни (л. 3-20, т. 2 от съдебното дело) и е изслушана в съдебно заседание на 17. 03. 2011 година (л. 59 и сл., т. 2 от делото). Липсва произнасяне на съда по приемането й, назначена е някаква друга експертиза (д-р С.), назовала се като „допълнителна” (л. 89-103, т. 2). Заключенията й не са приети от съда, експертът е заличен като такъв по делото (протокол от с. з. от 02. 05. 2011 година), назначен е друг експерт – д-р Т., включен впоследствие като десети член на „новата” комплексна СМЕ (л. 135-148, т. 2 от делото). Заключенията на тази експертиза са приети от съда с определение от 07. 07. 2011 година (протокол от с. з., л. 182, т. 2), в което заседание делото е решено по същество. ВКС отрази подробно в решението си процесуалните действия относно експертното обезпечаване на делото не за да обременява съдържанието му, а единствено за да обоснове констатациите си от съществено значение за правилното му решаване, а именно: На първо място, известно е, че експертизата не е доказателство или доказателствено средство и не възпроизвежда доказателствени факти. Оценките в експертното заключение не са обвързващи за съда и не решават поставените въпроси, но винаги изискват аргументация за тяхното приемане или отхвърляне (чл. 154, ал. 2 от НПК). Второ, известно е също така, че формалното пресъздаване в съдебния акт на съдържанието на съдебните експертизи, не е онзи анализ и оценка, които законът възлага на съда при надлежно формиране на неговото вътрешно убеждение. Трето, процесуалният закон ясно е дефинирал предпоставките за назначаване на допълнителна и повторна експертиза (чл. 153 от НПК), а практиката е достатъчно обилна и безпротиворечива в тази насока. Обстоятелството, че дадено заключение не удовлетворява тезата на някоя от страните, не е измежду законовите предпоставки за назначаване на допълнителна или повторна експертиза. Четвърто, категорията „нова” експертиза не е позната на процесуалното ни право и закон. П., основанията за назначаване на „нова” експертиза с посоченото определение на съда от 05. 10. 2010 година са незаконосъобразни. Те игнорират разпоредбата на чл. 396, ал. 2 от ЗСВ, която позволява назначаване за вещо лице на специалист, който не е включен в съответния списък. В решението на въззивния съд обаче липсва отговор на основния довод във въззивната жалба относно законосъобразността на „новата” СМЕ, защото безмотивната констатация за нейната „правилност” (стр. 7 от решението) не удовлетворява изискванията за надлежен отговор на така направеното възражение. Шесто, всички описани по-горе експертни изследвания и заключения дават чувствително различаващи се помежду си отговори на основни въпроси, като напр. причината за смъртта на Ц., предприетите действия, назначени лечения, последици, свързаности и пр., което обстоятелство обаче не е обсъдено от въззивния съд. Седмо, не става ясно какви точно правни изводи е формирал съдът на базата на констатациите си (стр. 8 от решението) за различния статут на ВМА и нейното Спешно приемно отделение, като при това тези констатации не са напълно коректни. Внимателният прочит на ПУДЦСМП и на Указанията за реда за оказване на спешна и неотложна медицинска помощ....на територията на ВМА, както и на Правилника за вътрешния ред ... (приложени на л. 122-145, т. 1 от съдебното дело), сочи несъмнено на позоваване на общите правила, регламентирани в този Правилник, в Наредби №№ 25 и 29/1999 година за реда за оказване на спешна медицинска помощ. С оглед изложените констатации за пороци в доказателствената дейност на първоинстанционния съд, които не са отстранени при въззивното разглеждане на делото, ВКС намира, че доводите в касационните жалби във връзка с отказа на въззивния съд да допусне и събере и други доказателства, са не без своето основание. Въззивният съд е следвало да направи необходимото и възможното в рамките на правомощията си, за установяване с надлежни доказателствени средства на фактите и обстоятелствата от кръга на тези по чл. 102 от НПК. Така посочените нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата предпоставят отмяната на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, защото компрометират начина на формиране на вътрешното убеждение на съда и неговите изводи по фактите, а оттам и тези по приложение на правото. Поради това и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 55 от 09 ноември 2011 година на Военно-апелативния съд на РБ, по внохд № 47/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 269 от 11 юли 2011 година на Софийския военен съд, постановена по нохд № 269/2009 година по описа на този съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.