О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 693
София, 25.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова ч.т.дело № 2567 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 4286 от 18.09.2019 г., подадена от „Йобекс България“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 190 от 25.07.2019 г., постановено по в.ч.т.д. № 249/2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 365 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч. С последното е оставена без уважение подадената от дружеството – настоящ частен касатор, молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение № 32 от 14.02.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта му за разноските.
Частният касатор поддържа доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въпреки че първоинстанционният съд по направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е приел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, неправилно е приложил предвидената в цитираната разпоредба възможност за намаляване на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Счита, че независимо от факта, че ответниците са двама, те се представляват от адвокати – съдружници в едно и също адвокатско дружество, поради което всички съдебни книжа, представени от единия ответник, са сходни или почти идентични със съдебните книжа, представени от другия ответник, т.е. те следват една и съща линия на защита, поради което намира, че възнаграждение се дължи само на адвоката, извършвал процесуални действия по делото, но не и на другия адвокат, който не е извършвал такива. На следващо място навежда доводи, че съдът не е следвало да начислява и присъжда ДДС нито относно адвокатското възнаграждение, уговорено за защитата на ответника – юридическо лице, доколкото не е представено доказателство адвокатското дружество да е регистрирано по ЗДДС, нито такова се следва за осъществената защита на ответника – физическо лице, защото по отношение на него е предоставена безплатна правна помощ, при която не са налице основанията за присъждане на ДДС върху нетния размер на възнаграждението, тъй като в тази хипотеза договорът за предоставяне на безплатна правна услуга не е облагаема сделка по реда на ЗДДС. Твърди, че разноски на единия от ответниците – „Финансови анализи СДР“ ЕООД, изобщо не е следвало да бъдат присъждани, доколкото от приложените по делото доказателства не се установява договореното адвокатско възнаграждение да е действително заплатено в уговорения размер, а след извършено прихващане от страна на доверителя по договора за правна защита и съдействие с негово вземане от адвокатското дружество, е представено единствено платежно нареждане за заплатена сума в размер на 450 лв., представляваща остатъка след погасяване на насрещните задължения до размера на по-малкото от тях. Касателно присъдените разноски на другия ответник по предявения отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД – С. П., релевира твърдение за неоснователното им възлагане в тежест на ищеца – настоящ частен касатор, поради липса на доказателства в подкрепа на необходимостта от предоставяне на безплатна правна помощ. Счита, че в договора за правна защита и съдействие само формално е посочена разпоредбата на чл. 38 ЗА, без да е посочено конкретно основание от кръга на визираните в т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, както и че своевременно в молбата по чл. 248 ГПК е оспорил твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ.
По тези съображения се претендира отмяна на атакуваното определение и уважаване на молбата по чл. 248 ГПК.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Дължи ли се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, при условие че в пълномощното за процесуално представителство не е посочено нито едно от основанията по чл. 38 ЗА за оказване на безплатна помощ?; 2. Необходимо ли е да бъдат събрани по надлежния ред доказателства в производството относно твърдението на процесуалния представител на страната за нейната материална затрудненост, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА?; 3. Коя от страните в процеса (ищецът или ответникът) носи доказателствената тежест да установи наличието или липсата на материална затрудненост на ответника, която е основание за искането на процесуалния представител на ответника да му бъде присъдено възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА?; 4. Начислява ли се ДДС върху нетния размер на адвокатското възнаграждение при сключване на договор за безплатна правна помощ на материално затруднено лице, респективно следва ли да се присъжда от съда в тежест на насрещната страна?; 5. Допустимо ли е да бъде прието за разглеждане и доказване твърдение за материална затрудненост на ответника, направено след приключване на съдебното дирене от неговия процесуален представител едновременно с искане за присъждане на възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА?; 6. Формалното позоваване на разпоредбата на чл. 38 от ЗА достатъчно ли е да обоснове извод за възникнало право в полза на процесуалните представители да получат възнаграждение за оказана безплатна правна помощ или трябва да се посочи конкретно основание от визираните в т.т. 1-3, ал. 1 на чл. 38 ЗА?; 7. Допустимо ли е едва с молбата по чл. 248 ГПК да бъдат направени възражения за липса на предпоставки за уважаване на искане за присъждане на възнаграждение на основание чл. 38 ЗА?; 8. Допустимо ли е адвокатско възнаграждение да се претендира чрез представено споразумение за прихващане между клиента и адвоката и в такъв случай следва ли да се представят доказателства, че към момента на прихващането двете насрещни задължения са били ликвидни и изискуеми, както и откъде произтичат? и 9. Споразумението за прихващане между клиент и адвокат представлява ли доказателство за реално извършено плащане на адвокатско възнаграждение?
Твърди се противоречие с Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с Определение № 507 от 19.09.2018 г. по ч.т.д. № 1972/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.; Определение № 291 от 20.08.2018 г. по т.д. № 1961/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.; Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. № 2266/2016 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о.; Определение № 295 от 16.06.2017 г. по ч.т.д. № 1962/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.; Определение № 152 от 17.06.2013 г. по т.д. № 650/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. и Определение № 217 от 18.07.2016 г. по гр.д. № 70/2016 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о.
В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, като актове, на които атакуваното въззивно определение противоречи, съответно обосноваващи според частния касатор допълнителния критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се цитират и две определения и едно решение на Апелативен съд – София.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК по делото са постъпили писмени отговори от ответниците по частната касационна жалба – „Финансови анализи СДР“ ЕООД и С. П., в които се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържат доводи за правилност на обжалваното определение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок.
За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – Велико Търново, след преценка на данните по делото, е приел, че адвокатското възнаграждението, дължимо от „Финансови анализи СДР“ ЕООД, е договорено в размер на 10 800 лв., за което е издадена данъчна фактура № 22/05.09.2018 г. С оглед на това, че между търговското дружество и Адвокатско дружество „Иванов и съдружници“ се твърди да са съществували взаимни насрещни изискуеми вземания, по делото е представено споразумение за прихващане от 07.09.2018 г., с което страните се съгласяват от задължението на доверителя в размер на 10 800 лв. да се прихване задължението на Адвокатско дружество „Иванов и съдружници“ към доверителя в размер на 10 350 лв., като разликата от 450 лв. по данъчна фактура № 22/05.09.2018 г. остава дължима от „Финансови анализи СДР“ ЕООД и тя е заплатена с преводно нареждане от 20.09.2018 г., приложено към делото. Решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд за доказано извършването на разноските, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение в договорения размер е заплатен посредством два погасителни способа – прихващане и банков превод.
По отношение на въпроса за дължимостта на ДДС въззивният съд е приел за правилно приложена разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е съобразил, че по делото е представена данъчна фактура от адвокатското дружество, обосноваваща извода, че то е регистрирано по ЗДДС и върху следващия се минимален размер на адвокатското възнаграждение се дължи данък добавена стойност, с което минималният размер на процесуалното представителство за един ответник възлиза на 3 156 лв. Данъкът се дължи и в хипотезата на предоставена безплатна правна помощ.
С оглед цената на иска и като са съобразени развилите се обезпечително производство и производство по обжалване спирането на първоинстанционното производство, разноските по които се възлагат с крайния акт съобразно изхода на спора, както и броят на проведените открити съдебни заседания и процесуалните действия на адвокатите на ответниците, решаващият въззивен състав е заключил, че определените от първата инстанция размери на адвокатските възнаграждения са правилно определени след уважаване на направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Възражението, че не са били налице предпоставките за осъществяване на безплатна адвокатска помощ по отношение на ответника – физическо лице, не е обсъждано по същество, доколкото съдът е приел, че същото е направено едва с частната жалба.
По тези съображения Апелативен съд – Велико Търново е потвърдил първоинстанционното определение за оставяне без уважение на депозираната от настоящия частен касатор молба по чл. 248 ГПК.
С оглед решаващата правна воля на въззивната инстанция, формулираните от частния касатор в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК правни въпроси с поредни номера от № 1 до № 3, вкл., както и въпроси № 5 и № 6 не отговарят на изискванията на основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Според задължителните за съдилищата постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда. В тълкувателното решение е акцентирано и върху липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране.
Поради недоказаност на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се преценява доколко е налице поддържаното допълнително основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 и евентуалното основание по т. 3, което е и бланкетно посочено.
