6 Р Е Ш Е Н И Е № 50033 гр.София, 07.07.2023г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2586 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ „Рено Малоку“ – Бесарт Малоку, Република К., срещу решение № 260195/07.07.2021 г., постановено по т.д.№ 649/2020 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 257/18.06.2020 г. по т.д.№ 324/2018 г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на иска на касатора против „Хийт протекшън“ ЕООД, [населено място], за признаване за установено съществуването на вземане за сумата от 150000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 20.03.2017 г., предявен за плащане на 24.03.2017 г., ведно със законната лихва от 15.03.2018 г., за плащането на което вземане е издадена заповед за изпълнение № 2677/20.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 4314/2018 г. от Пловдивски районен съд. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, тъй като в нарушение на практиката на ВКС по ТР № 4/2013 г. на ОСГТК въззивният съд е разменил доказателствената тежест и му е вменил задължение да доказва наличието на каузално правоотношение и неговата обвързаност с издадения запис на заповед, както и че обжалваният съдебен акт е необоснован. Моли въззивното решение да се обезсили и да му се присъдят разноските по делото. Ответникът оспорва жалбата, като възразява, че ВКС се е произнесъл по допустимостта на решението с определението по чл.288 ГПК. Изразява становище, че доказателствената тежест е разпределена правилно. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І т.о. констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищеца – настоящ касатор за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на подадено в срока по чл.414 ГПК възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Искът за признаване съществуването на вземане по записа на заповед, издаден на 20.03.2017 г., е отхвърлен с оглед установения обезпечителен характер на ценната книга, но недоказването от ищеца по иска на вземане по каузално правоотношение. Решаващият състав е посочил, че ищецът – поемател по записа на заповед не е твърдял съществуване на каузално отношение с издателя, а ответникът – издател не е изложил твърдения за обезпечителен характер на записа на заповед, а е поддържал, че никога не е имал търговски отношения с поемателя. Независимо от това по делото били представени писмени документи, материализиращи изявления на ищеца и на ответника, че едностранната сделка е издадена за обезпечаване отговорността на ответника при неизпълнение на сключен договор за доставка на авточасти. Според въззивния съд в обясненията на Бесарт Малоку, дадени по пр.преписка № 3352/2018 г. на Районна прокуратура – Пловдив, е направено изявление за сключен през 2017 г. договор с Г. Н. и фирма „Хийт протекшън“, което е обосновало извод, че вземането по записа на заповед следва да се обвърже с вземане по каузално правоотношение. В декларация на М. Ото А. Л., в качеството му на едноличен собственик на капитала на „Хийт протекшън“, това лице е дало съгласие и инструкции на управителя на дружеството Г. Н. да издаде в полза на ЕТ „Рено Малоку“ запис на заповед за сумата от 150000 евро, за да се обезпечи неустойка за неизпълнение на доставка на авточасти по договор за авточасти. При установено авторство на декларацията апелативния съд е приел, че е налице признание за наличието на каузално правоотношение от страна на издателя по записа на заповед, но ищецът (поемателят) не е доказал тези обстоятелства, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК. С определение № 50610/18.11.2022 г. ВКС се е произнесъл по довода за недопустимост на въззивното решение, като е приел, че подаването на възражение по чл.414 ГПК от лице без представителна власт е потвърдено от управителя на дружеството – длъжник в заповедното производство М. Ото А. Л., поради което са спазени процесуалните предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск и искът, съответно въззивното решение, са допустими. С това определение е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед по отношение наличието на каузално правоотношение и неговата действителност при направено общо оспорване от страна на ответника?“ за проверка съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС по ТР № 4/2013 г. на ОСГТК. Становището на състава на ВКС по поставения правен въпрос произтича от даденото разрешение в т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, според което предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 (сега т.10) ГПК е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. В производството по установителния иск, предявен по реда чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. От значение за настоящия спор са указанията в мотивите на тълкувателното решение относно разпределението на доказателствената тежест. Значение е придадено на направените оспорвания срещу вземането, основано на записа на заповед, като при направено общо оспорване на вземането от издателя, поемателят не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При разкриване на основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга, независимо от коя страна е въведено в делото - съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. По същество на касационната жалба: Според касатора нарушението на въззивния съд при разпределението на доказателствената тежест се изразява във вмененото му задължение да доказва наличието на каузално правоотношение с ответника, чрез посоченото в мотивите изискване да се докаже връзката на издадения запис на заповед с предполагаемо правоотношение и съответно изправната и неизправната страна по него. Необосноваността на обжалваното решение е изведена от нелогичните и в разрез с представените доказателства изводи за неоснователност на предявената претенция. Съставът на ВКС намира за правилна преценката на въззивния съд, че в производството по делото не са направени твърдения или възражения за обезпечителен характер на записа на заповед, както е и законосъобразен формираният принципен извод, че при действителност на ценната книга издателят дължи плащане на сумата по същата. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила при разпределение на доказателствената тежест (проект за доклад в определение от 07.11.2018 г. и определение от 24.01.2019 г. за обявяването му за окончателен), като е приел, че издателят е направил общо оспорване на вземането по записа на заповед поради липса на каквито и да било контакти с ищеца и на счетоводно отразяване на търговски или други взаимоотношения с поемателя. Във въззивната жалба на ищеца (касатор в настоящото производство) не са били заявени оплаквания във връзка с доклада в тази му част, както и доводи, свързани с обезпечителния характер на записа на заповед. Основанията на въззивната жалба са свързани с неправилно разпределена доказателствена тежест по оспорването от ответника на датата на издаване на записа на заповед. С определение в открито заседание на 22.01.2021 г. Пловдивският апелативен съд е приел, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение и е указал, че ответникът, а не ищецът в първоинстанционното производство, носи доказателствената тежест за установяване на достоверността на датата на издаване на записа на заповед. Касационното основание за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на процесуалните правила е налице. Разпределената от състава на апелативния съд доказателствена тежест в мотивите на обжалваното решение е резултат от формирания му извод, че е направено признание за обвързваност на издадения запис на заповед с каузално правоотношение, поради което поемателят следва да докаже вземането си по това правоотношение. Признанието е изведено от изявления на Бесарт Малоку (собственик на ЕТ „Рено Малоку“), дадени в качеството му на свидетел по пр.преписка № 3352/2018 г. на РП Пловдив, които според въззивния съд имали характер на обяснения и се ползвали с доказателствена сила относно неизгодните за ищеца факти в производството. От друга страна, такова признание е изведено и от изявлението на М. Лиднер (представляващ „Хийт протекшън“ ООД) в декларация, с която заявява, че Г. Н. е инструктиран да издаде в полза на ЕТ „Рено Малоку“ запис на заповед за сумата от 150000 евро „за обезпечаване на неустойка за неизпълнение на доставка на авточасти по договор за доставка на авточасти“. След обсъждането на представените доказателства въззивният съд е разпределил доказателствената тежест, но не съобразно въведени твърдения на страните за факти и обстоятелства, каквито липсват, а като е придал на изявленията в документите характер на твърдения, на основание на които е предприел изследване на връзка между неопределено каузално правоотношение и издадения запис на заповед. При така възприетите изявления на представителите на страните въззивният съд е направил извод, че записът на заповед има обезпечителен характер, но е приел, че вземането по каузалното правоотношение подлежи на доказване от поемателя. Изразеното от решаващия състав становище противоречи на разясненията в т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, изследването на каузалното правоотношение се включва в предмета на делото само при доказана връзка между издадения запис на заповед и конкретно каузално правоотношение. Целта на разкриване на каузалното отношение не е, за да се установи съществуването на вземането на поемателя по сключена друга сделка с издателя, а за да се разгледат релативните възражения на издателя, които, ако са основателни, ще имат за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В случая въззивният съд е приел за установена връзката между записа на заповед и каузално отношение – договор за доставка, но е възложил на ищеца – поемател доказването на свое вземане по договора, без издателят да е въвел възражения срещу съществуването на договора или на вземането, обезпечено със записа на заповед. Въззивният съд е предприел и служебно назначаване на вещо лице за установяване на съществуването на договора – има ли предаване на стоки и плащания. Посочените процесуални действия на съда сочат на разбирането му, че вземането по каузалното отношение задължително подлежи на доказване, за да се приеме за доказано и съществуването на вземането по записа на заповед – извод, който е изцяло не съответства на процесуалните правила и практиката на ВКС по тълкуване на правомощията на съда в производството по исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК. Обжалваното въззивно решение е необосновано. Решаващият състав е приел, че е направено признание за наличието на каузално правоотношение, но не е посочил кое е обезпеченото със записа на заповед вземане. Липсата на доказаност на конкретното обезпечено вземане изключва възможността съдът да приеме, че е разкрито основанието на поетото задължение за плащане по записа на заповед. Независимо от допуснатите и други процесуални нарушения, които не са релевирани в касационната жалба, ако се проследят разсъжденията на въззивния съд относно признанията на страните, то логически би следвало, че записът на заповед обезпечава неустойка за неизпълнение на задължението за доставка. В този смисъл е изричното изявление в декларацията на М. Л., а на Бесарт Малоку - че Г. Н. и „Хийт Протекшън“ ООД „не се придържали към договора“, като Малоку заявил, че в негово присъствие е подписана разписката от 20.03.2017 г. (записът на заповед). Извод, че обезпеченото вземане е за неустойка, не е формиран. По изложените съображения въззивното решение следва на основание чл.281, т.3 ГПК да се отмени като неправилно. Основният спорен въпрос по делото е бил за действителността или недействителността на записа на заповед, свързан с датата на издаването му и лицата, които са разполагали с представителна власт към този момент. Първоинстанционният съд е приел, че ценната книга е недействителна, а Пловдивският апелативен съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, като е изложил съображения, че недоказването на вземането по каузалното правоотношение, изключва необходимостта от обсъждане на останалите защитни възражения на ответника. Разглеждането на въведените в процеса абсолютни възражения на издателя срещу вземането по записа на заповед има преюдициално значение спрямо изследването на евентуално въведено в процеса каузално правоотношение. На основание чл.293, ал.3 ГПК решението следва да се отмени и делото да се върне на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане. При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба, свързани с приетата от първоинстанциония съд недействителност на записа на заповед. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 260195/07.07.2021 г., постановено по т.д.№ 649/2020 г. от Пловдивски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.