Р Е Ш Е Н И Е № 371 гр. София, 17.11. 2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор БОЖИДАР ДЖАМБАЗОВ разгледа докладваното от съдия Т. наказателно дело № 991/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби от частните обвинители и граждански ищци М. Е., Е. Д. и Б. Е. чрез повереника им адв.Д. и от подсъдимия Е. Л. Х. чрез защитника му - адв.К. Е. срещу решение № 41 от 25.03.2015 г. на Пловдивския апелативен съд, наказателно отделение, 1-ви състав, постановено по ВНОХД № 455/2014 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци М. Е., Е. Д. и Б. Е. – първите две дъщери, а третата съпруга на пострадалия от ПТП – предмет на делото Е. И. Е., депозирана от повереника им адв.Д., се излагат доводи за несправедливост на наложените наказания на подсъдимия Е. Х., като се иска увеличаването им до максималния размер, предвиден в закона за това престъпление. Твърди се, че приетите смекчаващи отговорността му обстоятелства са несъответни на събраните по делото доказателства, а някои от установените отегчаващи я такива не са отчетени от съда. Несъгласие се изразява и с определените размери на обезщетения, които подсъдимият е осъден да заплати на всеки един от гражданските ищци. Критериите, по които съдилищата са разграничили степента, в която причинените им неимуществени вреди следва да бъдат възмездени, са определени като несъстоятелни, тъй като мъката, преживеният стрес, болката и страданието от загубата на близкия човек не могат да бъдат разграничавани нито от териториалната отдалеченост, нито от възрастта или начина, по който всеки един от ищците е устроил живот си. Към ВКС е отправено искане за уважаване на гражданските претенции в пълния им предявен размер от по 200000 лв. за трите граждански ищци, които повереникът им намира за доказани по безспорен начин. Депозираната от адв.Е. касационна жалба в качеството му на защитник на подсъдимия Е. Х. релевира касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Изложени са твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение и за явна несправедливост на наложеното наказание, но от съдържанието на жалбата могат да се изведат доводи и за допуснати съществени процесуални нарушения при допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата. Съдържа се оплакване и за необоснованост на атакувания съдебен акт на П., но доколкото същото не е регламентирано като касационно основание по чл.348 от НПК, то не следва да бъде предмет на обсъждане в настоящото решение. Според защитника на подсъдимия въззивната инстанция незаконосъобразно е отказала да назначи химическа експертиза, която да изясни влиянието на противопожарния разтвор, с който са били измити петната от автомобилни масла и антифриз, констатирани на местопроизшествието и описани в огледния протокол. Доколкото това обстоятелство е основно за изясняване механизма на произшествието, защото се отнася до единствените следи, по които авто-техническата експертиза е определила мястото на удара и при данните, че останалите следи от произшествието са били разпилени при измиване на пътното платно от служителя на пожарна безопасност, според защитата изводите си за виновността на подсъдимия съдебните инстанции по същество са изградили на базата на предположения. На следващо място адв.Е. твърди, че при изясняване механизма на произшествието въззивният съд е подходил едностранчиво при оценка експертните заключения, като е кредитирал единствено това от досъдебното производство, подкрепящо обвинителната теза. В същото време изцяло е игнорирал заключението на допълнителната А., изготвена в хода на първоинстанционното съдебно следствие, което анализира описания от подсъдимия механизъм, независимо че в него той е възприет като достоверен. Предвид този подход при анализа и оценката на доказателствата, според защитника на подсъдимия Х. П. е допуснал нарушение на материалния закон като е възприел неверните изводи на първата инстанция относно доказаността на неговото виновно поведение въобще и в частност – относно наличието на квалифициращите признаци „пияно състояние“ и „избягал от местопроизшествието“. В тази връзка се сочи, че за да обоснове „пияното състояние“ и П. немотивирано е кредитирал показанията на свидетелите А. М. и Г. К. от досъдебното производство, а не тези от съдебното следствие пред окръжния съд, както и СМЕ № 43/2013 г. по писмени данни, без да отчете обясненията на подсъдимия за употребения от него алкохол след ПТП. Що се отнася до квалификацията „избягал от местопроизшествието“, защитата упреква въззивния съд за това, че изцяло е игнорирал доказателствените източници, сочещи неговото присъствие на местопроизшествието до отвеждането на св.Сезер Х. от полицейските служители и напускането му след това поради изпитваните болки в ръката – последица от полученото при ПТП увреждане. Оплакване в жалбата на защитника се прави и срещу размера на наложените наказания на подсъдимия Х. „лишаване от свобода“ и „лишавен от право да управлява МПС“, като се твърди, че те изобщо не отчитат безспорно установените по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства. Нещо повече, определеното ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ се определя като неправилно даване приоритет на предишните осъждания на подсъдимия. Най-сетне възражение се отправя и срещу увеличените размери на обезщетенията по гражданските искове, без да са посочени надлежни доказателства за това. Въз основа на изложените доводи, от адв.Е. към ВКС се отправя искане за отмяна на решението на Пловдивския апелативен съд и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. По делото са постъпили бележки и от адв.Д. – упълномощен защитник на подсъдимия Х. за участие пред ВКС, съдържащи оплаквания срещу присъдата на ОС Кърджали и решението на П. за нарушение на материалния закон, нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното му наказание. Като цяло изложените съображения съвпадат с тези, отразени в жалбата от адв.Е.. Допълнително се излагат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в: противоречия в мотивите на първоинстанционната присъда досежно присъствието на подсъдимия на местопроизшествието и момента на напускането му; събирането на доказателства от некомпетентен орган /вещите лица по време на огледа на местопроизшествие/; опорочаването на гласните доказателствени средства поради грешно изписване на часовете на провеждане на разпитите на свидетелите Сезер Х., О. Х., А. М. и К. А.. Независимо че тези бележки нямат характер на жалба и са депозирани след изтичане на срока по чл.350 ал.2 от НПК, същите следва да бъдат обсъдени от касационната инстанция, тъй като допълват аргументите в жалбата, подадена от адв.Е.. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Е. Х., редовно призован се явява лично, като заедно със защитниците си адвокати Е. и Д. поддържат жалбата и бележките към нея по изложените в тях съображения и правят същите искания. От частните обвинители и граждански ищци, всички редовно призовани, се явява М. Е., която заедно с повереника им адв. Д., молят касационната им жалба да бъде уважена. Представителят на В. предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Пловдивски апелативен съд като законосъобразно, справедливо и постановено в съответствие на процесуалния закон. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 16 от 13.10.2014 г., постановена по НОХД № 25/2014 г., Кърджалийският окръжен съд е признал подсъдимия Е. Л. Х. за виновен в това, че на 25.07.2013г. на път III-клас № 867, на 41 км + 650 м в посока на движението от [населено място], общ.М. към [населено място], общ.К., обл.К., при управление на МПС – л.а.“...“, модел ....., с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение, визирани в чл.15 ал.1 и чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. И. Е., като деянието е извършено в пияно състояние с концентрация на алкохол в кръвта 1,77 на хиляда и деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.1 и пр.4 б.“б“ вр.ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 3 /три/ години, което на основание чл.59 ал.1 и чл.61 т.3 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл.59 ал.1 и ал.2 от НК съдът е приспаднал от така определеното наказание „лишаване от свобода“ времето, през което подсъдимият е бил задържан с постановление на прокурор от ОП К. и с мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 01.08.2013 г. до 14.10.2013 г. С присъдата си ОС Кърджали наложил на подсъдимия Х. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 4 /четири/ години на основание чл.343г във вр.чл.37 т.7 от НК. Със същата присъда Е. Л. Х. бил осъден да заплати обезщетения за причинените от деянието – предмет на делото неимуществени вреди както следва: в полза на Б. А. Е. – съпруга на починалия Е. Е. сумата от 100 000 лв.; в полза на М. Е. Е. - негова дъщеря сумата от 80 000 лв.; и в полза на Е. Е. Д. – също негова дъщеря сумата от 60 000 лв. като обезщетенията се дължат ведно със законните лихви, начиная от датата на увреждането 25.07.2013 г. до окончателното им изплащане. В останалата им част до пълния предявен размер от по 200 000 лв. гражданските искове били отхвърлени. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия, включително и тези, направени от частните обвинители и граждански ищци, както и по държавната такса върху уважените граждански искове. По протест на прокурор от ОП К., жалба от частните обвинители и граждански ищци, и жалба от защитника на подсъдимия – адв.П., било образувано ВНОХД № 455/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С решението си № 41 от 25.03.2015 г. въззивният съд на основание чл.337 ал.2 т.1 и ал.3 от НПК изменил присъдата на ОС Кърджали, като увеличил размера на наказанието „лишаване от свобода“ от 3 /три/ години на 8 /осем/ години; увеличил размера на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ от 4 /четири/ на 10 /десет/ години; увеличил и размерите на присъдените обезщетения по гражданските искове както следва: в полза на Б. Е. от 100 000 лв. на 120 000 лв.; в полза на М. Е. от 80 000 лв. на 100 000 лв. и в полза на Е. Д. от 60 000 лв. на 80 000 лева. Увеличен бил и размерът, който подсъдимият следва да заплати като държавна такса върху уважените граждански искове. В негова тежест били възложени и направените от частните обвинители и граждански ищци разноски пред въззивната инстанция. В останалата част присъдата на ОС Кърджали била потвърдена. Касационните жалби на защитника на подсъдимия Х. - адв.Е. и на повереника на частните обвинители и граждански ищци са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2, т.3 и т.4 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на защитника на подсъдимия и на частните обвинители и граждански ищци са частично основателни. Съобразявайки изложените в жалбите касационни основания, настоящият състав на ВКС счете за необходимо да разгледа първо доводите, изложени от защитниците на подсъдимия, тъй като те се отнасят до всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, докато възраженията на частните обвинители и граждански ищци са насочени единствено към обосноваване явна несправедливост на наложените наказания и на размера на присъдените обезщетения по уважените граждански искове. І. По касационната жалба и бележките към нея на защитниците на подсъдимия Е. Л. Х.: В жалбата на адв.Е., допълнена с бележки от адв.Д. са изложени конкретни оплаквания срещу приетите от въззивния съд фактически положения, които са оспорили. Несъгласие е изразено с приетия за установен механизъм на настъпване на пътнотранспортното произшествие; за употребения алкохол от подсъдимия преди него; за поведението му след деянието и вътрешната му мотивация да напусне местопроизшествието. Тези оплаквания на практика изискват ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да стигне до различен извод относно фактологията на деянието. С оглед на това е нужно да се напомни, че касационният съд не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, поради което изведените от Пловдивския апелативен съд фактически констатации, както и достоверността на доказателствените източници, с които те са аргументирани, не подлежат на преразглеждане в касационното производство. При обсъждането на оплакванията на защитата, ВКС може само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В тази връзка настоящият съдебен състав констатира, че в хода на събирането и проверката на доказателствата въззивният съд е спазил регламентирания процесуален ред, като не е допуснал процесуални нарушения, които да дадат основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Доказателствените материали по делото са оценени съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в приетите фактически положения. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл.314 от НПК, съдът е проверил изцяло първоинстанционната присъда на ОС Кърджали, направил е собствен пълноценен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, обсъдил я е в съответствие с изискванията на чл.339 ал.2 от НПК и аргументирано се е съгласил с изведените от първоинстанционния съд основни констатации. Основно възраженията в жалбата и бележките към нея срещу атакуваните съдебни актове са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата от инстанциите по същество с оглед възприемане механизма на инкриминираното ПТП основно на базата на авто-техническата експертиза, изготвена от вещите лица на досъдебното производство и пренебрегване заключението на изготвената допълнителна такава в хода на първоинстанционното съдебно следствие. Според защитата това е довело до пълно изключване обясненията на подсъдимия от доказателствените източници, кредитирани с доверие от инстанциите по фактите, в резултат на което се е стигнало до неизяснен по безспорен начин механизъм на произшествието. Това оплакване не може да бъде възприето. Същото е било направено и пред въззивния съд, който му е отделил необходимото внимание, като на л.13 – л.15 от решението си е направил задълбочен анализ на предложения от подсъдимия механизъм на ПТП, като аргументирано го е приел за защитен. В съответствие с обективно констатираните при огледа на местопроизшествието следи – петна и следи от масло и охладителна течност, и следа от триене на предната лява джанта на л.а.“....“ с ДК [рег.номер на МПС] по асфалта, вещите лица от А. категорично са заключили, че ударът между двете превозни средства е настъпил в лентата за движение на л.а. „....“ /насрещната за движението на управлявания от подсъдимия автомобил „....“/. Този техен извод не се основава на доказателства, събрани от тях самите в нарушение на НПК по време на огледа на местопроизшествието, както се твърди в бележките на адв.Д.. Вярно е, че в писменото заключение, приложено в материалите от досъдебното производство е отбелязано изявлението на св.С. Х. – пожарникар в участък [населено място], общ.К. и присъствал на произшествието. Същият е посочил, че след откарване на пострадалия Е. с автомобил на бърза помощ, е измил пътното платно, тъй като поради разлив на гориво е съществувала опасност от възникване на пожар. В резултат на това частите от двата автомобила, които били изпаднали върху петната, били изтикани от струята - съответно под л.а.“М.“ и на десния банкет. Същият свидетел по време на огледа на местопроизшествие е посочил коя част върху кое петно се е намирала преди измиването и това коректно е отразено на л.20, т.4 от ДП № 72/2013 г. по описа на РУ „Полиция“ – Кърджали/стр.3 от заключението на А./, което според защитника на подсъдимия Х. е събиране на доказателства в нарушение на НПК, въз основа на които е направен изводът за мястото на настъпване на удара между двете МПС. Това становище не може да бъде споделено, тъй като внимателният прочит на експертното заключение сочи, че при определяне мястото на удара, вещите лица не са се позовали на посочената информация от св.Х., а са съобразили единствено разположението на петната и следите от масло и охладителна течност, и следата от триене на предната лява джанта на л.а.“....“ /стр.4 от заключението на А., л.20, гърба от ДП/. Не може да бъде споделено и несъгласието на защитата с извода на експертите относно мястото на удара, поради това че същият се основава на установените на пътното платно петна и следи от масла и охладителна течност.Тези обективно налични следи от произшествието са констатирани и надлежно фиксирани в огледния протокол, съставен по надлежния процесуален ред и поради това законосъобразно ценен като годно писмено доказателствено средство. Тези гориво-смазочни материали са изтекли в момента на удара и непосредствено след него, и струята от противопожарния автомобил не е могла да заличи следите от първоначалното им разположение, тъй като от момента на удара до измиването на пътното платно е изминал немалък период от време /повече от 0.30 м/. Тази преценка е напълно в компетентността на вещите лица по А., които са автоинженери, специалисти по двигатели с вътрешно горене и следователно добре познаващи продуктите, използвани от участвалите в ПТП автомобили. Ето защо отказът на въззивния съд да назначи химическа експертиза, която да изследва влиянието на противопожарния разтвор върху следите от Г., оставени на произшествието, не може да се оцени като процесуално нарушение, довело до постановяване на атакувания съдебен акт въз основа на предположения. В тази връзка е необходимо да се подчертае, че съдебните инстанции по същество нямат задължение да допускат доказателствени материали за установяване на факти и обстоятелства, за които вече са събрани доказателства. Съдът е обвързан от задължение за събиране на доказателства единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина. Когато обстоятелствата, за които е искано приобщаване на нови доказателствени източници са били изяснени, отказът на съда да ги допусне е израз на законосъобразния подход в осъществяване на доказателствената му дейност, който изисква и предотвратяване на нейното прекомерно разрастване, без да се пренебрегва задължението за пълноценно разкриване на обективната истина. В конкретния случай искането на защитата на подсъдимия за установяване химическия състав на петната и следите от масла и охладителна течност по пътната настилка след измиването им с течност от противопожарния автомобил, няма връзка с предмета на доказване по настоящото дело, не би допринесло за проверка на обективните факти, установени от огледния протокол и изследвани от вещите лица по А., поради което законосъобразно не е било уважено от апелативния съд. С оглед изложеното до тук, настоящият касационен състав намира, че като са кредитирали с доверие изготвената на досъдебното производство авто-техническа експертиза, съдебните инстанции по фактите не са допуснали нарушение в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствата, а са сторили това след внимателното изследване на всички доказателствени източници, като са изложили убедителни аргументи в подкрепа на становището си. Правилно заключението на допълнителната А. не е поставено в основата на изводите за механизма на инкриминираното ПТП. След като задачата на Д. е била изследване единствено предложената от подсъдимия версия за произшествието и след като тази версия е приета за защитна с оглед противоречието й с останалите обективно установени факти, законосъобразно заключението й не може да се цени при решаване въпросите, касаещи обективната съставомерност на деянието. Ето защо това възражение на защитата не може да бъде възприето и следва да бъде оставено без уважение като неоснователно. Като такова съставът на ВКС намери и оплакванията на адвокати Е. и Д. за допуснато нарушение на материалния закон, свързано с квалифициране деянието като извършено в „пияно състояние“. В подкрепа на тезата си за отсъствие на този квалифициращ признак, защитниците на подсъдимия Х. оспорват решението на окръжния съд, възприето и от въззивния, да кредитират показанията на свидетелите Г. К. и А. М. от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281 ал.1 т.1 от НПК за първия и по чл.281 ал.1 т.1 и ал.4 вр.ал.1 т.1 от НПК за втория от тях, както и да се позоват на СМЕ № 43/2013 г., изготвена по писмени данни от в.л. д-р М.. В подкрепа на осъществената доказателствена оценка, довела до кредитиране показанията на двамата свидетели от досъдебното производство, установяващи употребения от подсъдимия алкохол /бира и ракия/ на язовира и в заведението на св.Х., и двете съдебни инстанции са изложили убедителни аргументи. След извършената проверка досежно спазване процесуалните правила в осъществената доказателствена дейност от инстанциите по същество и при липса на констатирани нарушения в нея, за касационната инстанция не съществува основание да оспори изграденото им вътрешно убеждение въз основа на кредитираните от тях доказателствени източници. Още повече, че в подкрепа на доказателствата, възпроизведени в показанията на тези свидетели от ДП, са и показанията на свидетелите О. Х. /сервирал ракия на подсъдимия в заведението си в [населено място]/, Ф. Г. /усетил мирис на алкохол от подсъдимия на местопроизшествието/, както и заключението на СМЕ по писмени данни за определяне концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на произшествието. Съдебномедицинската експертиза по писмени данни се основава на протокола за химическа експертиза, съгласно която в кръвната проба на подсъдимия, взета в интервала 10.06 ч. – 10.26 ч. на 25.07.2013 г. е било установено наличие на етилов алкохол в концентрация 0,27%о. При тези изходни данни от химическата експертиза, в.л. д-р М. е установил, че към момента на произшествието – около 0.20 ч. на 25.07.2013 г. концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия Х. е била 1,77 %о. Твърдението на подсъдимия, че алкохол е употребил не преди, а след произшествието е проверено чрез поставяне на допълнителен въпрос на в.л. д-р М. и основателно е прието за защитна теза. В своите обяснения подсъдимият сочи, че след като се е прибрал у дома в шок и притеснен, отпил 1-2 глътки „твърд“ алкохол. Това се случило във все още тъмната част на денонощието /прието от експерта при най-благоприятните за подсъдимия данни – около 05.00 ч., непосредствено преди развиделяване/, а в последствие, вече около 10.00 ч. отишъл в полицията, където бил изследван за употреба на алкохол. Обсъждайки тези данни, вещото лице е изчислило, че според твърденията на подсъдимия, същият би следвало да е употребил около 48 мл алкохол, 40 градусов, който с оглед неговите физически данните и тези за психофизиологическо му състояние, към 10.00 ч. е следвало да бъде напълно излъчен – т.е. в кръвта му не би следвало да бъде констатирано наличие на алкохол. При така установените фактически обстоятелства, изводът че деянието подсъдимият е извършил в „пияно състояние“ е съответен на обективно наличната доказателствена съвкупност, поради което дадената му от П. квалификация по чл.343 ал.3 пр.1 от НК е законосъобразна. Неоснователно е възражението на защитата на подсъдимия Х. и срещу възприетия квалифициращ признак по чл.343 ал.3 пр.4 от НК „избягал от местопроизшествието“. То се основава на тезата, че подсъдимият е стоял достатъчно дълго на местопроизшествието, бил е на разположение на полицейските служители, които не са го попитали нищо и едва след пускането на движението си е тръгнал, поради изпитваната силна болка в ръката. Обясненията на подсъдимия в тази им част са подложени на внимателен анализ и оценка от инстанциите по същество, които законосъобразно не са стигнали до извод за липса на обсъждания квалифициращ признак. Вярно е, че непосредствено след произшествието, когато на мястото му са пристигнали свидетелите А. А., М. М., К. М. и Ф. Г., пътували с автомобил към [населено място], притекли се на помощ на пострадалия Е., подсъдимият бил там и бил възприет от тях като водач на л.а.“.....“ с ДК [рег.номер на МПС] , тъй като други хора в района нямало. Тук за прецизност следва да се отбележи, че изявление от подсъдимия Х. пред тези свидетели за това, че той е бил водачът на втория автомобил, не се съдържат в приобщените по реда на НПК доказателствени материали. В този смисъл позоваването от страна на адв.Д. на показания на св.К. М. от ДП, които не са четени в съдебно заседание на законово основание, е некоректно. След този момент, изследвайки поведението на подсъдимия, и двете съдебни инстанции правилно са отчели, че същият е останал в района на местопроизшествието, но на такова разстояние и така ситуиран, че да бъде извън вниманието на новопристигналите на мястото на катастрофата лица. Обстоятелствата, че първите четирима свидетели са напуснали произшествието незабавно след като пострадалият бил откаран от автомобил на бърза помощ, както и това, че на мястото пристигнали бащата, чичото и братовчедът на подсъдимия, му осигурили възможността да присъства сравнително близо до местопроизшествието, но достатъчно отдалечен, така че да остане извън обсега на вниманието на компетентните органи, имащи задача да установят участниците в пътния инцидент. Тъкмо за това безпрепятствено св.С. Х. /братовчед на подсъдимия/ успял да се представи като водач на л.а.“БМВ“, осигурявайки необходимия период от време на подсъдимия Е. Х. за заличаване следите от употребения от него алкохол преди ПТП. Така установените фактически обстоятелства и окръжният, и въззивният съд законосъобразно са приели като осъществяващи квалифицирания признак по чл.343 ал.3 пр.4 от НК, който извод изцяло е в съответствие и с ППВС № 1/83 г. За да се приеме, че участник в ПТП е „избягал от местопроизшествието“ е необходимо той да го е „напуснал с цел да се укрие, макар и временно.......или да укрие някои доказателства за установяване на фактическата обстановка.“ Тъкмо този ефект е търсел подсъдимия Х., тръгвайки си от местопроизшествието след като се е убедил, че св.С. Х. е откаран с полицейския автомобил като водач на л.а.“....“, а не защото е искал да потърси медицинска помощ. Както правилно е установил въззивният съд, подсъдимият не е посетил болнично заведение, въпреки предложението на св.М. Х. да го закара, тъй като би се изложил на риск да му бъде взета кръвна проба. Съгласно цитираното ППВС № 1/83 г. този квалифициран признак е налице във всички случаи, когато деецът е съзнавал, че от транспортното произшествие, в което има участие, са настъпили съставомерни последици /смърт или нараняване на лица/, и умишлено не е останал на местопроизшествието, с цел да се укрие, да заличи участието си в произшествието, да осуети проверката, да прикрие състоянието си или други обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина. Намерението на подсъдимия Х. да укрие важни за изясняване обективната истина доказателства не се изключва от обстоятелството, че сам се е явил в РУ „Полиция“ – Кърджали в 10.00 ч. на 25.07.2013 г. Тъкмо обратното, той е съзнава, че към този час в кръвната проба, която е трябвало да му бъде взета, не би следвало да се установи наличие на алкохол или установената концентрацията на такъв би била малка. Тъкмо с оглед последното той е имал подготвена защитна версия. В същото време за това, че напускането на местопроизшествието не е било провокирано от изпитваната болка в ръката, дължаща се на травма от катастрофата, красноречиво говори фактът, че тази травма е била констатирана едва след задържане на подсъдимия и постъпването му за преглед в спешното отделение на МБАЛ [фирма] [населено място], което е сторено по инициатива на органите на досъдебното производство. Предвид всичко изложено, аргументът на защитата, че подсъдимият Х. се е намирал в района на местопроизшествието и го е напуснал поради изпитвани болки в ръката, след като никой от полицейските служители не го е попитал нищо във връзка с произшествието, не може да бъде приет като основание за несъставомерност на деянието по чл.343 ал.3 пр.4 от НК. Квалифициращият признак „избягал от местопроизшествието“ не се свързва нито с конкретно отстояние в абсолютна стойност, на което да се е отдалечил деецът, нито с начина, по който е сторил това. Достатъчно е той да се е намирал на разстояние, макар и в близост до местопроизшествието, което да го е поставяло извън обсега на вниманието на надлежния орган, изясняващ фактическата обстановка по конкретното пътнотранспортно произшествие и така да е могъл да укрие, макар и за кратко себе си или някои доказателства, значими за изясняване обективната истина по случая. Изложените доводи дават основание на касационната инстанция да приеме за неоснователни залегналите в жалбата и допълващите я бележки на защитниците на подсъдимия възражения. Осъдителните изводи на окръжния и въззивния съд са изведени след задълбочен анализ и съпоставка на наличните по делото доказателства и доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност и са верни. При правилна интерпретация на установената фактология на деянието Пловдивският АС законосъобразно е приел, че възведеното против подсъдимия Е. Х. обвинение по квалифициращите признаци на чл.343 ал.3 пр.1 и пр.4 от НК е доказано. В тази връзка следва да се отбележи, че настоящият състав на ВКС не констатира претендираното в бележките от адв.Д. противоречие в мотивите към присъдата на ОС Кърджали. В цитираните пасажи на л.346 и л.347 от мотивите се обсъждат различни обстоятелства. Първото от тях на л.346 интерпретира възприятието на полицейските служители, според което те не само не са разговаряли с подсъдимия на място, но не са го и видели, „...дори и да е бил там.“ Последният израз не обективира присъствието на подсъдимия на местопроизшествието, а изразява коректността в показанията на свидетелите – полицаи досежно факт, за съществуването на който не могат да бъдат сигурни. От друга страна в цитирания израз „...не е избягал и не се е укрил непосредствено след настъпване на ПТП...“ от абзац последен на л.347 от мотивите към присъдата, окръжният съд е имал предвид изложеното и в настоящото решение специфично проявление на признака „избягал от местопроизшествието“ в обсъждания казус, което не може да бъде възприето при цитиране извън контекста им на отделни фрагменти от мотивите, а става ясно единствено при комплексното възприемане аргументите на съда. Що се отнася до оплакванията за допуснати процесуални нарушения при събирането на гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите С. Х. и О. Х., изразило се в провеждане на разпитите им на ДП в един и същи час, от един и същ разследващ орган /разследващ полицай Д. Б./ следва да се отбележи, че тези показания не са приобщавани от окръжния съд към доказателствената съвкупност и не са обсъждани при постановяване на присъдата. Цитираните от защитника фактически обстоятелства, изложени на л.340 от съд.дело на ОС Кърджали не са приети за установени от тези писмени доказателствени средства, а от комплексния анализ на наличните източници на доказателства. Същото важи и за изброените на л.343 /гърба/ от съд.дело на окръжния съд доказателствени материали, сред които цитираните показания на свидетелите Сезер Х. и О. Х. не визират тези от досъдебното производство. Същото се отнася и до разпита на св.К. А. на ДП, който също не е приобщаван към доказателствената съвкупност по реда на НПК. Колкото до показанията на св.А. М. от 29.07.2013 година, прочетени по реда на чл.281 ал.4 вр.ал.1 т.1 от НПК, очевидно е допусната техническа грешка при записване началния и крайния час на разпита, чрез който същите са събрани, тъй като безспорно е невъзможно процесуално-следственото действие да започне в по-късен и завърши в по-ранен част. Ето защо настоящият състав на ВКС намира, че констатираната техническа грешка не е от естество да опорочи този доказателствен източник до степен, че същият да бъде напълно изключен от доказателствената съвкупност. Предвид изложеното до тук касационната инстанция намира, че в пределите на установените фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на подсъдимия. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл.343 ал.3 пр.1 и пр.4 б.„б” вр.ал.1 б.„в” вр.чл.342 ал.1 от НК, за което той е осъден, поради което и това оплакване на защитата следва да бъде оставено без уважение. Относно оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимия Е. Х. наказания, настоящият съдебен състав намери следното: Основателно е възражението срещу размера на наказанието „лишаване от свобода“ - 8 /осем/ години. За да определи същото въззивната инстанция се е позовала на извършване на престъплението при наличие на два квалифициращи признака по ал.3 на чл.343 от НК /„пияно състояние“ и „избягал от местопроизшествието“/, допуснати две нарушения на правилата за движение, оценени от ПАК като „ изключително груби“, обстоятелството че след настъпване на ПТП подсъдимият не е уведомил контролните органи и не е потърсил медицинска помощ за пострадалия, а първо е известил баща си, съдебното му минало, сочещо на 6 /шест/ осъждания, както и данните за многократно налагани административни наказания за допускани нарушения на правилата за движение по пътищата. Анализът на така приетите отегчаващи отговорността на подсъдимия Х. обстоятелства сочи, че поведението му след настъпване на произшествието, насочено към укриване на съществени доказателства, свързани с изясняване обективната истина за произшествието, е отчетено веднъж при квалифициране деянието по по-тежко наказуемия състав на престъплението по чл.343 ал.3 пр.4 от НК и втори път – като отегчаващо отговорността му обстоятелство, което е в нарушение на чл.56 от НК. По отношение на съдебното минало на подсъдимия, следва да се отбележи, че макар осъжданията, отразени в свидетелството му за съдимост да са 6 /шест/, в тях е включено такова, постановено по реда на чл.78а от НК, предвиждащо наказание, наложено по административен ред, което не може да бъде отчитано като осъждане по смисъла на наказателния закон. Посочените обстоятелства, в съчетание с възприетите смекчаващи отговорността на Е. Х. такива – трудовата му ангажираност, положителните характеристични данни от местоработата му и по местоживеене, семейното му положение /женен, с две малки деца/, обосновават извода, че определеното му от въззивната инстанция наказание „лишаване от свобода“ е завишено. За да постигне целите си по чл.36 от НК както с оглед личната, така и по отношение на генералната превенция, упражнената от държавата наказателна репресия трябва преди всичко да е справедлива. В конкретния случай, обсъждайки комплекса отегчаващи и смекчаващи наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелства, касационният съдебен състав намира, че на подсъдимия Е. Х. следва да бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ при лек превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства, което да бъде в размер на 7 /седем/ години, в какъвто смисъл следва да бъде изменено решението на Пловдивския апелативен съд. Що се отнася до кумулативно предвидената в чл.343г от НК санкция „лишаване от право да управлява МПС“, настоящият състав на ВКС счете, че наличието на многобройни наказания, налагани на подсъдимия по административен ред за нарушение на правилата по ЗДвП, включително нееднократно за управление на МПС след употреба на алкохол, обуславят определянето на това наказание в максимален размер, който е 10 години. В този смисъл решението на П. в тази му част следва да бъде потвърдено. За неоснователно касационната инстанция намира и оплакването за завишени размери на присъдените обезщетения по гражданските искове, което счита, че следва да остави без уважение. II. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци. С оглед изложените по-горе съображения относно размера на наказанията, които следва да бъдат определени по отношение на подсъдимия Е. Х., жалбата на Б. Е., М. Е. и Е. Д. в качеството им на частни обвинители следва да бъде оставена без уважение. За частично основателна обаче съставът на касационния съд намери жалбата, депозирана от повереника на същите в качеството им на граждански ищци. Като възприема изцяло аргументите, обуславящи ангажиране гражданската отговорност на подсъдимия, изложени от Кърджалийския окръжен съд и възприети от въззивната инстанция, настоящият съдебен състав не споделя критериите за индивидуализиране размера на обезщетението, което следва да бъде определено на двете дъщери на починалия Е.. Като неприемливо бе възприето съображението, че преживеният стрес, болката и страданието от загубата на близкия човек могат да бъдат диференцирани с оглед териториалната отдалеченост, възрастта или начина, по който всеки един от пострадалите е устроил живот си. Ето защо ВКС намира, че присъденото обезщетение в полза на Е. Д. също следва да бъде определено в размер на 100000 /сто хиляди/ лева. Наред с това с оглед установените изключително близки отношения между съпрузите, дългогодишната им брачна връзка и създадени отношения на хармония, разбирателство, грижовност и взаимно доверие, като несправедливо бе оценено и присъденото обезщетение в полза на съпругата на починалия Е. – Б. Е.. Като допълнително основание в тази насока следва да се отчете неговата трудоспособна възраст, доброто му здравословно състояние, енергичността и ангажираността му, които са го правили основна финансова и морална опора на семейството. Ето защо размерът на присъденото обезщетение на съпругата Б. Е. също следва да бъде увеличено на 150 000 лв. Предвид изложеното, решението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде изменено и в гражданско-осъдителната му част. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.2 т.1 и т.5 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 41 от 25.03.2015 г., постановено по ВНОХД № 455/2014 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, І наказателен състав, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Е. Л. Х. наказание „лишаване от свобода“ от 8 /осем/ година, на 7 /седем/ години. УВЕЛИЧАВА размера на присъденото в полза на Б. А. Е. обезщетение за причинените й от деянието – предмет на делото неимуществени вреди от 120 000 /сто и двадесет хиляди/ лева, на 150 000 /сто и петдесет хиляди/ лева. УВЕЛИЧАВА размера на присъденото в полза на Е. Е. Д. обезщетение за причинените й от деянието – предмет на делото неимуществени вреди от 80 000 /осемдесет хиляди/ лева, на 100 000 /сто хиляди/ лева. ОСЪЖДА Е. Л. Х. да заплати допълнителна такса върху сумите, с които са увеличени гражданските искове в размер на 2 000 /две хиляди/ лева. Потвърждава решението на П. в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.