Р Е Ш Е Н И Е № 60149 гр. София, 14 октомври 2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ : МИЛЕНА ПАНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Н. Пелова и с участието на прокурора от ВКП К. Софиянски, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 681/2021 г. по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подс. С. О. Й., чрез защитника му - адв. А. А. и по жалба на частните обвинители и граждански ищци А. И. И. и М. С. И. чрез повереника им адв. Д., срещу решение от 21.05.2021 г. по внохд № 107/21 г. на Апелативен съд- Пловдив. В жалбата на подс. Й. са заявени касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК. В нея се оспорва субективната страна на престъплението по чл. 116 от НК и квалифицирането му като извършено с „особена жестокост“. Настоява се за преквалифициране в по- леко наказуемо престъпление по чл. 124 от НК, поради липсата на доказателства за умисъл за причиняване на смърт на детето и се прави искане за оправдаване на подсъдимия по чл. 116 от НК, алтернативно за отпадане на квалифицирания признак „особена жестокост“ и за намаляване на размера на наложеното наказание на двадесет години лишаване от свобода, което с оглед приложението на чл. 58а от НК да бъде редуцирано до тринадесет години. В жалбата е заявено оплакване за допуснати нарушения на процесуалните правила, налагащи отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на частните обвинители и граждански ищци се изразява несъгласие с размера на определеното наказание на подс. Й. и на присъденото им обещетение на основание чл. 45 от ЗЗД. Претендира се увеличаване на наказанието на тридесет години лишаване от свобода и увеличаване на размера на уважения граждански иск до пълния му размер. В съдебното заседание пред ВКС, защитата на подс. Й. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Основният акцент, който поставя в пледоарията е липсата на доказателства за признатите от подсъдимия факти и се изразява несъгласие с приетата фактическа обстановка, от която не се установява умисъл за извършване на престъплението по чл. 116 от НК, тъй като подсъдимият не е имал за цел да убие детето, а искал да го накара да спре да плаче. Не е доказана „особената жестокост“, като описание за нея се съдържало само в обвинителния акт, а телесните повреди и разкъсвания на вътрешни органи на детето не са причинени от удари с юмруци, а са резултат от инерционни сили в следствие на падането на детето. Защитниците – родители на подс. Й. се солидаризират с адв. А.. Подс. Й. изразява съжаление за случилото се и моли за намаляване на наказанието. Частните обвинители и граждански ищци И. и техният повереник адв. Д. не се явяват пред ВКС. Депозирали са становище, с което поддържат касационната жалба и настояват за уважаване на направените в нея искания и изразяват несъгласие с аргументите в жалбата на подсъдимия . Представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни, тъй като съдът не е допуснал твърдените в тях нарушения на материалния закон и е изпълнил указанията, дадени от ВКС в решение № 29 от 24.02.2021 г. по к. д. 1027/20 г. относно правилното приложение на закона. Наказанието, наложено на подс. Й. счита за справедливо и съответно на извършеното престъпление, като оплакването в жалбата на частните обвинители относно занижения размер на присъденото им обещетение, намира за несъстоятелно, тъй като по делото е установен формален характер на отношенията между баща и син и нисък интензитет на връзката на майката с пострадалото дете. ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347, ал.1 от НПК, намери следното : Жалбата на подсъдимия Й. и адв. А. е неоснователна. Жалбата на частните обвинители, граждански ищци и повереника им адв. Д. също е неоснователна. С присъда №51 от 13.11.2019 г., постановена по нохд № 484/19 г., ОС-Пловдив признал подс. С. О. Й. за виновен в това, че на 23 ноември 2017 г. в [населено място], [улица], ет. 5, ап. 22 умишлено умъртвил малолетния Р. Н. Х., като деянието е извършено с особена жестокост и при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 116, ал.1, т.4, изр. 2, т. 6, изр. 3 , т. 12 вр. чл. 115, вр. чл. 29, ал.1, б. Б от НК и чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК го осъдил на 25 години лишаване от свобода, като определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване. На основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. Й. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ от 24.11.2017 г. до 13.11.2019 г. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци обещетение за претърпените от тях неимуществени вреди болки и страдания в резултат от инкриминираното деяние на М. С. И. 15 000 лв. и на А. И. И. 5000 лв., в едно със законната лихва, считано от датата на деянието, като съдът е отхвърлил исковете до пълния им размер от 150 000 лв. Подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото в размер на 1208,56 лв. и 4 % държавна такса върху уважените размери на гражданските искове от по 600 лв. и 200 лв. Присъдата е била обжалвана от подс. Й. и защитниците му, както и от гражданските ищци и частни обвинители пред АС-Пловдив, където е образувано внохд № 330/20 г. С решение № 26036 от 3.11.2020 г. Апелативен съд- Пловдив изменил присъдата, като признал подсъдимият за невиновен и го оправдал по обвинението да е извършил деянието с „особена жестокост“ по чл. 116, ал.1, т. 6, изр. 3 от НК и намалил размера на наложеното наказание на тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода. Осъдил подсъдимия да заплати направените разноски от частните обвинители в размер на 2000 лв. Потвърдил присъдата в останалата и част. Решението е подписано с особено мнение на член- съдия от състава на съда. Срещу въззивния съдебен акт във ВКС са постъпили жалби от подсъдимия Й. и от частните обвинители М. И. и А. И.. С решение №29 от 24.02.2021 г. по к.д. № 1027/20 г., ВКС, 2 –ро НО отменил решението на АС-Пловдив и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По касационната жалба на подс. Й. 1.По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения Доводите, с които касаторът е защитил оплакването си не намират опора в материалите по делото и не се споделя от касационната инстанция. Съображенията за това са следните : Първоинстнационното съдебно производство е протекло по диференцираната процедура по глава 27 от НПК - чл. 371, т. 2 от НПК. В съдебното заседание, публично пред останалите страни по делото, подс. Й. признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът е разяснил на подсъдимия и защитата му правните последици от разглеждането на делото по този ред, след което приел, че самопризнанието му се подкрепя от доказателствата и провел съкратено следствие, без разпит на свидетелите и изслушване на вещите лица. В жалбата се настоява, че за описаната в обвинителния акт фактическа обстановка не са събрани доказателства, които да я подкрепят. С този довод се прави възражение срещу оценъчната дейност на съда, който не бил направил пълноценен анализ на доказателствена съвкупност, като на практика приел безкритично описаните факти в обвинителния акт без да съобрази, че действията на подс. Й. не са били насочени към причиняване смъртта на детето. Следва да се припомни, че оспорването пред касационната инстанция на установените факти и направеното самопризнание от подсъдимия пред първата инстанция в процедура на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК е възможно само на плоскостта на оплакване за незаконосъобразност на решението на съда да проведе съкратено съдебно следствие, в случай на отсъствието на законовите за това предпоставки. Признанието на подсъдимия в процедурата на съкратено съдебно следствие, обхваща всички факти, очертани от рамките на обвинителния акт, а не на селектирана от подсъдимия част и за това по време на целия съдебен процес, защитата следва да бъде осъществявана и съобразена с признатите факти. Направените в последствие възражения, с които се оспорва самопризнанието и се твърди необоснованост на съдебния акт, могат да бъдат приравнени на липса на валидно направено самопризнание, което в случая не се твърди от защитата и противоречи на развоя на делото пред двете съдебни инстанции. При положение, че защитата и подсъдимият не са били съгласни с описаните в обвинителния акт факти, те не е следвало да настояват за провеждане на съкратено следствие, само за да постигнат по- благоприятно осъждане. Съдът не ги е лишил от възможност да поискат провеждането на съдебно производство по общия ред, с разгръщане на състезателния му характер и с ангажиране на доказателства, които да бъдат противопоставени на събраните от органите на досъдебното производство, като в случая те сами са избрали тази линия на защита, поради това оплакването им за нарушения на процесуалните правила в развилата се по тяхно искане процедура се явява лишено от основание. Апелативният съд е изпълнил задълженията си и е проверил законосъобразността на проведена процедурата. Направил е свой прочит на наличната доказателствена съвкупност и се е съгласил, че по делото са налице несъмнени доказателствени факти, които подкрепят самопризнанието на подс. Й., поради което първата инстанция не е имала основание да откаже провеждането на съкратено следствие. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение при спазване на процесуалния закон и правилата на формалната логика. Неоснователни са упреците, че спорният по делото въпрос относно субективната страна на деянието е останал неразрешен от съда. Съдържащите се в кориците на делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства- показанията на свидетелите М. И., А. И., П. П., А. Н., Н. Г., В. С., М. В., Н. Н. и А. С. , както и заключенията на назначените в хода досъдебното производство експертизи СМЕ, и СППЕ на подсъдимия са били интерпретирани съобразно действителното им съдържание, без да е надценена или недооценена съдържащата се в тях информация за това, че подсъдимият е автор на деянието и че то е извършено по начина, описан в обвинителния акт. В заключение наведените в жалбата доводи, с които се твърдят пороци в дейността на въззивния съд, предпоставящи наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1 т. 2 от НПК, са неоснователни, поради което не се налага отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Отсъствието на допуснати процесуални нарушения, налага обсъждането на останалите доводите, с които е поддържано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, а именно : 2. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон Водещо възражение в жалбата е несъгласието с дадената правна оценка на деянието от съда. Абсолютно идентични доводи в тази насока са били развивани пред предходната въззивна инстанция и пред ВКС по к. д. № 1027/20 г. 2-ро, НО и те се свеждат в две основни насоки : първо, че деянието не е осъществено умишлено, а се явява непредпазливо и второ, че начинът на извършването му не съответства на заложените в закона критерии за „особена жестокост“. В решение № 29 от 24.02.2021 г. по к.д. № 1027/20 г., ВКС е дал отговори на същите възражения и контролираният въззивен съд се е съобразил изцяло с указанията му, в това число и по приложението на материалния закон, поради което оплакването за наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК е произволно и декларативно поддържано от касатора. След проведеното въззивно производство по внохд № 330/20 г. втората инстанция е приела, че подсъдимият не е действал с пряк, а евентуален умисъл, тъй като признатите от него факти сочат, че той не е целял да причини смъртта на Р., но въпреки това се е отнесъл с безразличие към нейното възможно настъпване. В съответствие със задължителната съдебна практика и дадените указания, при новото разглеждане на делото, проверяваният съд е споделил този извод и е отхвърлил възможността за преквалифициране на деянието в непредпазливо по чл. 124 от НК, отчитайки, че за съставомерността му следва да се установи наличието на смесената форма на вина - умисъл за причиняване на телесните повреди и непредпазливост по отношение смъртта, която не се явява пряка цел на извършителя, но която той е бил длъжен и е могъл да предвиди. В конкретния случай в съзнанието на подсъдимия са формирани ясни представи относно общественоопасния характер на деянието и неговите последици, че в резултат от упражненото насилие над детето е възможно да причини смъртта му и въпреки това той се е отнесъл с безразличие към това. Съгласно СМЕ видимите травматични увреждания по тялото и главата на детето, са резултат от действието на твърди тъпи предмети с известна сила и са нанесени чрез удари с или върху такъв предмет. Те налагат извод, че подсъдимият, който е психически здрав мъж, /съгласно изводите на СППЕ/ е реагирал с агресия на всички стимули предизвикващи фрустрация, сред които се е откроявал продължителния плач на детето. В съзнанието му е съществувала представа, че той като физически силен, млад човек, използва сила към беззащитно и физически уязвимо единадесетмесечно бебе и че с оглед конкретната ситуация, възраст и интензитет тя се явява непропорционална на изпитвания от него дискомфорт, предизвикан от продължителния плач и че тя обективно е в състояние да засегне смъртоносно детето и въпреки това той се отнесъл с равнодушие към тази възможност. На следващо място тезата на защитата, че смъртта на Р. е случайно деяние, т. е., че е резултат от случайно падане на детето и от удар на главата му в ръба на леглото е дистанцирана от установените обективни данни по делото. От заключението на СМЕ става ясно, че причината за смъртта на Р. И. е комплексна и тя не се дължи само на закритата черепно мозъчна травма на главата, а е резултат от ударите върху или от твърд тъп предмет и от причинените гръдната и коремна травми, довели до нарушаване функцията на жизненоважни мозъчни центрове и спиране на сърдечната дейност и дишането. Установената и призната от подсъдимия фактология, сочи на непрекъснатост на причинноследствена връзка между действията на подсъдимия и настъпилия резултат и не позволява да се приеме отсъствието на вина, което да изключи наказателната му отговорност. На следващо място, обективните данни по делото налагат извод, че деянието е извършено с „особена жестокост“. Установените факти по делото изпълват съдържанието на квалифицирания състав на престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, изр. 3 от НК, в съответствие с т. 15 от ППВС 2/57 г. Споделяема е тезата, че подсъдимият се разкрива като брутален, коравосърдечен и агресивен човек не само по време на извършване на деянието, а и преди него. Данните за това правилно са били разчетени от съда въз основа заключението на СМЕ и огледа на труп, при който е посочено, че детето е с подути клепачи, че има следи от ухапвания по тялото и бузите от възрастен човек и че тези травми имат давност от няколко дни. Последните налагат извод, че подсъдимият е проявявал нечовешко отношение към жертвата, не само в деня на убийството, но е малтретирал Р. продължителен период от време, с което неговата личност се разкрива в още по-отблъсваща светлина. Извършените от него действия след деянието- напръскване на детето с вода, изкуствено дишане, телефониране на майката и транспортирането му до болнично заведение не заличават случилото се преди това, нито снижават интензитета на проявената агресия, още по- малко дават основание за по- благоприятното му третиране от съда, чрез оправдаване по квалифицирания признак „особена жестокост“. 3. По оплакването за наличие на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК Оплакването на касатора за явна несправедливост на наказанието в жалбата е подкрепено единствено с доводи за неправилно приложение на материалния закон и то не се споделя от касационната инстанция, тъй като ВКС не констатира при осъществяване на дейността по индивидуализиране на наказанието съдът да е допуснали логически грешки, да е надценил тежестта или значението на отегчаващите отговорността обстоятелства - негативните данни за личността на подсъдимия, наличието на три квалифициращи признака, предходните две осъждания извън тях, както и факта, че престъпното посегателството е осъществено над беззащитно дете, поверено на грижите му. В жалбата не се изтъкват съображения, които да не са били взети предвид от съда и които да наложат намесата на касационната инстанция,в поискания от касатора смисъл за намаляване на наказанието до посочения размер. Съдът е определил наказание „доживотен затвор“, което е заменил с „лишаване от свобода“ за срок от 25 години, което е над средния размер от двадесет и две години и шест месеца. С оглед коментирания значителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, този размер не може да се приеме за прекомерен. Доказателствата по делото също не дават повод да се счете, че наложените на подс. Й. до този момент наказания са успели да окажат поправящ и възпиращ ефект над личността му и че са спомогнали за успешното му интегриране в обществото, поради което правилно въззивният съд е приел, че за постигане целите на чл. 36 от НК се налага изолирането му за по- дълъг срок. На последно място, ВКС обсъди продължителността на водене на делото и прие, че изминалият четиригодишен период от извършване на престъплението, не може да се счете като неразумно дълъг срок, поради което не дава самостоятелно основание за компенсиране на подсъдимия чрез редуциране на наказанието, в съответствие с практиката по приложение на ЕКПЧ, при констатация на съда за неразумна продължителност на водене на делото. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци В нея е заявено касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Изложени са две групи възражения срещу дейността на съда при индивидуализиране на наказанието на подс. Й. и при определяне на размера на обещетението за претърпените от гражданските ищци неимуществени вреди на основание чл. 45 от ЗЗД. Първата се отнася до твърдението, че не са отчетени в пълнота всички отегчаващи отговорността обстоятелства и че ако това е било сторено, то на подсъдимия е следвало да се определи най-тежкото наказание до максималния размер от 30 години, а не 25 години лишаване от свобода. Искането за неговото увеличаване е аргументирано чрез изброяване на отегчаващите отговорността обстоятелства – висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите на извършване на престъплението, начина на извършването му - с особена жестокост и възрастта на пострадалото дете , която е далеч под определената от закона за малолетие от 14 години. Последните според касаторите са останали недооценени от съдебния състав при АС-Пловдив и за това предполагат отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за да се увеличи наказанието, поради наличието на касационно основание по см. на чл. 348, ал. 1, т.3 от НПК. На първо място, степента на обществена опасност на деянието е отчетена от законодателя при определяне на предвидените в нормата санкции, а на конкретните обстоятелства правилно е съобразена от съда, поради което не представлява допълнителен аргумент в подкрепа на искането за увеличаване на наказанието. Въззивният съд от своя страна е обсъдил степента на обществена опасност на дееца, която заслужено е оценил като висока, с оглед данните за предходните осъждания и лошите му характеристични данни. „Особената жестокост“ като елемент от състава на престъплението не е самостоятелно основание за уважаване на искането, първо защото не се отнася към начина на извършване на деянието, а характеризира дееца и второ, защото е квалифициращ елемент от състава на престъплението, поради което не следва да бъде третирана от съда като отегчаващо отговорността обстоятелство. Факта, че жертвата на престъплението е единадесет месечно бебе, също е бил съобразен от въззивния съд. В съответствие със закона и практиката / Р№56/20 г. по к. д. № 53/20 г. на ВКС, 3-то НО/, съдът е отказал да отчете малолетието на детето като отегчаващо отговорността обстоятелство, тъй като е елемент от състава на престъплението. Всичко изложено дотук аргументира неоснователност на искането за увеличаване на наказанието на подс. Й. до максималния размер. Основното възражение в жалбата касае преценката на съда по отношение размера на уважените искове по 15 000 лв. за М. И. и 5 000 лв. за А. И., като се настоява за тяхното увеличаване до пълния им размер от 150 000 лв. Макар и да е доказан фактическия състав на непозволеното увреждане, с оглед наличието на виновно поведение от страна на подс. Й., то според ВКС присъдените обещетения за преживените от ищците неимуществени вреди в следствие загубата на тяхното дете са справедливи, което не налага корекцията им. Макар и да са биологични родители на малолетния Р., не е установена топла родителска връзка с детето им, нито наличието на обичайните отношения на привързаност, любов и отдаденост към рожбата им. Двамата са били дистанцирани от грижите по отглеждане на детето, демонстрирали са безотговорно поведение и безразличие към потребностите му, за което са налице доклади на социалните служби. Връзката на бащата с детето е била напълно формална, като дори той изразявал съмнение, че Р. е негов син, а майката оставяла детето преимуществено на грижите на подсъдимия за да проституира. Наведените от повереника доводи не държат сметка на установените по делото данни за липсата на преживени интензивни по обем и съдържание болки и страдания на двамата граждански ищци, в следствие загубата на техния син, поради което жалбата в тази и част се явява неоснователна. В жалбата е направено искане за осъждане на подсъдимия да заплати направените от частните обвинители и граждански ищци разноски за възнаграждение на повереник и пред трите съдебни инстанции. Следва да се посочи, че пред настоящия съдебен състав не са ангажирани доказателства за направени от частните обвинители разноски за възнаграждение на повереник, а тези направени от тях в предходните съдебни инстанции не могат да бъдат предмет на обсъждане от касационната инстанция, като искането за тях следва да бъде направено по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК пред Окръжен съд –Пловдив. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС- Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260094 от 21.05.2021 г. по внохд № 107/21 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.