2 Р Е Ш Е Н И Е № 425 гр. София, 01.12. 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3143 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Е. Ю. Т. и по касационна жалба на ответника П.. (П.) срещу решение № 287/17.02.2015 г., постановено по гр. дело № 4109/2014 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 29.08.2014 г., изменено в частта му за разноските с определение от 25.02.2015 г., постановени по гр. дело № 14865/2013 г. на Софийския градски съд, ответната П. е осъдена да заплати на ищцата, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от последната неимуществени вреди, вследствие повдигането на обвинение в извършване на престъпление по чл. 227б, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.11.2013 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 30 000 лв.; в тежест на ответната П. са възложени и разноски по делото. Ищцата обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната П. – в осъдителната. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение в съответната обжалвана част, поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В откритото съдебно заседание жалбоподателите поддържат жалбите си и излагат съображения в тяхна подкрепа, като оспорват жалбата на насрещната страна, което ищцата е направила и с подадения от нея отговор на жалбата на ответника. С определение № 910/13.07.2015 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по следните два правни въпроса: 1) материалноправен – относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване – датата на образуването на досъдебното производство срещу него или датата на привличането му като обвиняем; и 2) процесуалноправен – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка и анализ от съда на всички конкретни, установени по делото, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е прието, че двата правни въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС. Отговор на материалноправния въпрос е даден в задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В решение № 187/13.06.2012 г. по гр. дело № 1215/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е прието следното: „Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение”. Подобно разрешение на този правен въпрос е възприето и в решение № 341/05.10.2012 г. по гр. дело № 1310/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, а именно, – че фактът на прекратяване на наказателното производство поради липса на доказателства за извършено престъпление, осъществява хипотезата на чл. 2, т. 2 от ЗОДОВ, макар и да не е повдигнато обвинение и уличеното лице не е привлечено в качеството на обвиняем. Така приетото в тези две решения на ВКС изцяло се споделя от настоящия съдебен състав – в постановените от него, също по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 397/26.11.2015 г. по гр. дело № 6047/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е прието, че тази практика на ВКС доразвива постановките на т.т. 7, 11 и 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и е в пълно съответствие с материалния закон – ЗОДОВ. В допълнение към горното, настоящият състав намира, че и в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. – повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. В тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши. По настоящото дело, препращайки по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение (правейки ги по този начин свои мотиви – към обжалваното въззивно решение), апелативният съд е приел за установено следното: С прокурорско постановление от 11.11.2010 г. е образувано наказателно производство срещу неизвестен извършител за това, че в качеството си на представляващ [фирма], след като същото е изпаднало в неплатежоспособност, в 30-дневен срок от спирания на плащанията не е поискал от съда да открие производство по несъстоятелност – престъпление по чл. 227б, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. В хода на процесуално-следствените действия – на 06.01.2011 г. ищцата е била разпитана като свидетел. С прокурорско постановление от 18.05.2011 г. ищцата е била привлечена като обвиняем за извършването на същото престъпление по чл. 227б, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, била е разпитана в това ѝ качество и спрямо нея е била взета мярка за неотклонение „подписка“. С решение на съда от 22.06.2012 г., влязло в сила на 20.03.2013 г., ищцата е била призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото ѝ обвинение за същото престъпление по чл. 227б, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК. По делото е установено и че през периода на извършване на това престъпно деяние (28.05.2009 г. – 26.06.2009 г.), ищцата е била едноличен собственик на капитала и единствен представител на [фирма], т.е. – единствено тя е могла да извърши това престъпление, за което наказателното производство първоначално е било образувано срещу неизвестен извършител, и по повдигнатото ѝ обвинение за което, ищцата е била е оправдана с влязлото в сила решение на съда. При тези обстоятелства по делото, апелативният съд е разрешил поставения по делото материалноправен въпрос, в противоречие с възприетото по-горе разрешение на същия и с цитираната задължителна практика на ВКС, като неправилно – в нарушение на материалния закон е приел, че релевираните в исковата молба неимуществени вреди, настъпили преди датата на повдигането на обвинението срещу ищцата, не следва да се имат предвид при определяне размера на процесното обезщетение, както и че релевантният за това начален момент от развитието на наказателното производство е този на привличането на ищцата в качеството й на обвиняем с прокурорското постановление от 18.05.2011 г. След като ищцата, в качеството на едноличен собственик на капитала и единствен представител на [фирма], единствено тя е могла да извърши престъплението по чл. 227б, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК, то тя е търпяла (видно и от свидетелските показания по делото) основателни притеснения и неудобства още от момента на разпита ѝ като свидетел на 06.01.2011 г., когато е узнала за образуваното, макар и срещу неизвестен извършител към този момент, наказателно производство за това престъпление. Неправилното разрешаване на материалноправния въпрос с обжалваното въззивно решение е довело до разрешаването в противоречие със задължителната практика на ВКС и на поставения по делото процесуалноправен въпрос. Макар апелативният съд в съответствие с тази трайно установена практика да е приел, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, от голямо значение е продължителността на наказателното производство, вследствие от което ищецът търпи такива вреди, в противоречие с тази практика, респ. – неправилно съдът не е взел предвид при определяне размера на процесното по делото обезщетение, вредите – неудобството, притесненията и дискомфорта, търпени от ищцата през посочения по-горе период от около четири месеца – от датата 06.01.2011 г. на узнаване от нея за образуваното наказателно производство до датата 18.05.2011 г. на повдигането и предявяването на обвинението срещу нея. Предвид горното, основателни са оплакването и доводите в касационната жалба на ищцата, че въззивният съд е формирал погрешни изводи относно темпоралните граници на наказателното производство, в рамките на които тя е търпяла процесните неимуществени вреди, вследствие на същото. Основателно е и касационното оплакване на ищцата, че при определяне размера на процесното обезщетение апелативният съд не е обсъдил и не е взел предвид и изживените от нея отрицателни емоции при извършената криминалистична регистрация от органите на МВР в рамките на наказателното производство – след повдигането на обвинението срещу нея, което също е установено със свидетелските показания по делото. Неоснователни са оплакванията на ищцата, че въззивната инстанция неправилно игнорирала обстоятелствата, свързани с нейното здравословно състояние. Напълно обоснован и в съответствие с доказателствата по делото е изводът на апелативния съд, че по делото не се установява причинна връзка между незаконосъобразното наказателно преследване срещу ищцата и влошеното ѝ здравословно състояние и претърпяната от нея оперативна интервенция. Макар последната да е била извършена след разпита на ищцата като свидетел и узнаването от нея за наказателното производство, то тя е по повод нейни заболявания, датиращи от значително по-ранен период от време. Неоснователно е и основното касационно оплакване на ищцата, че в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, въззивния съд определил занижен размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. При неговото определяне апелативният съд е взел предвид обстоятелствата, обуславящи по-голям размер на обезщетението, а именно, – че ищцата е изживяла тежко факта на образуваното срещу нея наказателно производство, затворила се е в себе си и е ограничила социалните си контакти, чувствала се „съсипана“, самочувствието й е било понижено. Макар при определяне размера на обезщетението въззивният съд да не е взел предвид вредите, търпени от ищцата през четиримесечния период време от разпита ѝ като свидетел до повдигането на обвинението, както и от извършената спрямо нея криминалистична регистрация, тези вреди не със значителен интензитет и не обуславят значително по-висок размер на обезщетението. От друга страна, основателни са касационните доводи в жалбата на ответната П., че апелативният съд необосновано не е отчел в достатъчна степен значението и превеса на всички останали многобройни обстоятелства по делото, съвкупността от които обуславя поначало по-нисък размер на процесното обезщетение, а именно: повдигнатото срещу ищцата обвинение не е за тежко престъпление; наказателното производство като цяло (от образуването му на 11.11.2010 г. до влизането в сила на решението на съда на 20.03.2013 г.) е приключило в разумен срок, като до повдигането на обвинението срещу нея на 18.05.2011 г. и след постановяването на оправдателното първоинстанционно решение от 22.06.2012 г., което не е протестирано от прокурора, ищцата не е търпяла значителни по интезитет вреди; на ищцата е била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“; процесът не е бил публично оповестен и не се е отразил сериозно на доброто ѝ име, на кариерата ѝ и на семейството ѝ. Неоснователно е обаче и основното оплакване в касационната жалба на ответната П., че в нарушение на чл. 52 от ЗЗД, въззивния съд е определил завишен размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Настоящата инстанция намира, че допуснатите от въззивния съд нарушения на закона и необоснованост на част от мотивите му, не са се отразили на крайния резултат, постановен с обжалваното решение. Настоящият съдебен състав, отчитайки всички установени по делото обстоятелства, посочени по-горе, включително невзетите предвид от въззивната инстанция процесни неимуществени вреди, търпени от ищцата през четиримесечния период време от разпита ѝ като свидетел до повдигането на обвинението, както и от извършената спрямо нея криминалистична регистрация, а от друга страна – отчитайки значението и превеса на многобройните обстоятелства по делото, съвкупността от които обуславя поначало по-нисък размер на процесното обезщетение, също намира, че справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на това обезщетение – достатъчен да репарира всички причинени от незаконосъобразно предприетото наказателно преследване срещу ищцата, процесни неимуществените вреди (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, отчитайки и социално-икономическите условия в страната), възлиза на сумата 3 000 лв. По изложените съображения, обжалваното въззивно решение, като валидно, процесуално допустимо и правилно като краен резултат, следва да се остави в сила, включително – относно разноските по делото, срещу постановеното присъждане на които няма оплаквания в двете касационни жалби. Предвид крайния изход на материалноправния спор и пред касационната инстанция по делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК ответната П. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищцата, претендираните и направени от последната разноски за заплащане на държавни такси и в касационното производство – изцяло – в общ размер 35 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 287/17.02.2015 г., постановено по гр. дело № 4109/2014 г. на Софийския апелативен съд; ОСЪЖДА П.. да заплати на Е. Ю. Т. сумата 35 лв. (тридесет и пет лева) – разноски за касационното производство по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.