Р Е Ш Е Н И Е
№ 43
гр. София, 28.07.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3549/2014 година
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 734 от 22.12.2015 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд въззивно решение № 1499 от 18.07.2014 г. по в. гр. д. № 3152/2013 г., с което след отмяна на решение № 3147 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 21487/2012 г. на Пловдивски районен съд, ХХ гр. състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] срещу Б. И. К. иск за установяване, че в качеството на поръчител по договор за лизинг № 4923/2008 г. Б. К. дължи на [фирма] сумите 8 612.14 евро - главница, представляваща сбор от неплатени лизингови вноски по договора за периода 01.05.2010 г. - 31.12.2011 г., 1 468.82 евро - договорна лихва за периода 01.04.2010 г. - 31.12.2010 г., 917.46 евро - лихва за забава за периода 01.11.2010 г. - 31.12.2011 г., 437.62 лв. - разноски, такси и данък, и 447.34 лв. - разноски за заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в производството по ч. гр. д. № 11629/2012 г. на Пловдивски районен съд.
В касационната жалба на [фирма] - [населено място], се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като без предявен насрещен иск и/или противопоставено възражение за прихващане от ответника е извършил прихващане на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, с насрещно вземане на ответника за разходи по отремонтиране на лизинговия автомобил, за съществуването на което не са ангажирани доказателства. Навежда оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил фактите и доказателства по делото, конкретно - клаузата на чл.23, ал.2 от общите условия към договора за лизинг и заключението на съдебносчетоводната експертиза, и е направил необоснован извод за недължимост на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение. Като основание за неправилност на въззивното решение касаторът сочи и липсата на мотиви, отразяващи решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор.
Ответникът Б. И. К. от [населено място] оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
Производството по гр. д. № 21478/2012 г. е образувано пред Пловдивски районен съд по предявен по реда на чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 ГПК от [фирма] срещу Б. И. К. установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Според твърденията в исковата молба, вземането произтича от договор за финансов лизинг № 4923/18.12.2008 г. между [фирма] като лизингодател и [фирма] като лизингополучател, по който ответникът /управител на дружеството - лизингополучател/ има качеството на поръчител. В исковата молба е посочено, че вземането представлява сбор от неплатени лизингови вноски за периода 01.05.2010 г. - 31.12.2011 г. и дължими лихви, такси и разноски по договора за лизинг, който е развален с нотариална покана от 28.12.2011 г. на основание клаузата на чл.44, т.1 поради виновното неизпълнение на задълженията на лизингополучателя.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който е оспорил иска по основание и размер. Противопоставил е възражения, че в качеството на поръчител не дължи плащане на лизингови вноски и на други суми по договора за лизинг за времето след м. март 2010 г., когато при възникнал пожар лизинговото имущество е увредено до степен „икономически тотал” и договорът е прекратен по право; че лизингополучателят е отремонтирал лизинговото имущество за своя сметка и същото е продадено от лизингодателя, който ще се обогати неоснователно и недобросъвестно, ако получи плащане и на претендираните с иска лизингови вноски, лихви, такси и разноски; че лизингодателят е сключил застрахователен договор, който покрива риска „пожар” и осигурява застрахователно покритие за вредите на лизинговото имущество.
Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е признал за съществуващо вземането на ищеца в пълния размер, отразен в заповедта за изпълнение. След преценка на писмените доказателства по делото и на заключението на съдебносчетоводната експертиза съдът е приел за доказано, че като поръчител по договора за лизинг ответникът дължи неплатените от лизингополучателя лизингови вноски за периода от 01.05.2010 г. до 31.12.2011 г., както и начислените по договора лихви, такси и разноски. С мотив, че ответникът не е предявил насрещен иск и/или възражение за прихващане с предмет насрещно вземане към ищеца за извършени разходи за ремонт на увредения при пожара автомобил, нито е навел твърдения за настъпила материалноправна компенсация по чл.103 ЗЗД, първоинстанционният съд е счел за неотносими към спора твърденията в отговора на исковата молба за изразходвани от лизингополучателя средства за ремонт на лизинговото имущество.
Сезиран с въззивна жалба от ответника, Пловдивски окръжен съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК. За да постанови решение в този смисъл, въззивният съд е приел за установено, че лизинговият автомобил е отремонтиран за сметка на лизингополучателя, след което е предаден на лизингодателя и е продаден от него на трето лице. Въз основа на посочените факти и като е съобразил заключението на автотехническата експертиза, според което вложените в ремонта средства са на стойност, по-голяма от неплатените лизингови вноски, съдът е направил решаващия извод, че „не е редно да се претендира заплащането на останалите лизингови вноски от страна на лизингодателя, още повече, че същият е получил цена при продажбата на третото лице на вещта”. Посочил е, че „с оглед морала и добрите нрави не следва ответникът да заплаща остатъка от лизинговите вноски, тъй като със свои лични средства е превел в движение вещта”.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, след като е констатирано, че въззивният съд е разрешил значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос дали е възможно съдът да извърши прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца, без да е направено искане за прихващане и/или да е предявен насрещен иск, респ. възражение за прихващане, в противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК в решение № 225/28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ВКС, ІІ т. о.
Решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса относно предпоставките за съдебна компенсация. В решението са разграничени хипотезите на прихващане в материалноправен аспект - чл.103, ал.1 ЗЗД, и на съдебна компенсация, като е изразено принципното становище, че във всички случаи за настъпване на ефекта на компенсацията /прихващането/ - погасяване на насрещните вземания за пари или за еднородни и заместими вещи до размер на по-малкото от тях, ответникът следва да се е позовал на настъпило материалноправно прихващане, респ. да е предявил насрещен иск или да е противопоставил възражение за прихващане с предмет негово вземане към ищеца, с което може да се извърши прихващане. Настоящият съдебен състав споделя даденото разрешение, с оглед на което отговорът на поставения в определението по чл.288 ГПК правен въпрос е : Съдът не може да извърши прихващане с насрещно вземане на ответника към ищеца, без ответникът да е предявил за вземането си насрещен иск или да е противопоставил възражение за прихващане, респ. да се е позовал на настъпило извънсъдебно прихващане по чл.103, ал.1 ЗЗД.
В зависимост от отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно. Въззивният съд е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК, позовавайки се на съществуващо насрещно вземане на ответника към ищеца за разноски по отремонтиране на лизинговото имущество, каквото вземане не е индивидуализирано по основание и размер в отговора на исковата молба. За прихващане на вземането не е правено искане от ответника чрез възражение за прихващане или чрез предявяване на насрещен иск в сроковете по чл.131 ГПК и чл.211 ГПК, нито ответникът се е позовавал на настъпила извънсъдебна компенсация по чл.103, ал.1 ЗЗД. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция.
С предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК положителен установителен иск ищецът - касатор [фирма] е въвел като предмет на спора вземането си за лизингови вноски, лихви, такси и разноски по договор за финансов лизинг № 4923/2008 от 18.12.2008 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Искът е насочен срещу подалия възражение по чл.414 ГПК поръчител по договора Б. К., солидарно отговорен за задълженията на лизингополучателя [фирма] /по отношение на когото заповедта за изпълнение е влязла в сила/.
В производството пред първата инстанция е прието неоспорено заключение на съдебносчетоводна експертиза, от което се установява, че плащането на лизинговите вноски по договора е преустановено след м. март 2010 г. За периода 01.05.2010 г. - 31.01.2012 г. лизингодателят е издал фактури за дължими лизингови вноски в размер на 8 612.14 евро, съгласно погасителния план към договора. Начислени са като дължими договорни лихви в размер на 1 468.82 евро за периода 01.04.2010 г. - 31.01.2012 г. Върху непогасените лизингови вноски се дължи и лихва за забава в размер на 917.46 евро за периода от 01.11.2010 г. до 31.12.2011 г. С фактури от 30.04.2011 г. и 29.02.2012 г. в тежест на лизингополучателя са начислени и разходи за данък МПС и регистрация на стойност 437.62 евро.
От фактическа страна по делото е установено, че на 31.03.2010 г. е възникнал пожар, при който е увредено имуществото, обект на лизинговото правоотношение - лек автомобил „M. B.”, модел ML 320 С.. Автомобилът е бил застрахован със застраховка „М. каско” в „И. България” З., но застрахователят е отказал да изплати застрахователно обезщетение на лизингодателя с мотив, че с оглед механизма на настъпването му пожарът не представлява покрит от застраховката риск. Предвид отказа от плащане на застрахователно обезщетение възражението на ответника за недължимост на лизинговите вноски поради осигурено застрахователно покритие за случай на увреждане на лизинговото имущество е неоснователно и не изключва правото на лизингодателя да търси неплатените лизингови вноски и лихви за времето след м. март 2010 г. Неоснователно е и възражението, че поради пълната увреда на автомобила в резултат на пожара лизинговият договор е прекратен по право към 31.03.2010 г. Според заключението на автотехническата експертиза, прието в производството пред Пловдивски районен съд, увреждането на автомобила представлява „тотална щета” по смисъла на Общите условия на [фирма], тъй като стойността на необходимия ремонт за възстановяването му надвишава 70 % от действителната стойност на автомобила, но дефиницията „тотална щета” не включва преценка дали автомобилът е използваем или не; тоталната щета е от значение за това дали е икономически изгодно автомобилът да бъде ремонтиран или да бъде бракуван, като преценката е на собственика. В отговора на исковата молба ответникът е посочил, че такъв ремонт е извършен от лизингополучателя, от което следва, че лизинговата вещ не е погинала напълно и че договорът за лизинг не е развален по право, а е продължил да действа в отношенията между лизингодателя, лизингополучателя и поръчителя за времето след 31.03.2010 г. В тази насока следва да се имат предвид показанията на свидетеля Х. Х. и представения от ищеца протокол от 14.08.2012 г., от които се установява, че на 14.08.2012 г. автомобилът е намерен от лизингодателя изоставен на паркинг, като в протокола е отбелязано, че е в добро състояние. При тези обстоятелства съдът възприема довода на ищеца - касатор, че след като ползването на автомобила е било възможно въпреки увреждането му, лизингополучателят и поръчителят са останали задължени за плащане на лизинговите вноски и уговорените лихви през периода, необходим за неговото възстановяване, по силата на клаузата на чл.23, ал.2 от Общите условия към договора за лизинг. Съгласно чл.23, ал.2 ОУ, действието на договора няма да бъде засегнато от ограничения или невъзможност за използване на лизинговата вещ, дължаща се на частично или цялостно повреждане или на правни, технически или икономически причини; в такива случаи задълженията на лизингополучателя за плащане се запазват.
В отговора на исковата молба ответникът е навел твърдения, че след пожара лизингополучателят е отремонтирал лекия автомобил за своя сметка. Твърдението не е подкрепено с доказателства но дори да се приеме, че такъв ремонт е извършен и че лизингодателят е изразходвал свои лични средства за привеждане на автомобила в състояние, годно за използване по предназначение, този факт е ирелевантен за дължимостта на лизинговите вноски и на уговорените лихви по договора за лизинг, т. е. за основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК. Лизингополучателят, а при предпоставките на чл.142 ЗЗД и поръчителят, имат право да претендират от лизингодателя стойността на извършените разходи за ремонт, но доколкото такава претенция не е въведена в предмета на делото по чл.422, ал.1 ГПК чрез предвидените в закона процесуални способи, искът по чл.422, ал.1 ГПК не може да бъде отхвърлен по съображения за съществуване на неупражнени от ответника насрещни права /вземания/. А. на въззивния съд, че с оглед извършения от лизингополучателя ремонт „не е редно да се претендира заплащането на останалите лизингови вноски от страна на лизингодателя”, не е правен, а житейски, и не може да служи като мотив за отхвърляне на иска.
С връчена на 28.12.2011 г. нотариална покана лизингодателят е поканил дружеството - лизингополучател и поръчителя в срок от пет дни да заплатят дължимите суми по договора в размерите, отразени в последващата заповед за изпълнение и в заключението на съдебносчетоводната експертиза. Поканата съдържа и предупреждение, че след изтичане на срока лизингодателят ще счита договора за развален на основание клаузата на чл.44, т.1 от Общите условия, предвиждаща право в негова полза да развали едностранно договора в случай на забавено с повече от 30 дни плащане на дължими суми от лизингополучателя. Ответникът не твърди и не е ангажирал доказателства дължимите суми да са платени, с оглед на което следва да се приеме, че плащане не е извършвано и че договорът е развален на основание чл.44, т.1 от ОУ с изтичане на определения в поканата срок за доброволно изпълнение. От момента на развалянето, което има действие занапред - чл.88, ал.1 ЗЗД, договорът за лизинг е развален и лизингополучателят и поръчителят са освободени от задълженията по него. До момента на развалянето /и като се има предвид липсата на доказателства автомобилът да е върнат на лизингодателя преди този момент/ задълженията за плащане на лизингови вноски, лихви и такси съществуват, а заключението на счетоводната експертиза сочи, че те са в размера, отразен в заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Възражението на ответника, че лизингодателят е продал автомобила на трето лице, е без значение за съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, тъй като дължимостта на вземането е последица от обвързаността на страните от договора до момента не неговото разваляне.
В зависимост от даденото разрешение на правния спор след отмяна на въззивното решение искът по чл.422, ал.1 ГПК следва да бъде уважен като се признае, че [фирма] има вземане към ответника Б. К. в качеството му на поръчител по договора за лизинг за сумите, отразени в заповедта по чл.410 ГПК.
По отговорността за разноски :
В изпълнение на задължителните указания в т.10.в от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивното решение следва да бъде обезсилено като процесуално недопустимо в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по същество и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК за направените от касатора - ищец разноски за заповедното производство в размер на 447.34 лв., и да се прекрати производството по делото в тази част. На основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят доказаните по делото разноски в размер на сумата 1 492 лв., включваща заплатени в заповедното производство и в производството по чл.422, ал.1 ГПК държавни такси и възнаграждения за вещи лица.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1499 от 18.07.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3152/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 3147 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 21487/2012 г. на Пловдивски районен съд, ХХ гр. състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] срещу Б. И. К. иск за установяване, че в качеството на поръчител по договор за лизинг № 4923/2008 г. Б. К. дължи на [фирма] сумите 8 612.14 евро - неплатени лизингови вноски по договора за периода 01.05.2010 г. - 31.12.2011 г., 1 468.82 евро - договорна лихва за периода 01.04.2010 г. - 31.12.2010 г., 917.46 евро - лихва за забава за периода 01.11.2010 г. - 31.12.2011 г., и 437.62 лв. - разноски за такси и данък, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 11629/2012 г. на Пловдивски районен съд, и вместо него постановява :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в качеството на поръчител по договор за лизинг № 4923/2008 г., сключен на 18.12.2008 г. между [фирма] и [фирма], Б. И. К. с ЕГН [ЕГН] дължи на [фирма] сумите 8 612.14 евро - сбор от неплатени лизингови вноски по договора за периода 01.05.2010 г. - 31.12.2011 г., 1 468.82 евро - договорна лихва за периода 01.04.2010 г. - 31.12.2010 г., 917.46 евро - лихва за забава за периода 01.11.2010 г. - 31.12.2011 г., и 437.62 лв. - разноски за такси и данък, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 11629/2012 г. на Пловдивски районен съд .
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1499 от 18.07.2014 г., постановено по в. гр. д. № 3152/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която след отмяна на решение № 3147 от 12.07.2013 г. по гр. д. № 21487/2012 г. на Пловдивски районен съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] срещу Б. И. К. иск за съществуване на вземане за сумата 447.34 лв. - разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № 11629/2012 г. на Пловдивски районен съд, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ОСЪЖДА Б. И. К. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.А, ап.4, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], сумата 1 492 лв. - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |