Р Е Ш Е Н И Е
№ 90
Гр.София, 27.03.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март, 2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора ИВАНОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 168/17 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 238/04.10.16 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 9 въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.4154/16 г., е отменена оправдателна присъда, постановена на 25.04.16 г.от РС-София /СРС/, НО, 15 състав, по Н.О.Х.Д.21767/13 г., и подсъдимият С. Г. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3, пр.посл.,б.А,пр.2 вр.ал.1,б.Б, пр.2 вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК, както е повдигнатото му с обвинителния акт обвинение. Във връзка с чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване да се осъществи при първоначален общ режим. На основание чл.343 Г деецът е лишен от право да упражнява МПС за срок от три години.
Срещу така постановения съдебен акт е постъпила жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която са развити касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Моли се атакуваната присъда да бъде отменена и вместо нея да се постанови нова такава, с която А. да бъде оправдан; или да бъде изменена и наложеното наказание да бъде намалено.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с изтъкнатите в нея съображения.
Представителят на ВКП намира същата за неоснователна.
Идентично е становището и на частния обвинител И. Я., представляван чрез своя повереник.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и аргументите по нея, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Най-общо казано, в сезиращия настоящата съдебна инстанция документ, макар и да са посочени трите касационни основания, залегнали в процесуалния закон, основно са аргументирани тези за материална незаконосъобразност на постановената присъда с претенция,че се дължи оправдателна такава, или за необходимост от намаляване на наложеното наказание, ако се прецени,че са налице доказателства за осъждане на касатора. Едва в съдебно заседание пред ВКС устно се изтъкват съображения, които биха могли да бъдат субсумирани под касационното основание „съществени процесуални нарушения”. Доколкото поначало оплакване за процесуална незаконосъобразност фигурира в касационната жалба, ВКС намира, че няма пречка да обсъди тези доводи.
Тук е мястото да се направи следната уговорка. Както е видно от НПК в частта му относно касационното производство, необосноваността, непълнотата на доказателства и недоказаността на обвинението не са касационни основания, тъй като те са относими към съд по фактите. При настоящото първо разглеждане на делото пред него, ВКС е съд по правото. Това означава, че оправдателна присъда, каквато е основната претенция на защитата, би могла да бъде постановена единствено, ако приетата фактология от съда, чийто акт се ревизира, не е престъпна такава-чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК.
В конкретния случай, според мотивировката на СГС, обосноваваща доказателствената съвкупност, изведените фактически положения обуславят престъпно поведение на А.. Ето защо върховната съдебна инстанция, за да постанови оправдателна присъда, би следвало да преразгледа доказателствената преценка /поне относно извършените нарушения на ЗДП/ и въз основа на нея да пререши фактите. Това от своя страна означава, че както и да е назовано съответното оплакване, с оглед основната крайна претенция то може да бъде оприличено на необоснованост, а следователно, както бе съобщено по-горе, без задължение да бъде обсъждано.
Първото процесуално възражение, на което трябва да бъде обърнато внимание, е свързано със здравословното състояние на подсъдимия и доколко същото се е отразило на спазване на правилата за движение по пътищата при неговото управление на МПС, с което е станало произшествието. В съдебно заседание пред първата инстанция този въпрос е намерил обсъждане, при това и в контекста на автотехническите параметри, относими към процесното ПТП. Няма съмнение, че известно време след извършване на деянието, на дееца е открито туморно образувание,разположено в десния темпорален,темпорообразен и част от париеталния дял на ДГМХ, придружен с изразен мозъчен оток и дислокация на вентрикуларната система. Преценено е,че тези анатомични и неврофизиологични промени в главния мозък могат до доведат до некритичност и нереално отражение на триизмерното пространство, в частност до несъстояние за цялостно възприемане на пътната обстановка. Затова е възможно да се изведе нереалистичност на оценката на ситуацията,в която А. е попаднал поради стеснение на възприемане на периметрите /кон с капаци/, до чието нарушение са довели туморната формация и перифокалният оток. Туморът е нараствал минимум шест месеца преди неговото дислоциране, т.е., обхваща и периода, в който е станало процесното деяние.
Нито в писменото експертно заключение, нито при устните разяснения в съдебно заседание пред СРС е отразено ясно становище на вещото лице, както е приел СГС в мотивите към осъдителната присъда,че влиянието на туморното образувание се е изразявало във вероятно нарушение на периферното зрение само вдясно. Действително, видно от протокола от съдебно заседание от 14.03.16 г. /л.94 от първоинстанционното дело,на гърба/, е отразено, че А. няма периферно зрение в дясната част. Цялостният облик на изясняваните обстоятелства обаче води до извод за некритичност и нереална представа на пътната обстановка въобще, а не само вдясно. Ето защо направеният от СГС извод, че заболяването на касатора не рефлектира върху възприемането на пострадалия Я., предприел пресичане отляво надясно пред управлявания автомобил, не е законосъобразно извлечено от годната за ценене доказателствена маса. В крайна сметка, ако решаващата инстанция е намирала, че така поставеният въпрос следва да бъде изяснен допълнително /какъвто аргумент се струва несъстоятелен на ВКС/, не е следвало сама да прави интерпретации на експертни познания, а да пристъпи към процесуално отстраняване на проблема. В този смисъл възражението на защитата в третирания аспект е основателно.
Същото не важи за преценката на обсъжданото комплексно медицинско-автотехническо заключение в неговата втора част. Според защитника на подсъдимия вещите лица не са взели предвид забавянето на реакциите на дееца предвид заболяването му. Това поначало е вярно, но се явява свободно интерпретирано в посока на потвърждаване на защитната позиция. Както от писмените данни по експертизата, така и при устните разяснения в съдебно заседание, автотехническият експерт изрично е заявил, че не разполага с конкретни измерения, оповестени от вещото лице-медик, които да дават основания за увеличаване времето за реакция /л.95 от първостепенното дело/. Изведено е финално заключение, че при всички случаи изводът би бил по-категоричен в посока на спазване на изискването за намаляване на скоростта с оглед избягване на удара. Липсва каквото и да е оспорване от страните на заявеното от вещото лице касателно техническите параметри, така че не следва да бъде толерирано никакво оплакване, което да обосновава становище за експертна доказателствена неустановеност на поведението на А. по отношение на дължимото пътно поведение, в светлината на неговото заболяване.
Що се касае до оплакването за нарушение на материалния закон, ВКС обобщава, че по същество се преценява нарушение на НК с осъждането на дееца, тъй като неговото здравословно състояние не му е позволявало да възприема правилно пътната обстановка и следователно не е допуснал вменените му нарушения на специалното пътно законодателство, които са в пряка причинна връзка с настъпилите увреждания на потърпевшия. Иначе казано, се настоява за наличие на случайно деяние по смисъла на чл.15 НК.
ВКС не може да се солидаризира с подобно мнение. Преди да заяви своето становище обаче,трябва да отбележи, че в мотивите към атакуваната присъда не се съдържа задълбочено обсъждане на факторите, които са довели СГС до извода, че са допуснати всички вменени нарушения на специалното законодателство по обвинителния инструмент- чл.20,ал.2, чл.116 и чл.119,ал.1 ЗДП. Въпреки това, цялостната изложена мотивация би могла да покрие изискванията за изпълване на минимален стандарт за изготвяне на съдебния акт и по отношение на приложението на правото. Затова и не се обсъжда наличие на абсолютното процесуално нарушение на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК-липса на мотиви, което би направило присъдата отменима само на такова основание.
Същевременно, дълготрайната съдебна практика по прилагане на правилата на пътното законодателство, залегнало в ЗДП и ППЗДП, е категорична, че с едно и също поведение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, не могат да бъдат осъществени едновременно и общо, и специално изискване за пътно поведение. А с осъждане на А. за нарушения на чл.20,ал.2 и чл.119,ал.1 ЗДП е постигнат точно такъв резултат, който се явява незаконосъобразен.
Без да се повтарят подробните аргументи в теоретична насока, изложени от първоинстанционния съдебен състав, този съд ще препотвърди константното виждане, относимо и към процесуалната конкретика по това дело, че най-напред при обвинение за режима на скоростта се изследва възможността за приложение на специалното правило за поведение на пътя; ако то не е налице, се изследва възможността за прилагане на нормата на чл.20,ал.2,пр.1 ЗДП, утвърждаваща задължение за съобразяване на поведението на водачите с нормативно признати и очаквани пътни опасности; и ако и това нарушение не е налице, се изследва възможността за приложение на разпоредбата на чл.20,ал.2,пр.2 ЗДП- внезапната пътна опасност. Едва,когато се констатира,че деецът не е осъществил никое от тези нарушения, наказателната му отговорност следва да се решава на плоскостта на института на случайното деяние.
Съгласно разпоредбата на чл.119,ал.1 ЗДП, вменена на А., при приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсовото превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или спре. Заболяването на касатора, обсъдено по-горе в настоящото изложение, установява невъзможност същият да съзре стъпилия на пешеходната пътека и пресичащ отляво в неговата посока на движение пострадал, предвид тунелното виждане поради развилото се туморно образувание, рефлектиращо върху зрението. Затова в тази част присъдата на въззивната инстанция е незаконосъобразна, след като тъй или инак здравословното състояние на А. е прието за налично с оглед това, което той е можел да стори при движението по пътя.
По-нататък, видно от обвинителния инструмент, на подсъдимия не е възвеждано нарушение на разпоредбата на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, поради което тази инстанция не намира за необходимо да излага подробно обсъждане. Само желае да отбележи, че по принцип е вярно, че когато един водач се движи в жилищен район, в обсега на спирки на градския транспорт /в случая и трамвайна, и тролейбусна/, където без съмнение има възможност за конфликтни точки с пешеходци, е необходимо да се разсъждава за необходимост от съобразяване на скоростта с опасност, която се явява предвидима. Установено е в настоящия казус освен това, че маршрутът на дееца постоянно е включвал движение по пътя, където е станало произшествието, така че той е бил запознат с посочените обстоятелства.
И тук идва ред да се обърнем към разпоредбата на чл.20,ал.2,пр.2 ЗДП- водачите са длъжни да намалят скоростта,а в случай на необходимост- да спрат, когато възникне опасност за движението. А. е управлявал своя автомобил със скорост от 48 км/ч., твърде близка до максималнодопустимата такава за градски условия- 50 км/ч. Изключително устойчиви са теорията и съдебната практика, че управлението с максималнодопустима за съответния път скорост следва да се практикува само при наличие на благоприятни фактори на пътното движение.
В случая е точно обратното и касаторът не е предприел никакви опити да се съобрази с това. Изложените по-горе особености, за които е имал познание, са налагали управление на МПС-то със скорост, значително по-ниска от 48 км/ч., за управлението с каквато здравословното състояние на дееца не е било никаква пречка. Според експертното заключение, относимо към обсъжданото обстоятелство, произшествието е можело да бъде избегнато при движение със скорост от 31 км/ч.,която далеч не е равностойна на покой, за да се обсъжда недопускане на коментираното нарушение. Казано по друг начин, управлявайки с почти максималнодопустима за градски условия скорост, А. сам се е поставил в невъзможност да не е в състояние да реагира на внезапно появилата се за него пътна опасност, поради което ударът е бил непредотвратим. Вмененото му нарушение на чл.20,ал.2,пр.2 НПК стои в основата на процесното ПТП и е в пряка причинна връзка с настъпилите тежки увреждания за потърпевшия.
Третото нарушение, за осъществяването на което касаторът е осъден от въззивния съд, е по чл.116 ЗДП. Съгласно същия, „Водачът на ППС е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, към инвалидите… и в частност към слепите,които се движат с бял бастун....” Това е разпоредба, въвеждаща общопожелателно толерантно поведение към пешеходците; такава, характеризирана като декларативна. Нормите от тази категория не въвеждат конкретни нарушения на правилата /по това производство- за движение по пътищата/, които могат да стоят в основата на съставомерно поведение в рамките на една бланкетна наказателноправна разпоредба. Затова не следва да се приеме за допуснато нарушение на чл.116 ЗДП и в този смисъл присъдата на СГС е незаконосъобразна.
На последно място, що се касае до оплакването, направено от защитата,за нарушение на материалния закон, несъстоятелен е упрекът към СГС относно непризнаване пострадалият да е нарушил правилото за движение по пътищата на чл.113,ал.1,т.1 ЗДП, задължаващо го да се съобрази с разстоянието и скоростта на движение на наближаващия към пешеходната пътека автомобил, управляван от А.. По същество посоченото обуславя и желание за признаване наличие на случайно деяние, и алтернативно, за необходимост от отчитане на принос към настъпване на противоправния резултат от страна на Я.. Макар и подсъдимият да се е движел твърде бързо, за да може потърпевшият да го възприеме, последният, обучен специално да се ориентира в пътната обстановка с оглед своите физически особености, е категоричен, че когато е тръгнал да преодолява пътното платно, на което е станало произшествието, за него не е било налице никакво застрашаващо го обстоятелство. Освен това в т.6 от ТРОСНК 2/16 г., изрично е взето отношение, че слепите като специална група пешеходци се ползват със засилена закрила и касателно тях водачът не може да повдига възражение за съпричиняване, дори те да не са съобразили приближаването му и внезапно да са пресекли пешеходната пътека.
Независимо от намаляване на броя на осъществените нарушения на пътното законодателство от страна на касатора, този съд не намира,че наложеното му от втората инстанция наказание лишаване от свобода за срок от една година се явява явно несправедливо. Принципното оплакване в касационната жалба се отнася до необходимост от прилагане на разпоредбата на чл.55 НК. Такъв аргумент обуславя касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НК, тъй като е свързан с несъгласие относно приложената норма по определяне на дължимото наказание. Въпреки това, доколкото е относим към последното, тази инстанция ще го обсъди в настоящата част на изложението си.
Наказанието, наложено на А., е изцяло при превес на смекчаващи обстоятелства и буквално на неговия минимум. Отчетени са трудовата заетост на дееца, обстоятелството, че се грижи за семейство с три деца, липсата на данни за други правонарушения в хода на протичащото наказателно производство. Същевременно като отегчаващи отговорността фактори са взети предвид бройката и тежестта на нанесените на потърпевшия увреждания. Все в светлината на обсъжданото трябва да се спомене и предходното осъждане на дееца. Всъщност, СГС е бил благосклонен, като не е активирал изтърпяване на отложено наказание лишаване от свобода по предходното осъждане, възползвайки се от нормата на чл.68,ал.2 НК.
Доста спорно е обстоятелството дали подсъдимият е сигнализирал за злополуката на телефон 112, за да се твърди, че той е извършил всичко, зависещо от него, за облекчаване положението на потърпевшия. Липсват ясни писмени доказателства в тази насока. Въпреки това, доколкото свидетелят М. е заявил в съдебно заседание пред СРС, че както той,така и други хора са се обадили на телефон 112, може да се приеме,че такова действие е осъществил и А.. То обаче само по себе си не може да бъде считано за изключително смекчаващо обстоятелство, нито пък заедно с другите смекчаващи, да стане повод за категоризирането им като многобройни такива. Същото се отнася и за заинтересоваността от състоянието на потърпевшия, докато той е в болница.
Най-накрая, в жалбата е взето отношение по здравословното състояние на касатора, което се формулира като изключително обстоятелство, формиращо извод за нужда от приложението на чл.55 НК. ВКС не може да се солидаризира с казаното, и то не защото липсват данни за самия здравословен статус, който,както бе изяснено, рефлектира върху неприемане на нарушение на специалния закон спрямо общия такъв, а поради двоякото му експлоатиране от страна на подсъдимия, в зависимост от конкретно целения резултат. От една страна, въз основа на него /брадипсихичност и продължаващи и досега забавени реакции/ се мотивира липса на възможност да се приеме наличие на престъпно поведение. Същото това здравословно състояние е било и повод за многократно отлагане на делото пред СРС. От друга страна, то никак не е попречило на А., независимо от несъмнената противопоказност да управлява МПС най-малко поради претендираните от него забавени реакции, за които той вече е имал познание във връзка с направените му изследвания, не само да продължи да бъде водач на МПС, но и в ден, когато е насрочено съдебно заседание за разглеждане на делото, по което е подсъдим, да бъде командирован като професионален международен шофьор, превозващ товари, извън страната /л.48 от първоинстанционното съдебно производство/. Казаното показва липса на каквато и да е критичност към стореното, в основата на която не стои съмнение за неговия ментален статус. То освен това установява и нежелание за съобразяване с последиците от конкретното здравословно състояние и предвид бъдещо спрямо стореното поведение.
Все в този смисъл висшата съдебна инстанция по наказателни дела не намира основание да намали срока на лишаване от право да управлява МПС за А., отмерен на три години.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 238/04.10.16 г.,постановена от ГС-София по В.Н.О.Х.Д.4154/16 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/ |