О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 501 гр. София, 16.12.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2275 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ОТП Факторинг България” ЕАД срещу определение №260002 от 21.08.2020 г. по в.ч.т.д.№435/2020 г. на АС Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено определение №315 от 31.01.2020 г. по т.д.№587/2019 г. на ОС Пловдив, което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявените евентуално съединени искове - установителен по чл.422 от ГПК и осъдителен иск. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. При частно правоприемство, основано на договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта за изпълнение, легитимиран ли е цесионерът да предяви иска по чл.422 от ГПК, ако заповедта е издадена на основание чл.417, т.2 от ГПК с оглед особеното качество на кредитора – банка, каквото качество цесионерът няма. 2. След като производството по специалния установителен иск е прекратено поради недопустимост на иска по чл.422 от ГПК, следва ли исковият съд да разгледа по същество заявената от ищеца при условията на евентуалност осъдителна претенция. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, а по отношение на втория - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по частната касационна жалба Д. Е. У. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че с исковата молба е предявен положителен установителен иск по чл.422 от ГПК за вземането, предмет на издадената заповед по чл.417 от ГПК, а при условието на евентуалност – в случай, че предявеният положителен установителен иск по чл.422 от ГПК бъде приет за недопустим и производството – прекратено, се предявява осъдителен иск за същото вземане и на същото основание. Посочил е, че формулираният общ принцип в т.10б от ТР №4/18.06.2014 г. по т. д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, че при частно правоприемство, основано на договор за цесия и настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска, придава качеството на активно легитимирана страна на цесионера, следва да бъде съобразен с разрешението, дадено в т.4г от същото ТР – тъй като производството по чл.422 от ГПК е продължение на заповедното производство и в него се проверява възникнало ли е изпълнителното основание, когато вземането произтича от банкова сделка, за която т. 4г от ТР №4/2013г. изисква специално качество на кредитора към момента на подаване на заявлението, това ограничение за специалното качество на кредитора следва да се приложи и в хода на исковото производство по чл.422 ал.1 от ГПК, когато заявителят е цедирал вземането си след издаване на заповедта за изпълнение. В този смисъл и предвид обстоятелството, че новият кредитор няма специалното качество банка, т.е. – не може да се ползва от документ по чл.417, т.2 от ГПК и не може да се ползва от този ред за принудително изпълнение спрямо длъжника, то при прехвърляне на вземането след издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК по заявление на кредитор - банка на друг кредитор, легитимиран да предяви иска по реда на чл.422 от ГПК е само цедентът, не и цесионерът, поради липса на активна легитимация. Изложил е съображения, че изведено от специфичния характер на иска по чл.422 от ГПК, в производството по който не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 от ГПК, то разрешението, дадено в задължителната съдебна практика е, че единствената възможност в производството по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК да се въведе друго основание, е чрез предявяването на евентуален осъдителен иск, но другото основание, от което произтича вземането, следва да е различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, а в случая предмет и на двата иска е вземане за непогасена част от главница, произтичащо от неизпълнение на задължение на кредитополучателя по договор за кредит за текущо потребление от 19.01.2015 г., трансформирано в предсрочно изискуемо, договорна и санкционна лихва, още повече, че при евентуалното съединяване на искове, разглеждането на евентуалния иск се обуславя от отхвърлянето на главния иск, а не от неговата недопустимост. С оглед изложените в обжалваното определение мотиви, поставеният от частния касатор първи въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд по отношение допустимостта на иска по чл.422 от ГПК, като е налице и поддържаното селективно основание, тъй като въпросът е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в т.10б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените от ОСГТК разяснения, при частно правоприемство по договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска по чл.422 от ГПК, легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът заявител в заповедното производство, с приложение на нормата на чл.226 от ГПК, но легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по чл.415, ал.1 /4 понастоящем/ от ГПК. Това разрешение е приложимо и в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от счетоводни книги, с които се установява вземане на банка, тъй като нито в мотивите, нито в диспозитива на ТР са посочени изключения, свързани с активната процесуалноправна легитимация на цесионера да установи съществуването на вземането, предмет на издадена в полза на банката /цедент/ заповед за изпълнение по чл.417, т.2 от ГПК, след като прехвърлянето на вземането е осъществено след издаване на заповедта за изпълнение, но преди завеждане на иска по чл.422 от ГПК. Не може да се приемат като довод за обратното становище разясненията в т.4г на ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отнасящи се до хипотезата на настъпило, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, частно правоприемство от кредитор, притежаващ особено предвидено в закона качество, в полза на лице, което не притежава такова качество, /възможността цесионерът да е заявител в тази хипотеза би довело до заобикаляне на закона/, но не и до хипотезата на настъпване на такова правоприемство след издаване на заповедта за изпълнение /заповедта е издадена в полза на притежаващия особеното качество кредитор и последващото цедиране на вземането не заличава правните последици на издадената заповед за изпълнение/. С оглед изложеното определението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено прекратителното първоинстанционно определение по отношение на иска по чл.422 от ГПК, следва да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено. В останалата част въззивното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Константна е практиката на ВКС, че целта на предявяване на осъдителен иск е не само установяване съществуване на претендираното вземане, но и осъждане на ответника и снабдяване на ищеца с изпълнителен лист, като в заповедното производство тази цел е изпълнена. В този смисъл за заявителя, в полза на който е издадена заповед за изпълнение, съществува правен интерес да предяви установителен иск за признаване на вземането, а осъдителен /извън случаите, в които заповедта за изпълнение е обезсилена/ - за разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл.210, ал.1 от ГПК или при въвеждане на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение /чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност/. Посочената практика изключва наличие на поддържаното от частния касатор селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК поради което въззивното определение в останалата му част не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на определение №260002 от 21.08.2020 г. по в.ч.т.д.№435/2020 г. на АС Пловдив в частта му, с която е потвърдено определение №315 от 31.01.2020 г. по т.д.№587/2019 г. на ОС Пловдив, в частта, с която е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения установителен иск по чл.422 от ГПК. ОТМЕНЯ определение №260002 от 21.08.2020 г. по в.ч.т.д.№435/2020 г. на АС Пловдив в частта му, с която е потвърдено определение №315 от 31.01.2020 г. по т.д.№587/2019 г. на ОС Пловдив, в частта, с която е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения установителен иск по чл.422 от ГПК, както и определението на ОС Пловдив в посочената част. Връща делото на ОС Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №260002 от 21.08.2020 г. по в.ч.т.д.№435/2020 г. на АС Пловдив в частта му, с която е потвърдено определение №315 от 31.01.2020 г. по т.д.№587/2019 г. на ОС Пловдив, в частта, с която е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения осъдителен иск. Определението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.