Четвъртият поставен в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос отговаря на общия селективен критерий, но приетото от въззивната инстанция не е в противоречие с практиката на ВКС. По този въпрос е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в определение № 306 от 06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 699 от 18.12.2018 г. по ч.т.д. № 2908/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч.т.д. № 1082/2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 41 от 25.01.2017 г. по ч.т.д. № 2127/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., съгласно която при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да включва ДДС, доколкото предоставените от процесуалния представител – адвокат, правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено или е определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗА ред. Приетото от въззивния съд е съответствие с тази практика. Наличието на задължителна за съдилищата практика изключва приложението на поддържания от жалбоподателя допълнителен селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Седмият формулиран въпрос на частния касатор също не обосновава допускане до касационно обжалване, доколкото е изцяло хипотетичен и не съответства на данните по делото. Видно от протокола от проведеното на 18.01.2019 г. последно съдебно заседание, процесуалният представител на ответника – физическо лице, е представил договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че процесуалното представителство е по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като това обстоятелство изрично е заявено и устно в съдебното заседание. Процесуалният представител на ищеца е направил единствено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и не е оспорил твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ. Нещо повече, такова оспорване липсва и в депозираната след последното заседание писмена защита, както и в молбата по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Настоящият съдебен състав намира, че е налице поддържаното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение по формулираните осми и девети въпроси, които най-общо се свеждат до доказването на извършването на разноски в производството, за да могат те да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Тези въпроси удовлетворяват общия селективен критерий, съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За доказана следва да се счете и първата кумулативна предпоставка, а именно решаването на въпроса от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС. Според постановките на този акт на нормативно тълкуване, претендираните в гражданското производство разноски се присъждат по правилата на чл. 78 ГПК само когато тяхното извършване е доказано. Това предполага в договора за правна помощ да е указан видът на плащането и ако той е по банков път това следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В случая, по отношение на сторените разноски от ответника – юридическо лице, тези предпоставки са налице, но само до размера на сумата от 450 лв. от общо договореното адвокатско възнаграждение в размер на 10 800 лв. Видно от сключения на 05.09.2018 г. между „Финансови анализи СДР“ ЕООД и Адвокатско дружество „Иванов и съдружници“ договор за правна защита и съдействие страните са се договорили адвокатското дружество да окаже правна помощ на доверителя по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч срещу договорено възнаграждение в размер на 10 800 лв., платимо по банков път. Адвокатското дружество е издало фактура № 22/05.09.2018 г. за договорената сума, като видно от платежно нареждане от 20.09.2018 г. с посочено основание така издадената фактура, по банкова сметка на адвокатското дружество е заплатена от доверителя единствено сумата от 450 лв. Поради това, настоящият съдебен състав приема, че съобразно разрешенията в т. 1 от цитираното тълкувателно решение страната доказва реалното извършване само на разноски в този размер, установени със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането, до който размер искането за присъждане на разноски е основателно, съответно – до пълния претендиран размер искането е неоснователно като недоказано. Не би могло при произнасяне по отговорността за разноски по конкретното дело да се въвежда нов предмет, вкл. и относно предпоставките по чл.103 и чл.104 ЗЗД.
Предвид горното, обжалваното определение в тази си част е неправилно и следва да се отмени.
Затова, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 190 от 25.07.2019 г., постановено по в.ч.т.д. № 249/2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 365 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която е оставена без уважение подадената от „Йобекс България“ ООД молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение № 32 от 14.02.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта му за разноските, дължими на основание чл. 38 от ЗА на Адвокатско дружество „Иванов и съдружници“.
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 190 от 25.07.2019 г., постановено по в.ч.т.д. № 249/2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 365 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която е оставена без уважение подадената от „Йобекс България“ ООД молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение № 32 от 14.02.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта му за разноските, дължими на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника „Финансови анализи СДР“ ЕООД.
ОТМЕНЯ определение № 190 от 25.07.2019 г., постановено по в.ч.т.д. № 249/2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново и потвърденото с него определение № 365 от 07.05.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в допуснатата до касационно обжалване част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 32 от 14.02.2019 г. по гр.д. № 18/2018 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която „Йобекс България“ ООД, ЕИК[ЕИК], е осъдено да заплати на „Финансови анализи СДР“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първоинстанционното производство като НАМАЛЯВА размера на присъдените в тежест на „Йобекс България“ ООД разноски от 6 000 лв. на 450 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |