1 Р Е Ш Е Н И Е № 198 гр. София, 05 декември 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Румен Петров при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора П. Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 766 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия М. С. Т., чрез защитника му адвокат П. С. от АК – [населено място] и на подсъдимия К. К. А., лично и чрез защитника му адвокат Л. Б. от същата АК, срещу решение № 112 от 02 юни 2016 година на Апелативен съд – гр. Велико Търново, по внохд № 81/2016 година, с което е потвърдена присъда № 1 от 12 януари 2016 година на Окръжен съд - гр. Велико Търново, постановена по нохд № 224/2015 година по описа на този съд. Изложените в жалбата на защитника на подсъдимия М. Т. доводи съдържат позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Акцентът е поставен върху допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Според защитата, част от извършените на досъдебното производство действия по разследването са проведени извън сроковете по чл. 234, ал. 3 от НПК, а исканията за удължаване на срока за разследване не съдържат мотиви за изключителност и не обосновават необходимост от удължаване на този срок. Издадените впоследствие разрешения за удължаване на срока на разследване не могат да санират допуснатите нарушения. Освен това, с жалбата са оспорени показанията на служителите под прикритие №№ 3 и 4 (СП 3 и СП 4), като са изложени конкретни аргументи относно противоречивостта им със съдържанието на веществените доказателствени средства (ВДС), изготвени при използване на специални разузнавателни средства (СРС). Според адв. С., показанията на служителите под прикритие не се подкрепят от събраните гласни доказателства, а присъдата не може да се основава само на показанията на тези свидетели. Изложени са доводи и за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 116 от НПК, касаещо позоваване от съда на направеното самопризнание от другия подсъдим по делото К. А.. Жалбата на защитника съдържа конкретно искане за оправдаване на подзащитния му по повдигнатото обвинение. В жалбата на адв. Л. Б., защитник на подсъдимия К. А., са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. В рамките на оплакването за допуснато нарушение на материалния закон, защитникът оспорва субективната съставомерност на престъплението, за извършването на което е осъден подзащитният му. Твърди, че у подсъдимия А. не е бил налице умисъл за държане на цялото количество наркотично вещество, за което е признат за виновен. Намира наложеното наказание, определено при условията на чл. 54 НК, за явно несправедливо, тъй като не съответства на целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НПК. Съответно на тези възражения е и отправеното искане за изменяване на атакувания съдебен акт и определяне на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2 , б „б“ от НК. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд жалбоподателят- подсъдим М. Т., не участва лично, редовно призован. Представлява се от упълномощения от досъдебното производство защитник - адв. П. С., който поддържа касационната жалба. Касационният жалбоподател-подсъдим К. А. също не участва лично пред ВКС, редовно призован. Представлява се от упълномощения от първата инстанция негов защитник – адв. Л. Б., който поддържа депозираната от него касационна жалба. Относно подадената лично от неговия подзащитен касационна жалба, съдържаща искане за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, не съзира ясна мотивация за това и убедително основание за подкрепата му. Настоява за коригиране на наложеното на подсъдимия наказание при наличие на многобройни, дори изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на всичките касационни жалби и оставяне в сила решението на въззивния съд. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения в съдебното заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда, подсъдимият М. С. Т. е признат за виновен за това, че през периода 02. 04. 2013 година – 10. 04. 2013 година, при условията на продължавано престъпление, на три пъти (на 02, 08 и 10. 04. 2013 година), на бензиностанция “O.”- обект № 1018, намираща се на околовръстното шосе в близост до [населено място], както и в [населено място], на [улица], без надлежно разрешително, в нарушение на разпоредбата на чл. 30 от Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите (ЗКНВП), разпространил марихуана – една опаковка с нетно тегло 0,215 грама, със съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 10.1 %, на стойност 1,29 лева, една опаковка с нетно тегло 0,228 грама, със съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 9,4 %, на стойност 1,38 лева, две опаковки марихуана с тегло съответно 95 грама и съдържание на активен компонент 12,2 % и с тегло 96 грама и съдържание на активен компонент 5,1 %, на обща стойност 1146.00 лева и една опаковка марихуана с тегло 462 грама и съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 5,8 %, на стойност 2772.00 лева, всички представляващи високорискови наркотични вещества съгласно Списък 1 – „Растения и вещества с висока степен на риск за общественото здраве поради вредния ефект от злоупотреба с тях, забранени за приложение в хуманната и ветеринарната медицина“ (Списък 1), към чл. 3 от Наредба за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични (Наредбата), съобразно чл. 3, ал. 2 от ЗКНВП, на служител под прикритие с идентификационен номер 4 (съгласно Решение № 55/20. 03. 2013 година на председателя на Окръжен съд – гр. Велико Търново) и на подсъдимия К. К. А. от [населено място], като разпространените наркотични вещества са на обща стойност 3920.67 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал.1, предл. 5, хипотеза 1, във вр. чл. 26 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на пет години лишаване от свобода, които да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален „общ” режим, както и на глоба в размер на 12000 (дванадесет хиляди) лева. Със същата присъда подсъдимият К. К. А. е признат за виновен за това, че на 08. 04. 2013 година придобил от подсъдимия М. С. Т. от [населено място] и държал до 11. 04. 2013 година, в гараж на [улица] [населено място], без надлежно разрешително и в нарушение на чл. 30 от ЗКНВП, две опаковки марихуана, с нетно тегло съответно от 95 грама и съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 12,2 % и с нетно тегло 96 грама и съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 5,1 %, всичко на обща стойност 1146.00 лева, представляващи високорискови наркотични вещества съгласно Списък 1 към чл. 3 от Наредбата, съобразно чл. 3, ал. 2 от ЗКНВП, поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода, което наказание да изтърпи в затвор или затворническо общежитие от закрит тип при първоначален „строг“ режим, както и на глоба в размер на 2000 (две хиляди) лева. На основание чл. 25 вр. чл. 23 от НК съдът е привел в изпълнение наложеното на подсъдимия А. наказание от три месеца лишаване от свобода, с отложено изтърпяване за срок от три години, по влязла в сила присъда по нохд № 481/2010 година по описа на Районен съд – гр. Севлиево. Определил е първоначален „строг“ режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Първоинстанционният съд е признал подсъдимия К. А. за невинен в това, да е придобил и държал посочените две опаковки марихуана на обща стойност 1146 лева с цел разпространение, поради което го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. чл. 354а, ал. 1, предл. 4, хипотеза 1 от НК. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил съответно в тежест на всеки от подсъдимите. В производство, инициирано по жалби на защитниците на подсъдимите М. Т. и К. А., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение на Апелативен съд – гр. Велико Търново, с което присъдата е потвърдена изцяло. Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени от надлежни страни, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол и в срока за обжалването му. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. По жалбата от името на подсъдимия М. Т.: Както вече бе посочено, жалбата съдържа позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, при изложени конкретни доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия Т.. ВКС отразява констатацията, която прави, че формално заявените касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК са подкрепени с доводи, по-скоро относими към обосноваността на фактическите констатации, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия от оценката на доказателствените източници, в т. ч. гласните, поради което той пледира за недоказаност на обвинението по смисъла на чл. 303 от НПК. 1. Възраженията на защитата за допуснати съществени нарушения в хода на досъдебното производство поради нарушения на сроковете за разследване, доколкото касаят процесуалната годност на съответните доказателствени източници и надлежността на изведените от тях доказателства, следва да бъдат разгледани преди останалите. ВКС счита, че тези възражения не намират опора в данните по делото. От материалите по досъдебното производство се установява, че наказателното производство е проведено по общия ред (чл. 212 – чл. 235 от НПК), което е от значение при преценката на сроковете за разследване. Началото на срока по чл. 234, ал. 1 от НПК в случая е датата на образуване на досъдебното производство с постановление от прокурора от 05. 04. 2013 година (т. 1, л. 1 от ДП), а краят на посочения срок е окончателното приключване на разследването и изпращане на делото на прокурора с писмено мнение, което е станало на 11. 06. 2015 година. В хода на разследването, след изтичане на законоустановения двумесечен срок, по искане на наблюдаващия прокурор, срокът на разследване е бил удължаван многократно от компетентния орган, съответно от административните ръководители на Окръжната и Апелативната прокуратури – гр. Велико Търново, като преобладаващата част от действията по разследване са били провеждани в рамките и след произнасяне на съответния прокурор. Само за две от изготвените от наблюдаващия прокурор искания за удължаване на срока на разследване с по два месеца, считано съответно от 05. 02. 2014 година (т. 4, л. 16 от ДП) и от 05. 10. 2014 година (т. 4, л. 45 от ДП), по делото не се намери съответното произнасяне. Това, поначало има за последица приложението на специфичната процесуална санкция, съдържаща се в разпоредбата на чл. 234, ал. 7 от НПК и изразяваща се в невъзможност действията по разследването, извършени извън сроковете по ал. 1 – 3, да породят правни последици, а събраните доказателства - да се ползват пред съда при постановяване на присъдата. Във всеки отделен случай е необходима конкретна преценка с оглед данните за срока, изтичането му, произнасянето по искане за неговото удължаване и извършените (или не) в този срок действия по разследването. В случая, в периода 05. 02. 2014 година – 05. 04. 2014 година, не са провеждани никакви действия по разследването, поради което твърдяното от защитата на подсъдимия Т. процесуално нарушение не е налице. За времето от 05. 10. 2014 година до 05. 12. 2014 година обаче са извършвани процесуално-следствени действия, а именно: очна ставка между обвиняемите (тогава) М. Т. и К. А. (т. 4-Б, л. 23 от ДП) и разпит на свидетеля И. М. М. (т. 4-Б, л. 38 от ДП). Тези действия очевидно са проведени в нарушение на законовия регламент и попадат в хипотезата на чл. 234, ал. 7 от НПК. Доколко нарушението е съществено, следва да се прецени конкретно и на плоскостта на визираното в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК съдържание на понятието, т. е. дали е довело до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, по какъв начин и в каква степен и дали е отстранено. Проведената очна ставка между двамата обвиняеми, макар и неправилно прочетена в хода на първоинстанционното производство наред с протоколите за оглед, претърсване и изземване и другите документи, приложени по делото, по реда на чл. 283 от НПК (нохд № 224/2015 година, стр. 155), не е ползвана от съда при постановяване на осъдителната присъда (вж. стр. 12-13 от мотивите на присъдата). На второ място, депозираните от свидетеля И. М. показания на досъдебното производство, не са приобщавани в хода на съдебното следствие по реда на чл. 281 от НПК, поради което и съдържанието им не е подлагано на оценка и анализ от решаващия съд. Затова настоящата инстанция счита, че правото на защита на обвиняемия М. Т. не е било ограничено по заявения от защитника му начин. Извън това, следва да се отрази обобщената констатация, че удължаването на сроковете за разследване по реда на чл. 234, ал. 3 от НПК се извършва последователно, без възможност тази последователност да бъде нарушена. В самото искане за удължаване на срока от 08. 04. 2014 година (т. 4, л. 19 от ДП) изрично е посочено наличието на удължаване на срока до 05. 04. 2014 година, от когато се иска неговото следващото удължаване. Аналогична е ситуацията и относно периода от 05. 10. 2014 година и отразеното в направеното искане за удължаване на срока за разследване (т. 4, л. 45 от ДП). В тази връзка, възражението на защитата на подс. Т., че наказателното производство е следвало да бъде прекратено на основание чл. 234, ал. 7 от НПК, няма как да бъде споделено, защото не намира опора в данните по делото и в закона. Срокът по чл. 234, ал.1 от НПК е инструктивен и законът не свързва изтичането му със задължение за прекратяване на разследването, а процесуалните последици, визирани в посочената норма, бяха обсъдени по-горе и те не обвързват прекратяване на производството (в този смисъл Решение № 277/19. 06. 2008 година по н.д. № 228/2008 година, второ н.о. на ВКС). Що се касае до възражението за липса на конкретни съображения за „изключителност” на случая в направените искания за удължаване на срока на разследване, следва да се отбележи, че изискването на закона касае компетентния орган, който да се произнесе по искането и това е административния ръководител на по-горестоящата прокуратура или оправомощен от него прокурор. А дали съответното постановление отговаря на изискванията на чл. 121, ал. 4 от КРБ и предписанията на чл. 34 от НПК, в т.ч. изложени ли са съображения, характеризиращи случая освен с фактическа и правна сложност, но и с изключителност, е въпрос, който се решава от този орган, а не от съда и не рефлектира негативно върху процесуалната стойност на събрания доказателствен материал и върху правата на обвиняемия, след като е налице надлежно удължаване на срока на разследване от компетентния за това орган, какъвто е настоящият случай. 2. На следващо място, възражението на защитника на подсъдимия Т. за неустановеност по изискуемия от закона начин на присъствието на подсъдимия на мястото на престъплението на бензиностанцията О. до [населено място], на 02. 04. 2013 година, не намира опора в доказателствата по делото. Това обстоятелство правилно е прието за установено по делото от показанията на свидетелите - очевидци И. М. и С. Д., които категорично и безпротиворечиво заявяват, че на въпросната дата са придружили подсъдимия Т. до [населено място], където са спрели на бензиностанция О. и където подсъдимият е установил контакт с непознати лица. Според свид. Д., подсъдимият и непознатото момче са отишли до колата на подсъдимия. Впрочем, пътуването на тримата до [населено място] не се отрича и от самия подсъдим (л. 152 от нохд № 224/ 2015 година). Присъствието на Т. на територията на бензиностанцията и извършените от него действия на разпореждане с наркотично вещество – марихуана, се установяват и от писмените доказателствени средства - протокол за оглед на местопроизшествието и фотоалбум към него (т. 3, л. 9 от ДП), протокол за обиск на подсъдимия Т. (т. 3, л. 34 от ДП), протокол за претърсване и изземване от л.а. „Мерцедес“ (т. 3, л. 72 от ДП). Протоколите за извършените действия по разследването са съставени в съответствие с условията и реда предвиден в НПК и представляват годни доказателствени източници на правнорелевантни факти. Не намира опора в закона и данните по делото и направеното от защитата на подсъдимия Т. оплакване за проявена тенденциозност от разследващите органи и въззивния съд при събирането на доказателствата поради отказани доказателствени искания. Несъмнено, подсъдимият разполага с основополагащото право да представя доказателства в подкрепа на поддържаната от него защитна позиция, а съдът обезпечава осъществяването на тази изключително важна гаранция за справедлив процес като събира доказателствените материали най-вече по съответни, надлежно обосновани искания, а по свой почин – само когато това се налага за разкриване на обективната истина (чл. 107, ал. 2 от НПК). Съдът обаче съвсем не е безусловно задължен да удовлетворява всички претенции на защитата, а само онези от тях, които са насочени към осигуряване на необходимата и достатъчна информация относно обстоятелствата, включени в предмета на доказване, като събирането на исканите доказателства следва и да е възможно. Като е оставил без уважение искането на защитата, с протоколно определение от 09. 05. 2016 година, въззивният съд не е нарушил закона, защото е изложил подробни съображения за отказа си три години след деянието да издирва евентуално налична информация за съществуването или не към онзи момент на камери за видеонаблюдение на бензиностанцията О. и за съхранени записи на тях от инкриминирания период. Обосновал се е и с наличие на достатъчно други доказателствени източници за пребиваването на подсъдимия Т. на мястото на престъплението, както това бе обсъдено по-горе. Пропуснатата от разследващите органи възможност да извършат своевременно такава проверка, дори и да би била полезна в процеса на доказване, е нямало как да бъде реализирана от съда в един толкова по-късен момент. 3. Не се основава на данните по делото твърдението, че осъдителната присъда по отношение на Т. почива само на самопризнанията на другия подсъдим К. А.. Това възражение е направено и с въззивната жалба и е получило надлежен отговор в решението на въззивния съд. Обясненията на подсъдимия А. съдържат признание за собствената му престъпна дейност, но също така и фактически данни, уличаващи другия подсъдим в извършване на престъплението. Тази част от неговите обяснения (т. нар. „оговор”) може да бъде поставена в основата на присъдата, ако е подложена на щателна проверка и е подкрепена от други доказателствени материали по делото, какъвто е настоящият случай. Съдържанието на депозираните от подс. А. обяснения пред първоинстанционния съд и приобщените такива от досъдебното производство по реда на чл. 279, ал. 1, т. 3 от НПК, при спазване на условията за това, са съпоставени с всички останали доказателствени източници, вкл. данните от протоколите за оглед, претърсване и изземване, оглед на веществените доказателства и фотоалбуми към тях, съдържанието на ВДС, изготвени при използване на СРС, показанията на свидетелите М. и Д., Т., Д., Б. и С. И., както и експертните заключения. Така че, участието на подсъдимия Т. в осъществяване на инкриминираното деяние е установено далеч не само от самопризнанието на подсъдимия А., както неоснователно се твърди в касационната жалба. За пълнота на изложението следва да се подчертае, че процесуалният закон предвижда самостоятелни забрани за постановяване на осъдителна присъда само на базата на прочетени обяснения на подсъдимия по реда на чл. 279, ал. 2 и 3 от НПК (чл. 279, ал. 4 от НПК), само на данни от специални разузнавателни средства, вкл. показания на служител под прикритие и доверителна сделка (чл. 177, ал. 1 от НПК) или на свидетелски показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК (чл. 281, ал. 8 от НПК). В случая, тези забрани не са пренебрегнати и правото на подсъдимия на справедлив процес не е нарушено, защото прочетените обяснения на подсъдимия А. се подкрепят от данните и от други доказателствени източници, извън тези от ВДС, получени в резултат на използване на СРС (в този смисъл вж. Решение № 32/12. 05. 2015 година на ВКС, ІІ НО, както и Решение № 10 /28. 09. 2010 година, по к.д. № 10/2010 г. на КС на Република България). Казано по друг начин, претендираното от защитата нарушение на разпоредбата на чл. 279, ал. 4 от НПК би било основателно само ако обясненията на обвиняемия се подкрепят единствено от данните от специални разузнавателни средства или от свидетелски показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, какъвто не е настоящият случай. 4. Особен акцент в жалбата е поставен върху възраженията, касаещи законосъобразността на приложения способ за разследване чрез служител под прикритие – оспорване, направено пред всички съдебни инстанции. Тези възражения следва да бъдат оценени като основателни, макар и не на посочените от защитата основания. В рамките на извършената по повод възраженията проверка, настоящата инстанция установи наличие на допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в следното: Съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 1 от НПК. Съдът е утвърдил изразеното от страните съгласие в хода на съдебното следствие да не се извършва разпит на част от свидетелите, между които и служителите под прикритие №№ 3 и 4, като техните показания от досъдебното производство, депозирани пред съдия, бъдат приобщени по реда на чл. 373, ал. 1 във вр. чл. 283 от НПК, чрез прочитането им. Одобрение в този смисъл обаче съдът може да направи само ако съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда предвиден в НПК (чл. 372, ал. 3 от НПК), а настоящия случай не е такъв. И това е така, защото съдебните разпити на служителите под прикритие са извършени в нарушение на разпоредбата на чл. 141а, ал. 2 от НПК. Разпитите пред съдия на служителите под прикритие са проведени на 12. 04. 2013 година, за което са съставени съответни протоколи (т. 1, л. 23 и сл. от ДП, секретен). От тях се установява, че явилият се служител на СБОП – С. Д., упълномощен от ръководителя на структурата, осигурила и приложила разследването чрез служител под прикритие, не е третиран от съда като свидетел и по отношение на него не са приложени правилата на чл. 139, ал. 1 – 3 от НПК за установяване самоличността, изясняване на връзките с подсъдимите и другите участници в производството и за отговорността пред закона по чл. 290 от НК. От протоколите от съдебните заседания е видно, че С. Д., след като е осъществил връзка със служителите под прикритие, е удостоверил, че това са лицата под идентификационен № 3, съответно под № 4. По този начин съдебния състав е нарушил разпоредбата на чл. 141а, ал. 2 от НПК, която придава на лицето, идентифициращо служителя под прикритие, статут на свидетел. И това е изводимо не само от използвания в закона термин „свидетелства“ и неговото граматическо и систематично тълкуване, а и от съпоставката му с разпоредбата на чл. 141, ал. 3 от НПК, уреждаща аналогична процедура за разпит на свидетел с тайна самоличност, която самоличност обаче е проверима за съда и се удостоверява от него. В хипотезата на разпит на служител под прикритие неговата самоличност остава неизвестна за съда и за страните и затова е от особена важност надлежното и по предвидения в закона ред негово идентифициране именно чрез свидетелстването на ръководителя на структурата или на оправомощено от него лице, с всички произтичащи от това му процесуално качество права и задължения (вж. и Решение № 457 от 19. 01. 2015 година на ВКС, ІІ НО). Допуснатото нарушение на процесуалните правила при разпитите на служителите под прикритие на досъдебното производство не е позволявало одобряване от съда на постигнатото между страните съгласие да не се извършва техен разпит в хода на съдебното следствие и приобщаването им по делото по реда на чл. 373, ал. 1 от НПК. Начинът, по който са опорочени тези показания обаче, не допуска ползването им като надлежни доказателствени източници и предпоставя изключването им от доказателствената съвкупност по делото, без това да повлиява изводите на съда по фактите относно извършеното от подсъдимия Т. престъпно деяние. Налице са достатъчно други доказателствени източници, като протоколите за оглед на местопроизшествието, за претърсване и изземване от автомобила, собственост на подсъдимия Т., за претърсване и изземване в ползвания от подс. А. гараж и в дома му, протоколите за обиск на лицата, присъствали на последната сделка, показанията на свидетелите М. и Д., на Д., Б. и С. И., съдържанието на ВДС, изготвени в резултат на използване на СРС – протоколи за предоставени средства за извършване на доверителна сделка (т. 2 от ДП, секретен), звукозаписи от подслушване и хартиени носители на същите, както и резултати от проведеното наблюдение и проследяване (т. 8, т. Б и т. В от ДП, секретни), експертните заключения по назначените физико – химични експертизи. Така че, по делото са събрани по предвидения в НПК процесуален ред всички необходими за установяване на обективната истина доказателства и те са оценени от предходните съдебни инстанции съобразно действителното им съдържание. Направеният анализ на доказателствената съвкупност, базиран и на правилата на формалната логика, извежда фактическата обстановка по делото така, както е приета от предходните съдебни инстанции. Затова и доводите в касационната жалба за липса на надлежна доказателствена основа за фактическите изводи на въззивния съд относно основния подлежащ на доказване факт - осъществяване на инкриминираното деяние и осъществяването му от подсъдимия, се явяват неоснователни. 5. Оплакването за нарушение на материалния закон в касационната жалба не е подкрепено с конкретни аргументи. Принципно е положението, че материалната незаконосъобразност на оспорения съдебен акт е самостоятелно касационно основание и е налице, когато обжалващата страна твърди, че материалният закон не е приложен правилно при неоспорена фактическа обстановка. В случая, заявеното нарушение на материалния закон очевидно е обвързано с доводите за допуснати съществени процесуални нарушения и твърденията за липса на надлежна доказателствена основа на формираните от съда изводи по фактите, т.е. с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което вече бе обсъдено по-горе. Настоящата инстанция намира, че към установените по делото факти съдът е приложил съответната правна норма, което обуславя и законосъобразността на съдебния акт. Искането на подс. Т. за оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, тъй като от фактите и обстоятелствата, както са установени от предходните съдебни инстанции, не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК е неприложима. По жалбата от името на подсъдимия К. А.: Преди разглеждането й по същество и с оглед позицията на защитника в съдебното заседание пред ВКС, че са налице две касационни жалби – от него и от самия подсъдим, е необходимо да се уточни следното: Подсъдимият А. действително е подал касационна жалба, чрез Апелативен съд – гр. Велико Търново, с вх. № 2745/21. 06. 2016 година (л. 57 от внох дело). С разпореждане от 21. 06. 2016 година на съдията-докладчик по делото, жалбата е върната на подателя й като е просрочена. Съобщение за разпореждането за връщане на касационната жалба е изпратено на подсъдимия, връчено чрез защитника му адв. Б. на 22. 06. 2016 година и връщането не е обжалвано пред ВКС по реда на чл. 351, ал. 5 от НПК, поради което жалбата на подсъдимия К. А. няма как да бъде коментирана. 1. По възражението за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Възражението за допуснато нарушение на материалния закон касае наличието на умисъл у подсъдимия А. за придобиване и държане на цялото количество марихуана, за което той е признат за виновен и осъден. Твърди се, че същият е договорил с подс. Т. сделка за една опаковка (около 100 гр.) от наркотичното вещество, а не за две, каквито са доставени от Т. и впоследствие намерени в гаража на А.. Това възражение е поддържано в хода на цялото съдебно производство и е намерило подробен отговор в мотивите на присъдата. Съдилищата са имали основание да приемат за установено от събраните по делото доказателства, че на 08. 04. 2013 година, подсъдимият А. е придобил от М. Т. и е държал до 11. 04. 2013 година в гр. В. Т., в гараж на [улица], без надлежно разрешително марихуана – две разфасовки, съответно с нетно тегло 96 грама и 95 грама, на обща стойност 1146 (хиляда сто четиридесет и шест) лева. Самият подсъдим А., в обясненията си в хода на съдебното следствие (нохд № 224/2015 година, л. 152) заявява, че с подс. Т. „…имахме договорка, че с такива малки количества не му е приятно да се занимава и не му е изгодно…по принцип ми каза, че по – малко от 100 грама не му е било добре…трябваше да му дам още пари…“. В същия смисъл са обясненията на подс. А., дадени пред съдия в хода на досъдебното производство и приобщени чрез прочитането им (т. 4, л. 107 от ДП) - в разговор помежду им подс. Т. заявил, че има опаковано количество от 200 грама, което ще остави в гаража, ползван под наем от А., а последният ще му изплати цялата сума впоследствие, освен дадените в момента 200 лева. Напълно кореспондиращи с тези обяснения са данните от извършените претърсване и изземване в гаража на [улица], ползван под наем от подсъдимия А., протоколът за които е надлежно одобрен по реда на чл. 161, ал. 2 от НПК с определение № 80/12. 04. 2013 година (т. 10, л. 2 от ДП). Иззети са два прозрачни полиетиленови плика със суха зелено – кафява растителна маса, реагираща при направения полеви наркотест на марихуана. В протокола подсъдимият А. собственоръчно е обяснил, че „намерената тревиста маса е на М. от К.“ и не е възразил по отношение на количеството наркотично вещество. Намереното вещество е било обект на експертно изследване, от което се установява, че е коноп (марихуана), с тегло съответно от 95 грама и от 96 грама (т. 4, л. 96 от ДП). Затова правилно е прието от въззивния съд, че към надлежно установените по делото факти е приложена съответната правна норма. Подс. А. е придобил от подс. Т. и държал в ползвания от него гараж инкриминираното наркотично вещество, тъй като е осъществявал фактическа власт и е имал обективна възможност да се разпорежда с него. Достъп до мястото са имали единствено двамата подсъдими, което изключва евентуална намеса на трети лица. 2. По възраженията за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. ВКС намира за неоснователно оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимия А. наказания. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК, защото не се установява наложените по вид и размер наказания да са очевидно несъответни на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите, предвидени в чл. 36 от НК. Наказанията правилно са индивидуализирани в рамките на предвиденото в закона и при условията на чл. 54 от НК. Правилата на чл. 55 НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са съобразени и оценени обективно. Посоченото в касационната жалбата самопризнание справедливо е оценено от съдилищата с оглед наложените на подсъдимия А. наказания в минимален размер. При извършената проверка в рамките на оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, касационната инстанция установи, че първоинстанционният съд неправилно е посочил в диспозитива на присъдата основанието за привеждане в изпълнение на наказанието лишаване от свобода за срок от три месеца, наложено на подс. А. с влязла в сила присъда на нохд № 481/2010 г. по описа на РС – гр. Севлиево. Тази неправилност не е констатирана и не е отстранена от въззивната инстанция. Тя се изразява в позоваване в диспозитива на присъдата на разпоредбата на чл. 25 във вр. чл. 23 от НК като основание за привеждане в изпълнение на отложеното наказание, но тя урежда определяне на наказанието при съвкупност от престъпления, каквато в случая не е налице. Несъмнено, правното основание е разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от НК, която правилно е посочена в мотивите на присъдата (с. 17, абз. 3 от същите). Поради това, настоящата инстанция намира, че волята на съда е ясна и недвусмислена, а погрешното изписване в диспозитива на присъдата е въпрос на техническа грешка, която би могла да бъде отстранена от първоинстанционния съд в рамките на действията му по привеждане в изпълнение на присъдата и по реда на чл. 414 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 112 от 02. 06. 2016 година на Апелативен съд – гр. Велико Търново, по внохд № 81/2016 година, с което е потвърдена присъда № 1 от 12. 01. 2016 година на Окръжен съд – гр. Велико Търново, по нохд № 224/2015 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.