7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 50114
[населено място], 06.10.2022
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в публичното заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Цолова т.д.№2130/21г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Искра 21“ АД/н/, представлявано от синдика на дружеството адв.Т. Д. И., против решение №263056/13.05.2021г. по в.гр.д.№73/20г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №261162/31.10.19г. по гр.д.№22634/19г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК вр. чл.266 ал.1 ЗЗД, че дружеството дължи на „Соломон Консулт Груп“ООД сумата 20 000 лв., представляваща дължимо възнаграждение по чл.4 от договор за възлагане на поръчка от 01.12.2017г., ведно със законната лихва от 01.02.2019г. до окончателното плащане, като „Искра 21“АД е осъдено да заплати на „Соломон Консулт Груп“ООД сумата 1800 лв. разноски за въззивното производство.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост /поради факта,че вземането не е предявено в производството по несъстоятелност на „Искра 21“АД/н/ и поради това е погасено на основание чл.739 ал.1 ТЗ/ и за неправилност, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на обжалвания въззивен съдебен акт. Претендира се отмяната му с отхвърляне на иска и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Като аргумент за твърдените пороци касаторът сочи, че изводът на съда за дължимост на вземането не е съобразен с липсата на доказателства за възлагане на конкретни услуги от общо посочените в договора такива; липса на доказателства,че такива услуги са извършени и приети; направен е при неправилно кредитиране като доказателство на приемо-предавателният протокол с дата 03.01.2017г., който е бил оспорен от страната като антидатиран още в производството пред първата инстанция. Неправилен, според касатора, е и отказът на въззивния съд да разгледа възражението му за нищожност на договора , поради „нищожен предмет“, по съображения за неговото преклудиране, като в тази връзка излага доводи за служебна ангажираност на съда да извърши проверка за валидността на договора, щом има позоваване на някоя от страните на него.
В откритото съдебно заседание страната не е изпратила свой процесуален представител за участие.
Ответникът по касационната жалба „Соломон Консулт Груп“ООД не се е възползвал от правото си да подаде писмен отговор. В съдебно заседание също не е изразил становище по касационната жалба, чрез упълномощен процесуален представител.
С определение №300/16.05.22г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка на допустимостта на обжалвания съдебен акт,за която и съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационният съд следи служебно.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. ГПК, приема следното:
Първоинстанционният Софийски районен съд е бил сезиран от „Соломон консулт груп“ООД с установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК, предявен срещу „Искра-21“АД – за установяване на вземане от това дружество в размер на 24 000 лв., за която сума е издадена по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение от 07.02.2019г. по ч.гр.д.№6730/19г. по описа на СРС. Претендираното вземане , според изложеното в заявлението и в исковата молба, произтича от неизпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по договор за възлагане на поръчка от 01.12.2017г. Поддържано е от ищеца, че с протокол от 03.01.2018г. изпълнението по договора било прието от възложителя /поръчващия/, за което на посочената дата бил подписан приемателно-предавателен протокол. С постановеното от него съдебно решение №261162/31.10.2019г. съставът на Софийски районен съд е уважил частично иска, признавайки за установено по отношение на ответното дружество,че дължи на „Соломон консулт груп“ООД сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 01.02.2019г. и е отхвърлил иска в останалата му част.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение, постановено след сезиране на въззивната инстанция с жалба от ответника срещу осъдителната му част, Софийски градски съд е констатирал,че след постановяването на първоинстанционния съдебен акт с решение №2095/22.11.2019г., постановено по т.д.н.№681/19г. по описа на СГС по реда на чл.632 ТЗ е било открито производство по несъстоятелност по отношение на въззивника „Искра -21“АД , като спряното по посочения ред производство е било възобновено с последващо решение на съда по несъстоятелността №145/21.01.2020г.; претендираното с исковата молба вземане не е било предявено, съответно не е било включено нито в списъците на приетите предявени, нито в тези на неприетите вземания, като не фигурира в постановените от съда по несъстоятелността определения по чл.692 ал.4 ТЗ. След тази констатация съдът е изложил мотиви по съществото на спора, приемайки,че със сключения между страните договор ответникът е възложил на ищеца, а последният е приел да осъществи услуга по проучване на представители, работодатели, партньори, кредитори, сътрудници и свързани лица за установяване на контакт за нуждите на възложителя, преговори и юридически консултации срещу възнаграждение в размер на 20 000 лв. /което ищецът е претендирал с ДДС/.Наведеното с въззивната жалба възражение за „нищожен предмет“, обвързано с твърдения за липса на подробна и ясна характеризация на възложените услуги, съставът е намерил за преклудирано, тъй като е направено за първи път пред въззивната инстанция. Въпреки това е разгледал възражението, което е отказал да сподели по мотиви, че, според правната теория облигационното правоотношение не може да възникне, ако дължимата престация е неопределена или неопределяема, а в конкретния случай уговорените услуги са били достатъчно конкретизирани чрез посочването на конкретни правни субекти – кредитори по конкретни изпълнителни дела, изготвянето на конкретни документи и предоставянето на юридически консултации по конкретен въпрос. Като неоснователно е прието и възражението на въззивника за липса на насрещно изпълнение в качествено, количествено и времево отношение. Констатирано е в тази връзка наличието на приемателно-предавателен протокол, подписан от двете страни, с който изпълненото от ищеца е било прието от ответника. Доколкото върху протокола е поставена дата „03.01.2017г.“, а в същия е посочено,че касае изпълнението по договора за възлагане на поръчка от 01.12.2017г., съдът е приел,че при изписването на датата върху протокола е била допусната техническа грешка и, тъй като въззивникът не е оспорил своевременно автентичността на изявленията си в протокола, той се ползва с формална доказателствена сила, при което и при липсата на данни за други предходни правоотношения между страните,във връзка с които той да е бил издаден, наличието му с обективираното в него съдържание е достатъчно да мотивира извод за изпълнението и за приемането на работата без забележки. Освен като преклудирано, по същество е останало и несподелено от въззивния състав оплакването на акционерното дружество, за прекомерност на договореното възнаграждение.Развити са съображения,че със сключването на договора страните са постигнали правно значимото съгласие за юридическа еквивалентност на насрещните престации, а икономическата им еквивалентност при липса на допълнителни твърдения за изменение на обстоятелствата след сключването на договора е правноирелевантна. По тези съображения въззивният съд е потвърдил решението на СГС в обжалваната от ответника част.
Така постановеното въззивно решение е недопустимо, но не по сочените от касатора аргументи от разпоредбата на чл.739 ал.1 ТЗ. Последната визира самостоятелно основание за погасяване на материалното право на вземане на кредитора, извън основанията за погасяване на вземания, предвидени в общото гражданско право, което погасяване настъпва с прекратяването на производството по несъстоятелност. Поради това,че в случая производството по несъстоятелност е висящо, разпоредбата на чл.739 ал.1 ТЗ е неприложима.
Недопустимостта на обжалваното пред настоящата инстанция решение на въззивния съд произтича от постановяването му, въпреки недопустимостта на иска, настъпила поради отпаднал в хода на въззивното производство правен интерес от поддържането му, за наличието на който въззивният съд е бил задължен служебно да следи до приключване на спора пред него.
Решението за откриване на производство по несъстоятелност на търговец поставя началото на универсално принудително изпълнение, което изключва провеждането на индивидуално такова за събирането на вземания на кредиторите му. Предпоставка за удовлетворяването на тези вземания е качеството им на кредитори да е установено в производството по несъстоятелност, а тя се осъществява с упражняването на правото им да предявят вземанията си в определените от законодателя в чл.685 ал.1 и чл.688 ал.1 ТЗ срокове. Последните са преклузивни и с изтичането им се погасява правото им да претендират за удовлетворяване вземанията си. Тази преклузия е в сила както по отношение на кредиторите, които до момента на откриването на производството по несъстоятелност не са предприели действия по установяване и събиране на възникналите към този момент свои вземания, така и по отношение на кредиторите по висящи съдебни производства, тъй като липсват предпоставки за различно третиране. Съгласно разпоредбата на чл.637 ал.1 ТЗ, последните /включително тези, образувани по установителни искове по чл.422 ГПК/ се спират ex lege. Постановяването на решение по висящо производство, образувано по предявен срещу търговеца-длъжник осъдителен иск за вземане, след като се открие производството по несъстоятелност е допустимо след възобновяване на спряното на основание чл.637 ал.1 ТЗ производство, но само в случай, че кредиторът-ищец е участник в производството по несъстоятелност /какъвто става с предявяването на вземането си/. Този извод следва от смисъла и целта на разпоредбата на чл.637 ТЗ – спорът да бъде разрешен в рамките на висящото производство като бъде постигната процесуална икономия при изясняването на кредиторите и задълженията на длъжника, които следва да бъдат удовлетворени от масата на несъстоятелността. Постановяването на решение по висящо дело е поставено в зависимост от това дали предявеното вземане ще бъде прието в производството по несъстоятелност, а ако е прието – дали срещу него ще бъде подадено възражение. В случай,че вземането не бъде изобщо предявено в производството по несъстоятелност отпада обслужващата спрямо това производство функция на висящото исково производство и възможността удовлетворяването на вземането да бъде извършено в рамките на производството по несъстоятелност /при недопустимост на удовлетворяването и по реда на индивидуалното принудително изпълнение, с оглед установената в чл.638 ТЗ забрана/. Тъй като с пропускането на преклузивните срокове за предявяването на възникналото преди решението за откриване на производство по несъстоятелност вземане се погасява процесуалното право на кредитора да търси удовлетворяване както в производството по несъстоятелност, така и в отделно съдебно, арбитражно или изпълнително производство, това води до липса на правен интерес от търсената защита, който е положителна процесуална предпоставка за допустимост от вида на абсолютните, а настъпилата в хода на висящото съдебно производство липса на такава е основание за прекратяване на същото. В т. см. са постановените по реда на чл.290 ГПК решение №33/16.09.2014г. по т.д.№1025/12г. на второ т.о. на ВКС, решение №241/14.01.2014г. по т.д.№235/10г. на второ т.о. на ВКС, решение №53/16.07.2015г. по т.д.№3170/13г. на първо т.о. на ВКС, решение №178/22.01.2016г. по т.д.№1889/13г. на първо т.о. на ВКС, както и определения по ч.т.д.№606/09г. на първо т.о. на ВКС, по т.д.№1709/17г. на първо т.о. на ВКС, по ч.т.д.№1594/14г. на второ т.о. на ВКС, по ч.т.д.№1638/19г. на първо т.о. на ВКС и др.
