6 Р Е Ш Е Н И Е № 151 гр. София, 09.01.2020г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в открито заседание на девети декември , през две хиляди и деветнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ при участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2011/2019 год. и за да се произнесе съобрази следното : Производството е по чл.307 вр. с чл.303 ал.1 т.4 ГПК. Образувано е по молба на П. Д. Д. , за отмяна на решение № 21/18.01.2018 г., постановено по т.д.№ 542/2017 г. на Апелативен съд – Варна , с което , след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение, е уважен предявеният от „ПроКредит Банк / България„ ЕАД иск, като молителят е осъден да заплати на ищеца сумата от 29 700,01 лева - неизплатена главница по договор за земеделски кредит № 200–499806/16.09.2008 г. и сумата от 9 376,71 лева - обезщетение за забава в изплащането на главницата, за периода 08.07.2011 г.- 25.06.2014 г. , ведно със законната лихва върху същата, считано от 08.07.2014 г. , както и да възмезди ищеца за понесените разноски, в съответствие с изхода на спора. Молителят твърди, че така постановеното въззивно решение, влязло в сила с недопускане на касационното му обжалване - с определение № 110/12.03.2019 г. по т.д.№ 1398/ 2018 г. на І т.о. на ВКС – противоречи на предходно постановено между същите страни , на същото основание и при идентичен предмет - решение № 114/ 08.05.2014 г. по т.д.№ 75/2014 г. на Варненски апелативен съд, потвърдено с решение № 175/25.02.2016 г. по т.д.№ 2602/2014 г. на Върховен касационен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск на „ПроКредит Банк/България„ ЕАД против П. Д. Д. , за установяване съществуване вземане на ищеца към ответника , в качеството му на поръчител по горепосочения договор за земеделски кредит, в размер на общо 49 399,20 лева, от които 46 389,17 лева – главница / вкл. обявена за предсрочно изискуема / , 2 728,31 лв. – законна лихва от 21.08.2009 г. до окончателното й заплащане и 281,72 лева – наказателна лихва. Така , според молителя , за сума от 29 700,01 лева – неиздължена главница по договора за кредит и законната лихва върху същата , за периода 08.07.2011 г. – 25.06.2014 г., в размер на 9 376,71 лева, по предявените на едно и също правно основание - договора за поръчителство от 16.09.2008 г., сключен между Банката и молителя, в обезпечение на задълженията на кредитополучателя по договор за земеделски кредит № 200–499806/16.09.2008 г. - И. Г. И. – съдилищата са постановили противоречащи си съдебни актове, което обуславя отмяна на неправилния - решение № 21/18.01.2018 г. по т.д.№ 542/2017 г. на Апелативен съд – Варна. Определящо за произнасяне по молбата за отмяна страната намира възприетото от касационната инстанция в решение 175/25.02.2016 г. по т.д.№ 2602/2014 г., относно последващо сключеното споразумение към договора за кредит - от 14.10.2009 г.. Касационнният съд е отказал да сподели характеристиката му на новационен договор, но с оглед визирането му, като основание на претенцията по т.д.№ 244 / 2012 г. на Силистренски окръжен съд, респективно т.д.№ 75/2014 г. на Апелативен съд - Варна от една страна, а от друга - сключването му след подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 455/2009 г. на Районен съд – Дулово , за установяване вземането по която е образувано и т.д.№ 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд, е счел за недопустимо / предвид и споделения извод за необявена надлежно предсрочна изискуемост на кредита в цялост / присъждането на просрочените към момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК вноски. Молителят намира за неправилен извода на въззивния съд , в решение № 21/18.01.2018 г. по т.д.№ 542/2017 г., обоснован с вече влязлото в сила решение № 114/ 08.05.2014 г. по т.д.№ 75/2014 г. на Варненски апелативен съд и възприет със следния смисъл : че с отричане съществуването на вземането на Банката спрямо П. Д., на основание споразумението от 14.10.2009 г. , действието му е отпаднало и не следва да се зачита, като правопораждащ юридически факт. Така неправилно, относно задълженията на ответника , като поръчител, са игнорирани, според молителя, правните последици на споразумението, в пълно противоречие с приетото в решение № 175/ 25.02.2016 г. на ІІ т.о. на ВКС. По същество молителят твърди произнасяне в разрив с диспозитивното начало в процеса , доколкото не е съобразен въведеният от самия ищец – „ ПроКредит Банк / България „ЕАД - предмет на спора - изискуеми вземания , съгласно погасителния план ,уговорен със споразумението от 14.10.2009 г. , а не съгласно погасителния план приет с договора за кредит. Ответната страна - „ПроКредит Банк / България„ ЕАД – оспорва основателността на молбата, като намира, че не се касае за противоречиви решения, по смисъла на чл.303 ал.1 т. 4 ГПК . В образуваното по реда на чл.422 ГПК , първо по време, исково производство банката се е позовавала на предсрочна изискуемост на кредита, отречена от съда поради недоказано обявяването й на длъжника, като достатъчно основание за отхвърляне на иска. В частта относно просрочените към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК вноски, съобразно условията на договора, според ответната страна даденото от съда разрешение е в съответствие със съществувалата към момента съдебна практика, последващо преодоляна с Тълкувателно решение № 8/ 02.04.2019 г. по т.д.№ 8/2017 г. - на ОСГТК на ВКС. Според страната , позоваването на изискуемост, настъпила в съответствие със споразумението от 14.10.2009 г., с исковата молба по която е образувано т.д.№ 151/2014 г. на Окръжен съд - Силистра, съществено променя предмета на спора и изключва наличието на пълен обективен идентитет между същото и т.д. № 244/ 2012 г . на същия съд. Още повече, че съдилищата не са дали противоречиво разрешение на един и същ правен въпрос, от решаващо значение за спора. Според всяко от визираните като противоречиви решения Банката има вземане въз основа на договора за банков кредит, но в единия случай - отречено като неизискуемо, с оглед необявена предсрочна изискуемост на кредита, а в другия – признато, съобразно настъпила изискуемост в съответствие с договореното между страните,вкл. споразумението от 14.10.2009 г.. Върховен касационен съд , първо търговско отделение констатира, че молбата за отмяна е подадена в срока по чл.305 ал.1 т.4 ГПК ,считано от влизане в сила на по-късно постановеното решение № 21 по т.д.№ .№ 542/2017 г. на Апелативен съд – Варна – с постановяване на определение № 110/12.03.2019 г. по т.д.№ 1398/2018 г. на І т.о. на ВКС, с което не е допуснато касационното му обжалване. За да се произнесе , настоящият състав съобрази следното: С исковата молба по т.д.№ 151/2014 г. на Окръжен съд – Силистра „ ПроКредит Банк / България „ ЕАД е претендирала осъждането на П. Д. Д., в качеството му на поръчител по договор за земеделски кредит № 200–499806/16.09.2008 г. , сключен с кредитополучателя И. И., да заплати на Банката съответно : 29 700, 01 лева – просрочена главница, ведно със законна лихва върху същата от предявяването на иска и 14 328,91 лева – лихва за забава в издължаване на главницата, за периода 21.08.2009 г. - 25.06.2014 г. . Ищецът изрично се позовава на настъпила изискуемост на главницата, съгласно последващо сключеното споразумение от 14.10.2009 г. към договора за земеделски кредит, с което - в т.1. – страните по договора за кредит са установили размера на дълга към 21.08.2009 г., а в т.2 са уговорили погасителен план, за разплащане на дължимото по т.1 , вкл. са договорили допълнителни обезпечения за кредитодателя. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете , обосновавайки се с непредявен иск срещу длъжника в срока по чл.147 ал.1 ЗЗД и погасено на това основание право на иск срещу поръчителя П. Д.. Въззивният Варненски апелативен съд – с решение № 21/18.01.2018 г., постановено по т.д.№ 542/2017 г. - е отменил първоинстанционното решение, в частта относно неиздължена главница в размер от 29 700, 01 лева, формирана от неиздължени, изискуеми съобразно споразумението от 14.10.2009 г. погасителни вноски по договора за кредит, съобразявайки всички извършени след сключването му погашения на дълга, вкл. в образуваното изпълнително производство срещу длъжника по кредита , за който заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 455/2009 г. на Районен съд – Дулово,поради неподадено възражение по чл.414 ГПК , е влязла в сила. С решение №114/ 08.05.2014 г. по т.д.№ 75/2014 г. на Варненски апелативен съд, осъществило инстанционен контрол на първоинстанционно решение по т.д.№ 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд и потвърдено с решение № 175/25.02.2016 г. по т.д.№ 2602/2014 г. на Върховен касационен съд, е отхвърлен по-рано предявеният, по реда на чл.422 ал.1 ГПК, иск на „ПроКредит Банк/България„ ЕАД против П. Д. Д., за вземане, на основание договора за кредит, обявен за предсрочно изискуем, включващо и това от изискуема съобразно договорните условия, съответно просрочена към подаване на заявлението по чл.417 ГПК главница по договора за земеделски кредит. Видно от мотивите на въззивния съд, съответно - тези на касационната инстанция, съществуването на вземането е отречено на основание предявена от кредитора, но недоказана за надлежно обявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита. Досежно падежираните към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК погасителни вноски, искът е отхвърлен, като се изхожда от обстоятелството, че за същите – при това неразграничени със самостоятелен размер в самото заявление по чл.417 ГПК, ищецът се е позовал на споразумението от 14.10.2009 г., сключено след подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Видно е, че произнеслата се касационна инстанция е приела, че споразумението е относимо към предмет, различен от предмета на претенцията на кредитора, въведен със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, поради което и с оглед задължително изискуемата идентичност между предмета на заявлението по чл.417 ГПК и последващо предявения иск по чл.422 ГПК, съобразяването му е недопустимо. Съответно не са зачетени правните последици на сключеното споразумение, в съответствие с чл.147 ГПК, в качеството му на новонастъпил и от значение за изхода на спора факт. В решение № 21/18.01.2018 г., постановено по т.д.№ 542/ 2017 г. на Апелативен съд – Варна , въззивният съд е изходил от съображението , че правното основание на претенцията на ищеца е единствено договора за земеделски кредит, а сключеното споразумение от 14.10.2009 г.и съответно извършените въз основа на него плащания, вкл. плащанията в образуваното срещу длъжника изпълнително производство, следва да бъдат съобразени като последващо настъпили факти, „непреклудирани с решението по т.д. № 244/2012 г. на Силистренски окръжен съд „ / мотиви на стр.56 пар.2 от въззивното решение /. Определяйки за дължима главница, в размера от 29 700,08 лева , въззивният съд е съобразил настъпила изискуемост, съгласно споразумението от 14.10.2009 г. – в период след датата на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, до която произнеслият се с решение № 114/ 08.05.2014 г. по т.д.№ 75/2014 г. Варненски апелативен съд е ограничил релевантния за произнасяне по претенцията период, като период, в чиито рамки единствено биха били съобразими новонастъпили факти и обстоятелства, по смисъла на чл.147 ГПК, респ. биха се преклудирали , като незаявени . С оглед преждеизложеното, молбата за отмяна, с правно основание чл.303 ал.1 т.4 ГПК, в която единствено част е допуснато разглеждането й , е неоснователна. Видно е, че при безспорния субективен идентитет по двете дела, не е налице обективен такъв. Обективният идентитет не се ограничава до правното основание на иска – и в двете производства - договора за кредит, в какъвто смисъл е последващо постановеното ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, отрекло разбирането, че предявяването на вземанията по договор за кредит, въз основа на обявена предсрочна изискуемост на същия, обективира ново и различно правно основание от предявяването на иск за вземанията по договора за кредит, но съобразно уговорените в самия договор падежи. Обективният идентитет, обаче, предпоставя и идентичност в предмета на спора – идентичност на искането, при съвпадаща - вкл. досежно релевирания времеви период на съобразими, като рефлектиращи върху възникването, съществуването и погасяването му факти - индивидуализация на претенцията. В решение № 114/08.05.2014 г. по т.д.№ 75/2014 г. на Варненски апелативен съд, потвърдено с решение № 175/25.02.2016 г. по т.д.№ 2602/2014 г. на Върховен касационен съд, предмета на спора е ограничен с период на възникване на вземането от главницата по кредита до подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 255/2009 г. на Районен съд Дулово и доколкото до този момент нито е надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита, нито е сключено споразумението от 14.10.2009 г., вземането е отречено. Позоваването на самия ищец на споразумението от 14.10.2009 г., с оглед спецификата на производството по реда на чл.422 ал.1 ГПК, чийто предмет следва да бъде идентичен с този на заповедното , съдът е приел за недопустимо. В този смисъл няма произнасяне по претенция, основана на споразумението от 14.10.2009 год. - не е отречено вземането на кредитора, както за падежираните до подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение погасителни вноски, така и за последващите, на основание материалноправните последици на споразумението. Напротив, в решение № 21/18.01.2018 г., постановено по т.д.№ 542/2017 г. на Апелативен съд – Варна, претенцията се индивидуализира с релеванти, за съществуването и размера й, факти, като възникнали в последващ и различен от съобразения в решение № 114/ 08.05.2014 г. по т.д.№ 75/2014 г. на Варненски апелативен съд период – след споразумението от 14.10.2009 г. и в съответствие с извършени след сключването му , вкл. в изпълнителното производство срещу длъжника по договора за кредит, погашения / мотиви на стр.56 параграф последен и стр. 57 от въззивното решение / . Затова и тук споразумението от 14.10.2009 г. е отчетено с материалноправните му последици на изменящ съдържанието на правоотношението по договора за земеделски кредит факт, от значение за настъпването на изискуемостта на вземането на кредитора. Съгласно т.5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.дело № 7 /2014 г. на ОСГТК на ВКС, съобразимо е противоречие в диспозитивите на противопоставените съдебни решения, а не между мотивите. В случая противоречие между диспозитивите на съдебните решения липсва, тъй като решение № 114/ 08.05.2014 г. по т.д.№ 75/2014 г. на Варненски апелативен съд отрича съществуването на вземане, в размер на 29 700,01 лева , като произтичащо от обявена предсрочна изискуемост на дълга по договор за банков кредит № 200– 499806/16.09.2008 г. , за който е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 455/2009 г. на Районен съд Дулово, докато диспозитива на решение № 21/18.01.2018 г. по т.д.№ 542/2017 г. на Апелативен съд – Варна не се позовава на същата . Действително е налице непоследователност в разсъжденията на въззивната инстанция , но не и неяснота на извода й, за относимост и съобразяване на правните последици на споразумението от 14.10.2009 г., именно спрямо индивидуализацията на претенцията. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на П. Д. Д. , за отмяна на решение № 21/18.01.2018 г. , постановено по т.д.№ 542/ 2017 г. на Апелативен съд – Варна, на основание чл.303 ал.1 т.4 ГПК . ОСЪЖДА П. Д. Д. да заплати на „ ПроКредит Банк / България„ ЕАД разноски за настоящото производство, в размер на 1 532,08 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: