Р Е Ш Е Н И Е № 202 София, 27 декември 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ БОНКА ЯНКОВА при секретаря Мира Недева и с участието на прокурора от ВКП Стелияна Атанасова изслуша докладваното от съдия Янкова н. д № 761/2019 г. Производството е образувано по касационна жалба на подсъдимия О. А., гражданин на Република Турция, подадена чрез упълномощените му защитници - адв.Т. И. от ВТАК и адв. П. И. от САК против решение № 85 от 23.04.2019 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 375/2018 г., с което е изменена присъда № 59 от 08.06.2018 г. по НОХД № 35/2018 г. на Окръжен съд – Велико Търново, както следва: 1/ отменено е приложението на чл.55,ал.1,т.1 от НК; 2/ увеличен е размерът на наложеното наказание лишаване от свобода от една на пет години; 3/ увеличен е размерът на наказанието лишаване от правоуправление от две на пет години; 4/ на основание чл.68,ал.2 от НК е приведено в изпълнение Споразумение № 57 / 13.07.2015 г. по НОХД № 228/15 г. на ОС Ямбол, по което на подсъдимия А. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години за извършено престъпление по чл.242,ал.1,б.“д“ от НК и глоба в размер на 20 000 лв., като е постановено същото да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. С въззивното решение подсъдимият е бил осъден да заплати по сметка на АС Велико Търново направените разноски в размер на 210.06 лв. за писмен превод на документи и 150.00 лв за устен превод, както и 2962,60 лв. разноски за експертиза и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист при невнасяне на посочените суми. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. В касационната жалба са наведени основанията по чл.348,ал.1,т.1 и т.3 от НПК, като се твърди, че атакуваното решение е явно несправедливо, постановено в нарушение на закона и в резултат на неправилна оценка на доказателствения материал, а изведените искания са в алтернативност - оправдаване на подсъдимия или намаляване на наказанието. Изтъкнати са несъобразени от въззивният съд обстоятелства, свързани с управлението на У. 452 : водачът Й. и спътникът му Б. били без предпазни колани, автомобилът не бил преминал задължителния годишен технически преглед, бил с неизправна спирачна система и неукрепен товар, управляван с несъобразена скорост от Й., който не следял внимателно пътната обстановка и не бил концентриран, ударът бил в лентата на подсъдимия и извършената от него маневра била правомерна и спасителна, вследствие игнорирането на които с отмяна приложението на чл.55,ал.1,т.1 от НК съдът е действал незаконосъобразно. В жалбата е възпроизведена предложената от защитата интерпретация на случилото се и сравнителен анализ между шофьорските умения на подсъдимия и един от водачите на участвалите в ПТП автомобили - св.Т.Я.. Твърди се, че обективната истина е останала неразкрита, вследствие порочната доказателствена дейност на първоинстанционният съд, несанкционирана от ВтАС, изразена в отказ да бъдат удовлетворени направени още при предявяване на разследването доказателствени искания – разпит на водачите на товарни автомобили, единият от които бил изпреварен от управлявания от подсъдимия т.а. влекач “М. А.“, както и неизследване правилността на положената хоризонтална и вертикална пътна маркировка. В съдебно заседание пред ВКС подс.А. се явява лично. Явяват се и упълномощените му защитници – адв.Т.И. от ВТАК и адв.П.И. от САК. Касационната жалба се поддържа изцяло по наведените основания и изложените в подкрепата им доводи, като защитата акцентира върху ниската обществена опасност на подсъдимия, оправдан в РТурция за същото деяние, за което е осъден по одобреното от ЯОС споразумение. Поддържа се основното искане за оправдаване на подсъдимия и алтернативно наведеното - за намаляване на наказанието и отмяна приложението на чл.68,ал.2 от НК. В лична защита, чрез преводач, подс.А. изразява съжаление за участието си в ПТП, завършило със смърт. Поддържа аргументите, изложени от защитата и счита, че предприетите му действия като водач са били правомерни. При упражненото право на последна дума моли да бъде оправдан. Частният обвинител П. Р., редовно призован не се явява. Упълномощеният му повереник адвокат Св.С. от САК застъпва позиция за правилност на въззивното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Частният обвинител С. Б. и упълномощеният му повереник, адвокат С.Р. от САК, редовно призовани не се явяват в съдебното заседание пред ВКС. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационната жалба на подсъдимия за неоснователна. Излага съображения по наведените касационни нарушения и аргументира позиция за тяхното отсъствие, като моли решението да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, намира следното: Съдържанието на депозираната касационна жалба и отправеното искане за оправдаване на подсъдимия предпоставят необходимост от предварително уточнение по въпросите за правомощията на ВКС и възможните предели на настоящия касационен контрол. Съгласно чл.347,ал.1 от НПК, касационната инстанция, за разлика от въззивната, проверява атакувания съдебен акт само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица. Възможността касационната инстанция да изпълни възложените и правомощия изисква в реципрочност надлежно изпълнение на задължението обжалващите страни да я сезират с отговаряща на императивните изисквания по чл.351,ал.1 от НПК касационна жалба - да посочат обжалваната част, касационното основание и данните, които го подкрепят. В случая, в касационната жалба са заявени, включително и с цифровото им посочване две касационни основания – по чл.348,ал.1,т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) и чл.348,ал.1,т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание), но съдържателната й преценка, позволява извод, че се оспорва и процесуалната доказателствена дейност на въззивният съд, което разкрива оплакване за допуснато нарушение по чл.348,ал.1,т.2 от НПК. То именно изисква приоритетност на разглеждането му, защото проверката за материална законосъобразност на атакувания акт е възможна само в рамките на вярно установена фактическа обстановка. Иначе казано, поддържаното основно искане в касационната жалба – за оправдаване на подсъдимия може да бъде разгледано само при правилно изяснени фактически положения, а именно те са предмет на недоволство, аргументирано с оплакване от неизрядната процесуална дейност на въззивният съд и по-конкретно за основано на предположения вътрешно убеждение, доколкото при формирането му са ползвани субективни възприятия на участниците в ПТП за „критичната ситуация“ и допуснато нарушение по чл.13 от НПК. От друга страна, обсъждане наличието на касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК е приоритетно и поради факта, че при евентуална отмяна на обжалвания съдебен акт разглеждането на възраженията за материална незаконосъобразност и явна несправедливост на наказанието се явява безпредметно. С тези уточнения е ясно, че касационният състав дължи произнасяне първо по заявените процесуални недостатъци в доказателствената дейност на контролираният съд, като възможната касационна намеса, съгласно посочения обхват по чл.347,ал.1 от НПК е огранична в рамките, очертани от подкрепящите данни, с които оплакването е аргументирано. Видно от изложението в касационната жалба, същата възпроизвежда становището на защитата по фактологията на казуса и изразеното несъгласие с възприетите от контролирания съд фактически положения, но не и конкретни процесуални недостатъци в аналитичната му дейност. Внимателният прочит на касационната жалба разкрива извод, че с нея всъщност не се оспорва правилността на оценъчната доказателствена дейност на контролирания съд, доколкото не е обективиран какъвто и да е довод или аргумент в тази посока. Заключението, например, на повторната тройна АТЕ изготвена в хода на проведеното въззивно съдебно следствие и ползвана за изясняване на съществените обстоятелства от предмета на доказване, включително и тези, свързани с механизма на настъпилото ПТП, не е предмет на възражение. От заявеното в касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимия, аргументирано с предложения собствен прочит на фактите по казуса е видно, че се настоява ВКС да приеме различни от установените от въззивният съд фактически положения относно механизма на ПТП, респективно относно фактическия принос на подсъдимия, без обаче да се релевират възражения за некомпетентност на вещите лица, или за необективно или непълно експертно изследване на относимите обстоятелства, или за допуснати от съда нарушения, свързани с пропуск да провери достоверността на което и да е от събраните доказателства в обема на доказателствената съвкупност, или допуснато при оценката им игнориране или превратно тълкуване. При така изложеното, по наведеното оплакване, изразено в несъгласие с възприетите от въззивният съд фактически положения ВКС е лишен от възможността за пълноценен касационен контрол, както поради естеството на недоволството, което разкрива характер на извънкасационно основание – за необоснованост, по което ВКС не дължи отговор, така и защото към заявеното оплакване за основани на индивидуалните възприятия на участниците в ПТП изводи по фактите, тоест за ненадлежния предположителен характер на последните, не са изложени никакви подкрепящи данни, които касационният съд да обсъди и съответно се произнесе по тях. Единствените съображения с характер на доводи за допуснато процесуално нарушение, надлежно въведени и по които ВКС дължи отговор, са развитите в касационната жалба (стр.4, абзац втори) оплаквания за неразкриване на обективната истина, поради отказ от събиране на поискано още в досъдебното производство, при предявяване на разследването доказателство – установяване водачите на два товарни автомобила, имащи според защитата отношение към ПТП, тъй като били изпреварени от управлявания от подсъдимия товарен автомобил и необсъждане правилността на хоризонталната и вертикално положената маркировка, в аспекта на действителното и съобразяване с пътния трафик и възможностите на водачите. ВКС намира тези възражения за неоснователни. Фактите от предмета на доказване са били изследвани от контролираният съд внимателно и са установени в изискуемата по чл.14,ал.1 от НПК степен: след всестранно, пълно и обективно изследване на всички обстоятелства по делото. Задълбочено и в детайли са били обследвани въпросите, относими към очертания в чл.102 от НПК предметен обхват и не могат да бъдат упрекнати в бездействие, респективно в несъответно с изискването на чл.13,ал.1 от НПК поведение както органите на досъдебното производство, така и съдилищата, особено контролираният съд. В пълнота същият е изпълнил задълженията си като последен съд по фактите да изясни всички относими за решаване на спорните въпроси обстоятелства. Изготвената повторна тройна съдебно - автотехническа експертиза е отговорила изчерпателно на поставените въпроси и убедително е защитила даденото заключение, което от своя страна въззивният съд аргументирано е възприел, като надлежно се е мотивирал (вж. стр.8 - стр.11 от възз.решение). Както се отбеляза, нито компетентността на вещите лица, нито съществото на разрешените със заключението въпроси са обект на оспорване, а напротив, прегледът на въззивното дело сочи на изразено от защитата пълно съгласие с експертното заключение. Липсата на конкретни доводи срещу аналитичната съдебна дейност, включително и по повод възприетото експертно заключение е показателна за убедителността на направените от въззивният съд фактически изводи по механизма на ПТП. Тук е мястото да се посочи, че „критичната ситуация“ не е извънпроцесуален фактор с индивидуални параметри, определени за всеки от участниците в ПТП от собствените му възприятия, както се твърди в жалбата, а е надлежно изследвано, чрез предвидения в чл.144 от НПК способ, развитие на конкретните обективни обстоятелства, свързани с настъпването и развитието на процесното ПТП. И след като фактите от предмета на доказване са получили необходимата за решаването на делото степен на изясняване, неуваженото от първоинстанционният съд искане за допускане до разпит като свидетели водачите на попътни МПС, респективно несъбирането на тези доказателства и от въззивният съд, не разкриват характер на съществено процесуално нарушение. Това е така, понеже съдът разполага с дискреционно правомощие по отношение доказателствените искания и не обвързан със задължение да удовлетворява всички направени от страните, а само тези, които са свързани с предмета на делото, допринасят за неговото изясняването и отхвърлянето им би попречило за установяване на обективната истина, като съдебната практика е напълно последователна в тази посока (вж Р от 28.06.2006 г.по н. д. № 63/2006 г. на ВКС, II н. о., Р № 312/ 6.07.2009 г. по н. д. № 324/2009 г.,на ВКС, I н. о., Р № 377/ 18.11.2014 г. по н. д. № 1219/2014 г., на ВКС,I н. о., Р № 131/ 8.07.2016 г. по н.д.№ 436/2016 г.на ВКС,III н. о.,Р № 106 /31.05.2017 г. по н. д. № 413/2017 г., на ВКС, III н.о и др.) В аспекта на обсъжданото касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, ВКС намира за необходимо да посочи, че изтъкнатите, макар и във връзка с претендираната незаконосъобразност при отмяната на чл.55 от НК(т.е. в аспекта на заявеното касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 от НПК ) обстоятелства, свързани с приноса на починалия водач на У. И.Й., а именно – че двамата с пострадалия Б. били без предпазни колани, товарът на У. бил неукрепен, не бил извършен годишен технически преглед и твърденията за неизправна спирачна система, както и отношението им към причината за ПТП са били надлежно проверени чрез разпит на свидетели (относно предпазните колани – вж л.135, л.137 от НОХД) и чрез проведения по реда на чл.282,ал.1 от НПК разпит на изготвилите тройната АТЕ експерти (вж л.187- л.188 и л.195 и сл. от ВНОХД). Съдът е дал пълна възможност на страните да реализират правото си на въпроси по поставените на вещите лица задачи, за решаването на които са ползвани специалните им знания и нарушения в тази посока, както се отбеляза, не се и сочат в касационната жалба. На тази база, фактическият принос на водача на У. за настъпването на съставомерния резултат, изразен в ненавременна при създадената усложнена пътна ситуация реакция, за разлика от приетото от първоинстанционният съд неспазване на дистанция, задълбочено е обсъден и вярно е оценен от контролираният съд. Изцяло споделими са изводите на въззивната инстанция за ясно установената пряка причинна връзка между предприетата в нарушение на чл.42,ал.1,т. 2 от ЗДвП от подсъдимия маневра изпреварване, допуснатите с нея две други самостоятелни нарушения на правилата за движение по пътищата и настъпилия съставомерен резултат( вж.стр.10 – стр.11 от възз.решение ). Напълно голословно е и оплакването, развито чрез собствения прочит правилността на положената хоризонтална пътна маркировка и вертикална сигнализация и изразеното на тази плоскост мнение, че последната е генериращ пътно - транспортни произшествия фактор, а не с предназначение да ги осуетява, каквато е принципно функцията на пътната сигнализация, регламентирана в ЗДвП и Правилника за неговото приложение. Основани на собствена интерпретация и непочиващи на данните по делото са и съображенията, развити на основата на направеното сравнение в уменията на подсъдимия и водача на първата кола в колоната – св. Т.Я.. Ползваните критерии – подсъдимият шофирал ежедневно, а св.Я. живеел в Кипър, където предвид малката площ вероятно не е успял да развие добри шофьорски умения налагат очевидния извод, че наведените доводи са изцяло с характер на предположение, още повече, че от данните по делото е видно, че двамата водачи – подс.А. и св. Я. са приблизително еднакъв стаж - 22 години за първия и 19 години за втория. При така изложеното и с оглед посочената вече липса на конкретни данни оборващи доказателствената дейност и анализа на събраната доказателствена съвкупност, в рамките на възможната касационна проверка следва да се обобщи, че ВКС не констатира допуснати от контролираният съд процесуални нарушения, поради което без опора и съответно лишено от основание се явява наведеното оплакване за реализирано касационно нарушение по смисъла на чл.348,ал.1,т.2 от НПК. Възражението за наличие на касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 от НПК също е неоснователно. При така установените фактически положения - резултат от съответна с процесуалните правила аналитична дейност, с осъждането на подсъдимия А. по вменения му престъпен състав, не е допуснато претендираното неправилно приложение на материалния закон. В рамките на надлежно изяснените факти, законосъобразно предходните инстанции са приели, че поведението на подсъдимия изразено в допуснатите на инкриминираната дата и място, при управлението на МПС – т.а влекач нарушения на правилата за движение по пътищата - чл.42,ал.1,т.2,чл.42,ал.2,т. 2 и чл.42,ал.2,т.3 от ЗДвП, от които в пряка причинна връзка е настъпила смъртта на И.Й. и средна телесна повреда на С.Б., включваща няколко увреждания по см. на чл.129,ал.1 от НК, осъществява изцяло признаците по чл.343,ал.3,б.“б“ предл. първо от НК. Приносът и на други лица и/ или на други фактори когато, както е в случая, не са от естество да преформулират деянието на подсъдимия в „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК, не могат да изключат вината му, след като именно неговото поведение – избраната и предприета напълно неправомерно маневра изпреварване е обусловила ПТП и причинения съставомерен резултат. Последващите му действия при навлизане на т.а.У. в платното му и последвалия удар между тях ( втори от поредицата удари, общо три, в усложненото ПТП - бел.ВКС) не могат да получат оценка на спасителна маневра, както се претендира в жалбата, защото съдебната практика категорично приема, че: „Спасителната маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши“ - т.3 от ТР № 106 / 31.X.1983 г. по н.д.№ 90/82 г., ОСНК, вж. също и Р № 535/ 25.11.2008 г. по н. д. № 537/2008 г. на ВКС, I н. о, Р № 70/ 6.04.2010 г. по н. д. № 745/2009 г. на ВКС, III н. о., Р № 229/ 23.01.2017 г. по н. д. № 753/2016 г., на ВКС, III н.о. и др. В аспекта на казаното, претендираната от защитата изключваща виновното поведение хипотеза на чл.15 от НК не е налице и исканото на това основание - чл.24,ал.1,т.1 от НПК оправдаване на подсъдимия няма как да бъде уважено. Ето защо, като са признали подс.А. за виновен по предявеното му обвинение предходните инстанците са приложили правилно закона, като вярно са подвели установеното му фактическо поведение под приложимата норма на съответния престъпния състав по чл.343,ал.3,б.“б.“ от НК. ВКС намира обаче, че във връзка с квалификацията на деянието, са налице основания за служебна намеса, произтичащи от правомощията му по чл.124 от Конституцията на РБ да следи за точното и еднакво приложение на законите. Наложителната корекция е свързана с избрания от съдилищата цифров порядък, доколкото непрецизно е посочена първо нормата на чл.343,ал.4 от НК, която не съдържа самостоятелен престъпен състав и е указателна по своя характер, вместо нормата на чл.343,ал.3,б“б“ от НК, в която са вложени признаците на престъпния състав. Съответно и привръзката в случая изисква посочване на чл.343,ал.3, б.“б“ във вр. с ал.4 от НК, а не обратно, както са подходили предходните инстанции (вж т.4 б.“е“ от ППВС № 1/83 г., в този см. и Р № 616/6.03.2012 г. по н. д. № 2792/2011 г., на ВКС, III н. о). Възражението за наличието на третото касационно основание - по чл.348,ал.1,т.3 от НПК, ВКС намира за основателно, макар и не по всички изложени в жалбата съображения. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е аргументирано с доводи, развити на плоскостта на неправилната, според защитата преоценка извършена от въззивният съд на допуснатото съпричиняване от водача на У. към настъпилото ПТП. Това налага първо да се уточни, че приносът на водача на т.а.У. е въпрос фактически и той е свързан с механизма на установеното ПТП, а последният е детайлно изяснен, включително и от неоспорената тройна АТЕ, поради което и не би могъл да получи различна оценка само поради различния аспект, на който е поставен за обсъждане, а именно размерът на наказанието. Последното е проекция от преди това надлежно изяснените фактически обстоятелства, свързани с решаването на въпросите за вината и е недопустимо при определяне на наказанието последните да получат различно третиране. Установените от въззивният съд други параметри на съпричиняването, сочещи на намалената му степен са залегнали в мотивите и внимателно са обсъдени, поради което и неоснователно е възражението, че значението му като формиращ фактор за определяне на наказанието е подценено (вж. стр.15 от възз.решение). Напротив, с убедителни и споделими съображения контролираният съд е приел, че така установената степен на съпричиняване не разкрива изключителност по смисъла на чл.55,ал.1 от НК и ясно е обективирал в атакуваното пред ВКС решение извода си за отсъствието на материалноправните предпоставки по чл.55 от НК. В различие от приетото от първоинстанционният съд е изложил тезата си за завишена степен на обществена опасност на дееца и противно на неоснователния упрек в касационната жалба за липса на мотиви, убедително се е аргументирал (вж.стр.14 - стр.15 от възз.решение). Изложените от въззивният съд съображения за дължимото с оглед поправянето и превъзпитанието на подсъдимия наказание позволяват заключението, споделено и от касационният състав, че не е налично и второто кумулативно изискване по чл.55,ал.1 от НК – и най-лекото наказание, в случая три години лишаване от свобода да се яви за подсъдимия несъразмерно тежко. В рамките на изпитателния три годишен срок на наказание лишаване от свобода, наложено за тежко умишлено престъпление, подсъдимият не е имал дължимо за постигане целите по чл.36 от НК поведение, а напротив е допуснал груби нарушения на правилата за движение, в резултат на които, макар и по непредпазливост е допуснал смъртта на едно лице и средна телесна повреда на друго лице, изразена в няколко самостоятелни увреждания см. на чл.129,ал.1 от НК. Макар и не с решаващото значение, придадено му от контролирания съд, неизпълнението на наложеното на подсъдимия по предходното осъждане наказание глоба в размер на 20 000 лв. също има своето относително значение за негативната му оценка, доколкото не сочи на поведение, стриктно ориентирано към изпълнение на вменени задължения. Съпоставено и с параметрите на отложеното за изпълнение наказание лишаване от свобода – две години, по Споразумение № 57/13.07.2015 г. по НОХД № 228/2015 г. на Ямболския окръжен съд, липсват основания да се счита, че наказание, определено при условията на чл.55,ал.1,т.1 от НК, тоест в размер под предвидения за престъплението по чл.343,ал.3 б.“б“ пр.първо във вр. с ал.4 от НК минимум от три години лишаване от свобода би постигнало целения поправителен и превъзпитателен ефект по отношение на подсъдимия. В рамките на вярно приложената норма на чл.54 от НК и при законосъобразно идентифицираните отегчаващи обстоятелства(вж. стр.14 от възз.решение) размерът на определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода се явява завишен. В разрез с данните по делото съдилищата са приели, че по отношение на подсъдимия изобщо липсват обстоятелства с характер на смекчаващи. Несъмнено същият е с добри трудови навици, финансово ангажиран към семейството си, без санкции за нарушения на правилата за движение по пътищата и в този смисъл посочените данни го характеризират в положителен личен аспект. Освен това, въззивният съд не е съобразил и задължителните указания по т.4 б.е от ППВС №1/1983 г., съгласно които когато, както е в настоящия казус, е причинена смърт на едно лице и телесни повреди на друго, се приема, че квалификацията, респективно рамките на наказанието, е „..като за повече от един смъртен случай, а телесните повреди, т.е. по - леките престъпни резултати се вземат предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства при определяне на наказанието..“. Отчитането на посочените обстоятелства обуславя необходимост от редуциране на наложеното наказание лишаване от свобода, доколкото с игнорирането им размерът му се явява очевидно несъответен на смекчаващите обстоятелства и следователно разкрива признаци на явна несправедливост по смисъла на чл.348,ал.5,т.1от НПК. Това налага касационният съдебен състав да упражни контролните си правомощия, като намали размера на основното наказание - от пет на четири години години лишаване от свобода. Предвидените за престъплението санкционни параметри са от три до петнадесет години лишаване от свобода и при вярно отчетените отегчаващи обстоятелства и тяхната относителна тежест липсват основания за повече снизходителност към подсъдимия. Кумулативното наказание, наложено на основание чл.343г от НК не изисква промяна, тъй като факторите относими към преценката за неговото определяне са вярно идентифицирани и правилно отчетени. Подсъдимият А. действително е шофьор със сравнително дълъг стаж ( 22 години – бел. ВКС) и без данни за допускани на територията на България нарушения по ЗДвП, но за определяне размера на кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС от значение е и тежестта на допуснатите нарушенията на правилата за движение по пътищата. В случая, освен неправилно извършената маневра – нарушение по чл. 42,ал.1,т.2 от ЗДвП, нарушението на режима на скоростта(чл.42,ал.2,т.3 от ЗДвП) и създадената опасност при навлизането в насрещната лента за движещите се в нея автомобили (чл.42,ал.2,т.2, погрешно посочена т.3 - вж.стр.12 от възз. решение - бел.ВКС), съгласно залегналото в мотивната част на раздел V, предпоследен абзац от ТР № 61/30.12.1980 г. по н.д. № 56/ 1980 г. ОСНК разбиране, са определени като особено груби. Размерът на кумулативното наказание по чл.37,ал.1,т.7 от НК и при редуцираното основно наказание се явява съобразен с изискването на чл.49,ал.2 от НК. Не е налице основание за корекция и по отношение преценката на въззивният съд относно неприложимостта на предвидената в чл.68,ал.2 от НК възможност, която е аргументирана и убедително защитена. Вярно е, че в случай на извършено в изпитателния срок непредпазливо деяние императивното действие на съда се трансформира в диспозитивно, но възложената преценка не е произволна, а е подчинена на общите изисквания за определяне на наказанието, включително и дали за постигане целите му компромисът следва да продължи или е изчерпан с прилагане института на условното осъждане. Воден от тези критерии законосъобразно апелативният съд е приел, че поведението на подсъдимия предпоставя извода, че продължаване на дадения толеранс, чрез изключване на наложеното със споразумението наказание, респективно пълното игнориране на санкционния му ефект, не би спомогнало за постигане на визираните в чл.36 от НК цели, а обратно би довело до тяхното компрометиране, както в индивидуален, така и в генерален план. Само за пълнота на изложението ВКС намира за необходимо да посочи, че във формулирането на иначе правилно приложения институт, контролираният съд е допуснал известна непрецизност, доколкото според регламента по чл.68,ал.1 от НК се привежда в изпълнение не съдебния акт, както е отразено в диспозитива на проверяваното решение, а се постановява изтърпяване на наложеното с него наказание, което е било отложено при условията на чл.66,ал.1 от НК. Накрая следва да се отрази констатацията на касационният състав за допуснатото и от двете предходни инстанции нарушение по приложението на чл.189 от НПК, налагащо, след отмяна на засегнатите части на двата съдебни акта, ново произнасяне на първоинстанционния съд по реда на чл.306,ал.1,т.4 от НПК и законосъобразно определяне на разноските, които подсъдимият действително следва да понесе. В постановената присъда и мотивите към нея окръжният съд е посочил единствено крайният размер на дължимите от подсъдимия разноски - 1658,24 лв.,платими по сметка на ОД на МВР и 1846,90 лв.,платими по сметка на ОС Велико Търново, без да се е ангажирал с тяхното конкретизиране по основание и индивидуален размер. Апелативният съд от своя страна само е посочил, че по отношение на разноските присъдата следва да бъде потвърдена ( вж. стр.16 от възз.решение). Същевременно, от делото е видно, че подсъдимият А. е турски гражданин и разноски във връзка с осигуряване правото му на превод - устен и писмен са направени още на досъдебното производство, а след това и при първоинстанционното разглеждане на делото. Вероятно неизвършването на дължимата въззивна проверка, която по силата на чл.314 от НПК се простира върху цялостната правилност на присъдата, включително и относно разноските (чл.301,ал.1,т.12 от НПК) е последица от погрешния подход на самия въззивен съд, обективиран в незаконосъобразното му произнасяне по този въпрос, доколкото в нарушение на чл.189,ал.2 от НПК от своя страна също е възложил в тежест на подсъдимия направените пред въззивната инстанция разноски за преводач. В НПК редът за разглеждане на дела за престъпления, извършени от лица, които не владеят български език е предмет на самостоятелна регламентация (чл.395а - 395з от НПК). Посоченото разкрива и особеното значение, отдадено от законодателя за стриктното спазване на условията за осъществяване на техните права. Осигуряване на писмен и устен превод на невладеещият български език обвиняем/подсъдим е абсолютно задължително за възможното реализиране на основното право на защита и в този смисъл, в рамките на възложените правомощия на ВКС да следи за абсолютни по своя характер нарушения, се разкриват и основанията за служебна намеса на касационната инстанция досежно присъдените в тежест на подсъдимия разноски за преводач, въпреки липсата на поставени в жалбата искания (в този см. Р № 51/21.03.2018 г. по н. д. № 112/2018 г. на ВКС, III н. о, Р № 134/ 7.06.2018 г. по н. д. № 441/2018 г. на ВКС, I н. о). По тези съображения, в частта, в която подсъдимият е бил осъден да заплати направените разноски за преводач въззивното решение следва да се отмени, като отмяната следва да засегне и частта, в която присъдата относно разноските е била потвърдена, респективно в частта по чл.189 от НПК, на отмяна подлежи и първоинстанционната присъда. В останалата си част, извън посочените по-горе основания за изменение, проверяваното въззивно решение, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354,ал.1,т.1,т.4 и т.5 във вр. с ал.2, т.1 и т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 85 от 23.04.2019 г. на Апелативен съд, гр. Велико Търново, постановено по ВНОХД № 375/ 2018 г. по описа на съда, като НАМАЛЯВА размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия О. А. от пет на четири години. ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 85 от 23.04.2019 г. на Апелативен съд, гр. Велико Търново, постановено по ВНОХД № 375/ 2018 г. по описа на съда, в частта, с която подсъдимият О. А. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б. "б", предл. първо, вр. ал.1, б. "в", вр. чл. 342, ал.1, пр. трето от НК и чл. 54 НК, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА престъплението - по чл. 343,ал.3, б. "б", предл.първо във вр. ал.4, вр. ал.1, б. "в", вр. чл. 342, ал.1,пр. трето от НК. ОТМЕНЯ въззивно решение № 85 от 23.04.2019 г., постановено по ВНОХД № 375/ 2018 г. на ВтАС, в частта, с която подс.О. А. е осъден да заплати по сметка на съда сумите - 210.06 лв. и 150.00 лв., представляващи разноски за преводач, като го отменя в потвърдителната му част относно разноските и отменя първоинстанционната присъда, в частта по приложението на чл.189 от НПК. ОСТАВЯ В СИЛА решението на АС Велико Търново в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. След връщане на делото Окръжният съд гр. Велико Търново следва да се произнесе по реда на чл.306,ал.1,т.4 от НПК по въпроса с разноските, като съобрази разпоредбата на чл.189,ал.2 от НПК. На подсъдимия да се предостави писмен превод на решението на касационната инстанция на турски език. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.