В разглеждания от настоящия състав случай в хода на висящото съдебно производство пред въззивната инстанция с решение №2095/22.11.2019г. на Софийски градски съд по т.д.н.№681/19г. е било открито производство по несъстоятелност на ответника „Искра 21“АД, което е спряно по реда на чл.632 ал.1 ТЗ и с последващо решение №145/21.01.2020г. - възобновено. В рамките на преклузивните срокове по чл.685 ал.1 ТЗ и чл.688 ал.1 ТЗ ищецът „Соломон консулт груп“ ООД не е предявил вземанията си, като този факт не само не се отрича от него с представяне на съответни доказателства, установяващи противното, но и се констатира от съдържанието на обявените в ТРРЮЛНЦ по партидата на дружеството-длъжник списъци на приети и неприети предявени и служебно приети вземания на кредитори на дружеството. Последното е констатирал и въззивният съд, но въпреки това е разгледал делото и е постановил акт по същество. Последният е недопустим както поради това,че разрешението на спора е дадено при липса на правен интерес от продължаването на производството, което прави иска недопустим, така и поради несъобразяването на състава с установената в чл.637 ал.1 ГПК обща забрана за водене на паралелно исково производство, извън хипотезите, изрично посочени в ал.3 на същия член, каквато в случая не е налице /в т.см. р. №10/09.02.2018г. по т.д.№1022/17г. на второ т.о. на ВКС/.
На основание чл.270 ал.3 изр.1 ГПК постановеният от състава на Софийски градски съд недопустим съдебен акт подлежи на обезсилване. Ведно с това следва да бъде обезсилено и потвърденото с него първоинстанционно решение, а образуваното по недопустимия иск производство следва да бъде прекратено.
С оглед изхода на делото в полза на касатора следва да бъдат присъдени разноските за въззивната и касационната инстанции в размер на платената държавна такса – общо 430 лв.
Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА като недопустими решение №263056/13.05.2021г. по в.гр.д.№73/20г. на Софийски градски съд и потвърденото с него решение №261162/31.10.19г. по гр.д.№22634/19г. на Софийски районен съд в частта, с която е признато на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК вр. чл.266 ал.1 ЗЗД, че дружеството дължи на „Соломон Консулт Груп“ООД сумата 20 000 лв., представляваща дължимо възнаграждение по чл.4 от договор за възлагане на поръчка от 01.12.2017г., ведно със законната лихва от 01.02.2019г. до окончателното плащане, като „Искра 21“АД е осъдено да заплати на „Соломон Консулт Груп“ООД сумата 1800 лв. разноски за въззивното производство.
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от „Соломон консулт груп“ООД срещу „Искра 21“АД/н/ иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.415 ал.1 т.1 ГПК вр. чл.266 ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че дружеството дължи на „Соломон Консулт Груп“ООД сумата 20 000 лв., представляваща дължимо възнаграждение по чл.4 от договор за възлагане на поръчка от 01.12.2017г., ведно със законната лихва от 01.02.2019г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Соломон консулт груп“ООД С еик[ЕИК], СЕДАЛИЩЕ И АДРЕС НА УПРАВЛЕНИЕ ГР.София [улица] Бизнес център „Евротур“ ет.1 офис 1 да заплати на „Искра 21“АД/н/ с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място][жк] [улица]бл.882 сумата 430 лв., представляваща деловодни разноски за производството пред Върховен касационен съд и Софийски градски съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|