4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 637 гр. София, 14.08.2023 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 272 по описа за 2023г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. М. С., представлявана от адв. П. К., срещу определение № 26 от 20.01.2023г. по в.ч.т.д. № 20/23г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 723 от 14.10.2022г. по в.ч.т.д. № 431/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата ѝ за освобождаване от държавна такса и разноски по делото. Частната жалбоподателка поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не е обсъдил в цялост релевантните обстоятелства, относими към предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК. Сочи, че от представената декларация е видно, че тя е неомъжена и няма други доходи освен заплатата си в брутен размер 1500 лева, от която сума следва да се извадят съответните начисления за месечни осигуровки и данъци. Поддържа, че макар да притежава недвижимо имущество, единият от които /апартамента/ обитава тя, както и един лек автомобил, тя няма други доходи, което обстоятелство не е обсъдено в цялост от въззивния съд. Намира, че въззивният съд не е обсъдил общодостъпните данни на сайта на КНСБ, според които необходимият нетен месечен доход за издържка на едно работещо лице от едночленно семейство през март 2022г. е 1216 лева, която за настоящата година следва да е в по-висок размер. Поради това поддържа, че не разполага с доходи за заплащане на държавна такса в размер на 1040 лева за предявения иск за неимуществени вреди и разноски по водене на делото. Намира, че въззивният съд не е съобразил и факта, че искът е предявен като частичен и ще бъде увеличен до пълния размер, което обуславя значителен размер на държавната такса. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в частната жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси: 1. За задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, отнасящи се до неправилността на първоинстационното определение, посочени в частната жалба, както и да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи. Твърди, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 28 от 17.08.2018г. по т.д. № 1212/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 352 от 26.06.2018г. по ч.т.д. № 1027/2018г. на ВКС, ТК, II т.о. 2. За приложението на чл.83, ал.2 ГПК и за задължението съдът да извърши цялостна преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски. Твърди се противоречие по въпроса с определение № 155 от 07.04.2020г. по ч.т.д. № 173/2020г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение № 603 от 25.05.2014г. по ч.т.д. № 2139/2014г. на ВКС, К, II т.о. 3. При определяне на възможностите на едно лице за плащане на държавна такса и извършване на преценката за освобождаване от държавна такса и разноски следва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива с установените в страната: 1/ линия на бедност; 2/ данните на НСИ за минималните средства, необходими месечно за член от семейството и/или данни на КНСБ за стойността на необходимата издръжка на живот – официални, общодостъпни и отчитани при определяне на работната заплата? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането на ищцата М. С. за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото, е приел, че с оглед възрастта й, доходите, здравословното и имущественото й състояние, декларирани по реда на чл.82, ал.2 ГПК, не може да се направи обоснован извод, че тя няма достатъчно средства да заплати държавна такса и разноски. Посочил е, че съпоставени с материалния интерес по делото, не са налице предпоставките на закона за освобождаване от държавна такса. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл.83, ал.2 ГПК и извършването на преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски. Въпросите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По приложението на чл.83, ал.2 ГПК е налице задължителна съдебна практик, обективирана в посочените от частния жалбоподател определение № 155 от 07.04.2020г. по ч.т.д. № 173/2020г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение № 603 от 25.05.2014г. по ч.т.д. № 2139/2014г. на ВКС, К, II т.о., както и в служебно известните на настоящия състав определение № 573 от 12.07.2011г. по ч.т.д. № 230/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 612 от 12.08.2010г. по ч.т.д. № 564/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 496 от 10.07.2013г. по ч.т.д. № 2492/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 305 от 15.06.2009г. по ч.гр.д. № 335/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и др. Съгласно тази практика, при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, и след изясняване на общото материално състояние на страната е длъжен да извърши съпоставка с пълния размер на дължимата държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. При разрешаване на процесуалноправния въпрос, свързан с наличие на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК, въззивният съд не е съпоставил доходите и имущественото състояние на частната жалбоподателка с дължимата държавна такса по делото, с което се е отклонил от формираната постоянна практика, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В настоящия случай от представената от частната жалбоподателка декларация за материално и гражданско състояние се установява, че тя е на 59 години, неомъжена, в добро здравословно състояние, притежава апартамент от 73 кв.м. и къща от 83 кв.м. с двор от 487 кв.м., лек автомобил „Ситроен С.“, не притежава влогове, получава единствено доход от заплата в размер на 1500 лева, не притежава доходи от наеми и участие в търговски дружества. С оглед цената на предявения иск по чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – 26 000 лева, частичен иск от 60 000 лева, дължимата държавна такса, от заплащане на която се иска освобождаване, възлиза на 1040 лева. Въз основа на тези обстоятелства следва да бъде направен извод, че ищцата не разполага с достатъчно средства за заплащане на пълния размер от 1040 лева на дължимата държавна такса. Невъзможността за заплащане на държавна такса и разноски не следва да се явява значителна пречка за страната да упражни своевременно правото си да поиска съдебна защита на нарушено материално право. С оглед размера на получавания от ищцата доход от заплата, при липса на реализиран доход от притежаваното недвижимо имущество и на данни за възможността от извличане на такъв, съпоставен с размера на дължимата държавна такса, се явява необоснован изводът на въззивния съд, че ищцата има достатъчно средства да заплати в цялост държавната такса, като следва да се приеме, че тя е в състояние да заплати 50% от държавната такса, както и разноските по делото. Поради това настоящият състав намира, че е налице основанието на чл.83, ал.2 ГПК за частично освобождаване на частната жалбоподателка от задължението за заплащане на 50% дължимата държавна такса по делото. В останалата му част – за освобождаване от заплащане на останалата част от държавната такса и разноските по делото, искането е неоснователно. С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде частично отменено и следва да бъде постановено друго, с което ищцата бъде освободена от заплащане на 50% от дължимата държавна такса по делото. В останалата му част въззивното определение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно ожалване на определение № 26 от 20.01.2023г. по в.ч.т.д. № 20/23г. на Пловдивски апелативен съд. ОТМЕНЯ определение № 26 от 20.01.2023г. по в.ч.т.д. № 20/23г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 723 от 14.10.2022г. по в.ч.т.д. № 431/2022г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е оставена без уважение молбата на М. М. С. за освобождаване от 50% от дължимата държавна такса, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСВОБОЖДАВА М. М. С. от заплащане на 50% от дължимата държавна такса по делото, на основание чл.83, ал.2 ГПК. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 26 от 20.01.2023г. по в.ч.т.д. № 20/23г. на Пловдивски апелативен съд в останалата му част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: