Р Е Ш Е Н И Е № 98 гр.София, 25.10.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Ина Андонова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 4097 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). С определение № 196 от 17.04.2018 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 96 от 07.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 81/2017 г. на Окръжен съд – Силистра в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса относно обема на наследствените права, които се прехвърлят с договор, сключен на основание чл. 212 ЗЗД и имащ за предмет наследството, оставено от наследодател на наследодателя на страната - продавач на наследство. С подадената в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба Г. Н. К. и К. Н. К. чрез адвокат С. Н. от АК – С. поддържат, че обжалваното решение е неправилно, като се позовават на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация Д. Г. К. е депозирал отговор чрез адвокат А. Б. от АК – С., като възразява, че въззивното решение е правилно. Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, въззивният съд е потвърдил решение № 28 от 14.02.2017 г. по гр.д.№ 1622/2016 г. по описа на Районен съд – Силистра, с което е допусната съдебна делба по отношение на шест земеделски имота (описани с техните идентификатори, местности и граници), която да се извърши при квоти 2/3 ид.ч. за Д. Г. К. и по 1/6 ид.ч. за всеки от касаторите Г. Н. К. и К. Н. К.. При условията на чл. 272 ГПК въззивният съд е приел, че с решение на ПК – [населено място] от 29.07.1998 г. процесните имоти са възстановени на наследниците на Н. Т. К., починал на 18.04.1975 г. и оставил за единствен наследник по закон сина си Г. Н. К.. Последният е починал на 16.04.1998 г. и е наследен от съпругата Ц. А. К., сина Д. Г. К. и (при условията на чл. 10, ал. 1 ЗН) внуците Г. Н. К. и К. Н. К. - деца на починалия на 25.10.1990 г. син Н. Г. К.. С договор от 14.06.2016 г. с нотариална заверка на подписите Д. Г. К. купил от своята майка Ц. А. К. 4/6 ид.ч. от наследството, останало от Н. Т. К.. Възражението на настоящите касатори, че договорът за продажба на наследство не е основание за уголемяване дела на Д. Г. К. и изключване на Ц. А. К. от съсобствеността, доколкото има за предмет наследството на Н. Т. К., а не наследството на неговия син и наследодател на продавачката - Г. Н. К., е определено от окръжния съд като несъстоятелно, по съображение, че вторият е единствен наследник на първия. По основанието за допускане на обжалването: С чл. 212 ЗЗД е уреден специфичен договор за продажба - продажбата на наследство. Съгласно ал. 1, този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Кое лице има качеството на наследник се определя от разпоредбите на ЗН. Наследството на едно лице се открива към момента на смъртта му и именно към този момент се определя кои физически лица, от кой ред и степен наследяват починалия и кои се считат пряко призовани към наследяване, респ. – по право на заместване (чл. 5 - 8 ЗН, чл. 10 ЗН). Преживелият съпруг черпи правото си на наследяване по силата на брачната връзка, прекратена със смъртта на другия съпруг, за разлика от останалите наследници по закон, чиито права се базират на връзка по произход (чл. 9 ЗН). Задължението на продавача по специфичния договор за продажбата на наследство е да установи наследствено правоотношение с починалия, чието имущество /като наследство/ е предмет на договора по чл. 212 ЗЗД. В хипотеза, когато такова наследствено правоотношение отсъства, следва да се приеме, че облигационният договор (доколкото не страда от пороци на форма и воля) не произвежда вещно-правен транслативен ефект, аналогично на случаите на продажба на чужда вещ. По основателността на касационната жалба: Въззивния съд е разгледал иск за съдебна делба, предявен от Д. Г. К. срещу Г. Н. К. и К. Н. К. по отношение на шест земеделски имота, принадлежали преди колективизацията на Н. Т. К.. Последният е починал на 18.04.1975 г. и е оставил за свой единствен наследник по закон сина си Г. Н. К.. Синът Г. е починал на 16.04.1993 г. и е наследен от съпругата Ц. А. К., син Д. Г. К. и (при условията на чл. 10, ал. 1 ЗН) внуците Г. Н. К. и К. Н. К. - деца на починалия на 25.10.1990 г. син Н. Г. К.. Следователно Ц. А. К. е наследник по закон на покойния си съпруг Г. Н. К. по силата на брачната връзка и на основание чл. 9, ал. 1 ЗН. Тя не е призована да наследи неговия наследодател Н. Т. К., поради което (с оглед отговора на значимия за спора правен въпрос) сключеният от нея, като продавач, договор за продажбата на наследството, оставено от Н. Т. К. не е годен да произведе вещно-правен транслативен ефект. Ето защо такъв не може да бъде признат на сключения на 14.06.2016 г. договор по чл. 212 ЗЗД с нотариална заверка на подписите, с който Ц. А. К. продава на сина си и ищец по делото Д. Г. К. „своите 4/6 ид.ч. от общата наследствена маса от наследството, останало от наследодателя Н. Т. К.”. Извод за противното не може да се извлече по пътя на тълкуване съдържанието на договора, както (при условията на чл. 272 ГПК) е подходил въззивният съд. Съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността. В случая цитираната по-горе част от договора (т. І) е формулирана недвусмислено и нито тя, нито която и да е друга част от договора внасят каквото и да е съмнение относно обекта, върху който е договаряно - наследството, останало от Н. Т. К.. Обстоятелството, че продавачката по договора не притежава качеството наследник на това лице, следва да бъде съобразявано при преценката дали договорът произвежда вещно-правен транслативен ефект, а отсъствието на такъв не съставлява основание да се търси друго възможно съдържание на изявената от страните воля, при отсъствие на обективни основания за подобни разсъждения. Повод за такива не съставлява факта, че процесните шест земеделски имоти са възстановени с решение на ПК – [населено място] № 161 от 29.07.1998 г. на наследниците на Н. Т. К. и представляват „новооткрито наследство” по смисъла на чл. 91а ЗН. Смисълът на това понятие е разяснен с т. 2 от ТР № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.гр.д.№ 1/1998 г. на ВКС, ОСГК, като е прието, че кръгът на законните наследници на възстановената собственост върху имоти, одържавени или включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации се определя към момента на смъртта на наследодателя (изключение от това правило са правата на наследниците на последващия съпруг по чл. 9а ЗН). По тази причина в случая следва да се приеме, че възстановените с решението от 29.07.1998 г. имоти съставляват част от наследството, оставено от Г. Н. К.. Същото, обаче, не е предмет на договора от 14.06.2016 г. по чл. 212 ЗЗД. Дори да се приеме, че предмет на договора е частта от наследството, оставено от Г. Н. К., съставляваща възстановените с решението от 29.07.1998 г. имоти, подобна сделка би била недействителна поради отсъствие на изискуемата съгласно чл. 18 ЗЗД форма (нотариален акт). Предвидената с чл. 212 ЗЗД облекчена форма (писмена с нотариална заверка на подписите на договарящите) е приложима само в хипотезата на продажба на наследството като комплекс от права и задължения, но не и когато обект на сделката е правото на собственост върху отделни конкретни вещи. Възможността такива вещи да бъдат групирани по някакъв критерий (включително като „новооткрито наследство”) не променя факта, че същите не изчерпват наследството на наследодателя на Ц. А. К., поради което не могат да бъдат разпоредени във форма, различна от тази по чл. 18 ЗЗД. Правилото на чл. 18 ЗЗД съставлява императивна правна норма и съдът дължи съобразяването й, дори и при отсъствие на оплакване за нарушението й (т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Отделно от това фикцията „новооткрито наследство” е въведена от законодателя с цел по отношение на този отделен обект за наследяване да се прилагат специално създадените правила за наследяване на реституирани имоти (чл. 9а, чл. 90а, чл. 91а, изр. 1 ЗН), а не за да се разшири приложното поле на чл. 212 ЗЗД. В обобщение - договорът от 14.06.2016 г., сключен между Ц. А. К. и ищеца Д. Г. К. няма за последица придобиването от последния на правата, следващи се на продавачката по силата на наследственото правоприемство между нея и съпруга й Г. Н. К., когото наследява по силата на чл. 9, ал. 1 ЗН. Договорът няма вещно-правен транслативен ефект и по отношение наследството, останало от Н. Т. К., доколкото Ц. А. К. не е призована към наследяването му. Горното от своя страна означава, че предявеният от Д. Г. К. иск за делба не е насочен срещу всички участници в съсобствеността на процесните имоти. Такава се явява и Ц. А. К. в качеството й на наследник на наследника на Н. Т. К.. Именно защото не е съпруга на Н. Т. К., по отношение на сключения от нея договор се прие, че няма вещно действие, но също така се налага и извода, че (противно на разбирането на касаторите) при определяне на правата й не намира приложение разпоредбата на чл. 9а ЗН (чийто смисъл е разяснен с т. 1 от ТР № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.гр.д.№ 1/1998 г. на ВКС, ОСГК). Съгласно задължителната съдебна практика всички съсобственици са задължителни необходими другари в производството за делба и участието им в процеса е условие за неговата допустимост (т. 1 от ППВС № 4/1964 г., т. 1 от ТР № 1/2004 г., ОСГК). Последното обосновава приложението на постановката по т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, съобразно която ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, въззивният съд следва да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар. В разглеждания случай както първоинстанционното, така и въззивното решения са постановени без в производството да е участвала Ц. А. К., поради което се явяват процесуално недопустими и подлежат на обезсилване, а делото следва да се върне на Районен съд – Силистра за ново разглеждане. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 във връзка с чл. 270, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 96 от 07.07.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 81/2017 г. на Окръжен съд – Силистра и потвърденото с него решение № 28 от 14.02.2017 г. по гр.д.№ 1622/2016 г. по описа на Районен съд – Силистра. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Силистра. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: