Р Е Ш Е Н И Е    № 407                               София, 13.07. 2010 г.                            В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А       Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и десета година в състав:                                                                               Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Г. ва   При секретаря Е. П. , като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 289/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:   Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 442/09 от 25.05.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 49 от 20.02.2008 г. по гр. д. № 2962/05 г. на Софийския градски съд. Касаторите П. Т. Я. и В. Д. Я. сочат, че решението за възстановяване на собствеността не ги обвързва, защото не са били страни в съдебното производство, а ищците не са доказали предпоставките на претендираното от тях право, и при противопоставените от ответниците възражения въпросът за конкуренцията на права е разрешен неправилно. Ответниците З. З. К. и И. З. Р. считат жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение в сила е оставено решение № 133 от 2005 г. по гр. д. № 1428/05 г. на Софийския районен съд, с което са уважени предявените от З. З. К. и И. З. Р. срещу П. Т. Я. искове за ревандикация на недвижим имот и за премахване на незаконно изградени постройки; исковете са уважени и срещу конституираната във въззивната инстанция ответница В. Д. Я.; отменен е н. а. № 101/75 г. за собственост по давност и са присъдени разноски по производството. За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че ищците се легитимират за собственици на възстановен по ЗСПЗЗ земеделски имот, който поради изгубването на реалните си граници след внасянето в ТКЗС не е могъл да бъде обект на упражняваното от ответницата П съпруга й Д. Я. владение и затова с констативния нотариален акт н. а. № 101/1975 г. не се доказва валидно осъществено оригинерно придобивно основание. Находящите се в имота сгради не са пречка за реституция, защото строителството им е незаконно. Те подлежат и на премахване, тъй като пречат на ищците да упражняват правото си на собственост в неограничен обем. Като законна последица от уважаване на исковете за собственост е отменен и посоченият нотариален акт. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите за правомощията на гражданския съд да преценява чрез косвения съдебен контрол материалната законосъобразност на реституционния акт по ЗСПЗЗ в случаите, когато след внасяне на земята в ТКЗС е осъществено строителство, за тълкуване разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и за възможността да бъде изпълнено съдебно решение, постановяващо премахване на част от постройка. По делото е установено от фактическа страна, че с решение от 01.12.1999 г. по гр. д. № 8241/98 г. на Софийския районен съд по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и издадено впоследствие решение № 2* от 18.10.2000 г. на поземлената комисия, придружено със скица № Ф* от 23.04.2004 г., на ищците като наследници на З. П. М. , починал на 25.12.1955 г., е възстановена в стари реални граници собствеността върху нива от 0.745 дка в местността “П”, съставляваща имот № 0* по картата на землището. С помощта на вещо лице е установено, че така обособеният поземлен имот, който изцяло се владее от ответниците, застъпва част от имот пл. № 32, к. л. 509 в кв. “А” - Б. по кадастралния план от 1986 г. В него попада част от двуетажно масивно жилище с площ 36 кв. м., едноетажна полумасивна сграда, пригодена за кафе-сладкарница, с площ 57.6 кв. м., едноетажна паянтова стопанска сграда от 41.4 кв. м., тухлена ограда от страната на пътя с дължина 7.1 м между двете постройки, паянтов навес от 9.4 кв. м. и сонда с помпа за вода. Строителството е извършено през 1978 г. без необходимите строителни книжа, но постройките са заснети и нанесени в плана. Относимостта към спорния предмет на представеното копие от одобрен на 19.01.1971 г. план за пристройка в неурегулиран терен в кв. “А” на името на Д. С. Я. - наследодател на ответниците по иска, не е изследвана. Според вещото лице Е. Я. една от границите на възстановения имот минава през масивната жилищна сграда, означена с № 3 на скица № 2 - л. 37 по въззивното дело. Конструктивно не би могло да се премахне част от сградата, тъй като носещите стени и плоча са свързани в цялостна конструкция. Останалите сгради № 1 и № 2 могат да съществуват самостоятелно и съответно разрушавани поотделно, тъй като са с независими конструкции и конструктивно не са свързани. Експертът счита, че съществуват условия за придаване статут на търпими строежи на сградите - пар. 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ. Обратното становище е застъпено от вещото лице Г. Ч. - с оглед изтеклия законоустановен срок и липсата на заявление от собственика на строежа, е отпаднала възможността сградите да бъдат узаконени. Експертът излага и мнение, че част от сграда № 3 също може да бъде премахната, но след подробно заснемане на цялата сграда и изготвяне на проект за укрепване на запазващата се част от нея. С нотариален акт № 101 от 23.07.1975 г. ответницата П, по време на брака й с Д. С. Я. , е призната за собственица по наследство, спогодба и давностно владение на дворно място от 1 500 кв. м. извън регулационния план на гр. С., при съседи: от две страни блок на ТКЗС и Ц. Г. , като жилищната сграда и лятната кухня са съпружеска имуществена общност на собственицата и съпруга й Д. Я. Имотът по този акт включва изцяло спорния по делото имот. Видно от молбата-декларация за извършване на обстоятелствена проверка, имотът е даден на Д. като механизатор, но този запис е зачеркнат и е останал в частта, че не влиза в блок на ТКЗС. Решението на поземлената комисия, сега Общинска служба “З”, за възстановяване на собствеността, което се постановява в административно производство, по същността си представлява административен акт. Когато се обжалва пред съда, последният действа по реда на обжалването на административните актове и като орган на административното, а не на гражданското правораздаване. Ето защо трайната съдебна практика на Върховния касационен съд и на съдилищата приема, че по влезлия в сила административен акт, респективно по заместващото го съдебно решение, издадено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, в исковото производство за собственост решаващият спора съд следва да упражни косвен контрол за законосъобразност, ако страната по ревандикационния спор, която не е взела участие в административното производство, възразява за липса на предпоставки за възстановяване на собствеността. Провеждането му в исковия процес е единствената защита на тази страна да релевира възраженията си за материална незаконосъобразност на акта за възстановяване - например, защото имотът е застроен или са проведени други мероприятия, които съставляват пречка за възстановяване на собствеността. С оглед на така изразеното становище по първия от въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, при конкретно въведените с касационната жалба отменителни основания, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че жалбата е основателна. По заявеното от ответниците право на собственост на основание, изключващо възможността за реституция по ЗСПЗЗ, следва да се посочи, че въззивният съд не е издирил приложимата в случая материалноправна норма. Данните по делото налага да се приеме, че спрямо касаторите приложение намират разпоредбите на Постановление № 4 на Министерския съвет от 12.02.1988 г. за по-нататъшното усъвършенствуване устройството на зоните за обществен отдих, вилните зони и земите за земеделско ползуване и за отстраняване на нарушенията при изграждане на сгради в тях /ДВ, бр. 19 от 11.03.1988 г., изм., бр. 34 от 1990 г./. С разпоредбата на чл. 1 е създадено задължение за изпълнителните комитети на общинските народни съвети до 01.04.1989 г. да отстранят всички нарушения, свързани с неправомерно завзетите и раздадени държавни земи от селскостопанския и горския фонд, като се отнемат и се възстановят в съответния фонд, както и да премахнат по реда на ЗТСУ /отм./ всички постройки, изградени в посочените категории земи и в земите за земеделско ползуване, в които не се разрешава строителство. По делото не е установено такава процедура да е била изпълнена спрямо имота, който се владее от ответниците. С оглед на тези данни следва да се приеме, че макар да не попадат в изключението по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, изискващо валидно учредено право на строеж, за жалбоподателите е налице правната възможност при условията на ПМС № 4/1988 г. да запазят изградените постройки. Налице е хипотеза по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, която придава на извършеното застрояване характер на пречка за възстановяване на собствеността, без оглед законността на строителството, а на земята - характеристиката на вещ с несамостоятелно значение, като изключва възможността теренът да бъде възстановен на предишните собственици. Тези съображения налагат извода, че актът за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ не е съобразен с изискванията на закона и съдът, преценявайки го по пътя на косвения съдебен контрол, не е следвало да го зачете, а да приеме, че ответниците не дължат връщането на спорния имот на ищците. Решението на въззивния съд в обратния смисъл е неправилно и при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК то, и потвърденият с него първоинстанционен съдебен акт, следва да се отменят, а делото да се реши по същество, като искът за ревандикация бъде отхвърлен. Искът по чл. 109, ал. 1 ЗС за прекратяване на неоснователни действия, които пречат на собственика да упражнява своето право, предпоставя наличие на валидно възникнало право на собственост. В случая не се установява ищците да са носители на такова право, поради което и без да се налага произнасяне по въпроса за възможността да бъде изпълнено съдебно решение за премахване на част от постройка, предявеният негаторен иск следва да се отхвърли. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на касаторите следва да се присъдят разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 334.65 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I-во г. о. Р Е Ш И:   ОТМЕНЯ въззивното решение № 49 от 20.02.2008 г. по гр. д. № 2962/05 г. на Софийския градски съд и оставеното с него в сила решение № 133 от 2005 г. по гр. д. № 1428/05 г. на Софийския районен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от З. З. К. и И. З. Р. срещу П. Т. Я. и В. Д. Я. искове по чл. 108 ЗС за ревандикация на нива с площ 0.745 дка, четвърта категория, в местността “П”, съставляваща имот № 0* по картата на землището на с. Б., и по чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на част от двуетажно масивно жилище с площ 36 кв. м., едноетажна полумасивна сграда, пригодена за кафе-сладкарница, с площ 57.6 кв. м., едноетажна паянтова стопанска сграда от 41.4 кв. м., тухлена ограда от страната на пътя с дължина 7.1 м между двете постройки, паянтов навес от 9.4 кв. м. и сонда с помпа за вода, изградени в същия имот. ОСЪЖДА З. З. К. и И. З. Р. да заплатят на П. Т. Я. и В. Д. Я. 334.65 /триста тридесет и четири лв. и 65 ст./ лева разноски по делото за всички инстанции.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: