8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
гр. София, 24.06.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.д. № 1850/2021 година
Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуалния си представител А. С. – ст. юрисконсулт в РЗОК [населено място], срещу решение № 128 от 04.06.2021 г. по в. т. д. № 73/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260072 от 26.11.2020 г. по т. д. № 23/2020 г. на Окръжен съд – Русе. С първоинстанционното решение НЗОК е осъдена да заплати на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Медика Русе“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], сумата от 856 893 лв., общ размер на главницата за клинични пътеки за периода март-декември 2017 г., представляваща извършена и отчетена, но незаплатена медицинска помощ на здравноосигурени лица по силата на сключени 3 бр. индивидуални договори за извършване на КП, от които: 151 078 лв. – главница за периода 01.03. – 31.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.05.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 41 885.53 лв.; 287 421 лв. – главница за периода 01.04. – 30.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.06.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 77 210.65 лв.; 68 082 лв. – главница за периода 01.05. – 31.05.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.07.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 17 721.65 лв.; 27 634 лв. – главница за периода 01.06. – 30.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.08.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 6 955.11 лв.; 28 578 лв. – главница за периода 01.07. – 31.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.09.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 6 946 лв.; 36 614 лв. – главница за периода 01.08. – 30.08.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.10.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 8 594.81 лв.; 69 858 лв. – главница за периода 01.09. – 30.09.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.11.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 15 796.93 лв.; 177 785 лв. – главница за периода 01.10. – 31.10.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.12.2017 г. до завеждане на исковата молба в размер на 38 720.72 лв.; 7 447 лв. – главница за периода 01.11. – 30.11.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.01.2018 г. до завеждане на исковата молба в размер на 1 557.79 лв.; 2 396 лв. – главница за периода 01.12. – 31.12.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата на падежа 01.02.2018 г. до завеждане на исковата молба в размер на 480.57 лв., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба и разноските по делото.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакувания съдебен акт на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му, с произтичащите правни последици. Изразява се несъгласие с крайния извод на съда, основан на разпоредби от Закона за здравното осигуряване и Закона за бюджета на НЗОК и на клаузи от индивидуалните договори между страните, за основателност на претендираното от ищеца плащане на превишените стойности на оказана медицинска помощ. Касационният жалбоподател счита, че с направеното тълкуване на договорите от въззивния съд е подменена волята на страните, създавайки задължения за НЗОК, каквито тя не е поемала, и права за изпълнителя – ищец, каквито той не е имал, доколкото съдът е тълкувал процесните договори в противоречие с чл. 20 ЗЗД, като не е търсил действителната воля на страните, изхождайки от смисъла на целия договор и целта на същия. Твърди, че ЗБНЗОК не отрича конституционните принципи на здравното осигуряване и не води до неравно третиране на гражданите и следва да се приеме, че определянето в процесните договори на лимити, до които да се заплаща болничната медицинска дейност, не е нищожно поради противоречие със закона и не е в нарушение на Конституцията, както е приел и Конституционният съд в свое решение, а напротив – определянето на такива лимити е в пълно съответствие със ЗЗО и подзаконовите нормативни актове по неговото приложение. Поддържа, че процесните договори са съобразени със ЗБНЗОК и с неговите принципи на финансиране, отчитане и заплащане на дейностите, като договорните клаузи, поставящи лимит на плащането на извършената болнична помощ и клинични и амбулаторни процедури са заложени, тъй като неограниченото разходване на средствата от бюджета на НЗОК би имало ефекта преди края на календарната година същият да се окаже изчерпан, а правото на здравноосигурените лица на безплатна медицинска помощ – невъзможно да бъде осигурено. Оспорва се и правилността на извода, че претендираните надлимитни дейности в болничната помощ следва да се заплащат със средства от бюджетния резерв на НЗОК. Несъгласие е изразено и относно мотивите на съда за уважаване на исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с твърдения, че в настоящия правен спор е неприложим договореният между страните срок за заплащане на отчетената в рамките на лимита дейност към надлимитната такава, като лихва следва да се дължи съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД – след покана, за каквато следва да се приеме исковата молба. В жалбата са изложени подробни правни доводи, основани на съответни законови разпоредби и на конкретни договорни клаузи.
Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.2, предл.1 и т. 3 ГПК /независимо от посочената и несъществуваща т.4, което очевидно е техническа неточност/ и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Недействителни ли са договорните разпоредби – договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 180737 от 17.02.2015 г. и договори за извършване на клинични процедури № 180993 от 27.05.2016 г. и № 180993 от 23.05.2017 г., въвеждащи лимитирано заплащане на осъществената медицинска дейност; 2. Определянето на финансови рамки (лимити) за дължимото по договора плащане противоречи ли на императивни законови норми; 3. Важат ли лимитите за всички медицински дейности, осъществени в рамките на оказаната болнична помощ, или се отнасят само до плановите, респективно само за спешно оказаната медицинска помощ; 4. Подлежи ли на заплащане стойността на отчетената медицинска дейност през процесния период, надвишаваща лимитите, определени в приложение № 2 към договора – т.н. „надлимитна дейност“; 5. Спрямо здравноосигурените лица договорите за оказване на болнична помощ по клинични пътеки имат ли характер на договор в полза на трето лице; 6. Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 от ЗЗД и може ли при извършването на това тълкуване да се подменя действителната воля на страните; 7. Има ли процесният договор административен характер; 8. Чия е доказателствената тежест за доказване наличието на предпоставките за корекция и заплащане на месечните стойности при надхвърляне на стойността на извършените от изпълнителя дейности съгласно чл. 39-41 от процесния договор № 180737 от 23.05.2017 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, респективно наличието на решение на Надзорния съвет, предвидено в чл. 42, ал. 4 от договор № 180737 от 17.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и 9. Предвид разграничението, което е направено в процесните договори относно отчитането и заплащането на оказаната болнична помощ в рамките на утвърдените лимити и заплащането на надлимитна дейност, как следва да се определи началният момент, от който се дължи лихва за забава – съгласно сроковете, уговорени в договора, в които се заплаща оказаната болнична помощ в рамките на утвърдените лимити, или се прилагат общите правила на чл. 84, ал. 2 ЗЗД .
Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 2 от 22.02.2007 г. по конст. дело № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България, като по формулираните от касатора девет въпроса се сочи допълнителната селективна предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с оглед цитирана и приложена противоречива практика на първоинстанционни и въззивни съдилища.
Поддържаната от касатора самостоятелна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е основана на твърдения, че въззивният съд е уважил ищцовата претенция, без да обсъди четири от процесните договори – №№ 180908/27.05.2016 г. и 180908/23.05.2017 г.за извършване на амбулаторни процедури и №№ 180993/27.05.2016 г. и 180993/23.05.2017 г. за извършване на клинични процедури.
От ответника по касационната жалба – „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Медика Русе“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се твърди, че поставените въпроси не отговорят на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а с тях касаторът оспорва по същество законосъобразността на решаващите изводи на въззивната инстанция, нито въззивното решение е очевидно неправилно. По подробно изложени съображения, счита въззивното решение за правилно, законосъобразно и мотивирано, като е направено искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, като е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна наличието на няколко договора между страните за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, за извършване на клинични и амбулаторни процедури, с допълнителни споразумения към тях, относими към исковия период; извършването от ищеца през исковите месеци на дейност, включена в техния предметен обхват, надлежното й отчитане пред РЗОК и стойността на същата. Фактическите изводи в този смисъл са изведени след подробни съображения, основани на конкретни договорни клаузи.
По спорния правен въпрос - за дължимостта на плащане на БМП по процесните договори, когато стойността й надвишава месечните стойности извън определения от възложителя лимит за съответния период, решаващият състав на Апелативен съд – Велико Търново е изложил съображения, че специалният ЗЗО възлага провеждането на държавната политика в здравното осигуряване и свързаните с него обществени отношения на НЗОК. Приел е, че е юридическото лице, което участва в договорни правоотношения с лечебни заведения – изпълнители на БМП, като отстоява публични интереси – гарантира достъпността до пакет от здравни дейности, определени по вид, обхват и обем, на всички здравноосигурени лица и равнопоставеното им третиране при идентични условия в съответствие с прокламираното в чл. 52, ал. 1 от КРБ право с основните принципи на здравното осигуряване. Обслужването на този публичен интерес обуславя функциите на НЗОК, на която законодателят е предоставил съответните правомощия и икономически механизми за осигуряване на необходимия финансов ресурс за реалното осъществяване на правата на здравноосигурените лица – да планира собствен бюджет. Бюджетът на НЗОК е лимитиран в рамките на определена крайна сума, като определените в индивидуалните договори с отделните изпълнители на БМП обем и стойност на предоставяните дейности имат само прогнозен характер. Съдът е изтъкнал, че за изпълнителя не съществува правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК, в това число и поради изчерпване на средствата от разпределения му лимитиран бюджет, защото на здравноосигуреното лице е признато от закона правото на свободен избор на изпълнител на цялата територия на страната.
Според въззивния съд, отказът да бъде предоставена на здравноосигурено лице необходимата му медицинска помощ би съставлявал виновно неизпълнение на поетите с договора задължения. Именно с цел да гарантира правото на свободен достъп на здравноосигурените лица до избрано от тях лечебно заведение законодателят изрично е предвидил в бюджета на НЗОК както за 2016 г., така и за 2017 г., задължителен резерв, средствата по който са предназначени за „непредвидени неотложни разходи“ по см. на чл. 1, ал. 2, ред. 1.4, и съгласно чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО служат за плащане разходите при значителни отклонения от равномерното разходване на определените бюджетни средства. В този смисъл съдът се е позовал и на чл. 16 и чл. 17 от Правила за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1 и 2 от ЗБНЗОК за 2016 г. и за 2017 г., установяващи, че заплащането на надлежно отчетената медицинска помощ, надвишаваща определената от възложителя месечна стойност по Приложение № 2 към договорите, не е изключено, а напротив – възнаграждение за нея е дължимо при спазване на нарочна процедура.
Въззивната инстанция е посочила, че съгласно чл. 51 ЗЗО само медицинската помощ извън обхвата на пакета от медицинска помощ, определен съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗО с наредба на министъра на здравеопазването и договореното в НРД, не се закупува от НЗОК, като не е възприела соченото от жалбоподателя тълкуване на тези разпоредби като установяващи принципа за допустими ограничения при закупуването на медицинска помощ и за освобождаването му от задължение да заплати надлимитни дейности.
По така изложените съображения и предвид обстоятелството, че по делото е доказано извършването за процесните месеци на твърдяната надлимитна дейност на стойност, претендирана с исковата молба, въззивният съдебен състав е формирал извод, че липсва основание да бъде отречено правото на лечебното заведение да получи договореното възнаграждение за предоставена за процесните месеци БМП на здравноосигурени лица. След като лечебното заведение е извършило дейности в предметния обхват на договора, отразило ги е в изпратените по електронен път в информационната система на НЗОК ежедневни отчети до РЗОК, изготвило е редовни финансово-отчетни документи за тях, то е изправна страна по правоотношението и има право да получи насрещната престация – цената на извършените дейности, в общ размер на 856 893 лева, така както е определен от проведената и възприета от съда съдебно-икономическа експертиза.
Относно акцесорния иск за обезщетение за забавено плащане, съставът на въззивния съд, е посочил, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора от 2015 г. и на чл. 4, ал. 2 от договора от 2017 г. предвижда дължимост на законната лихва за забава за просроченото време при неплащане на извършената и отчетената дейност в определените срокове – до 30-то число на месеца, следващ отчетния, освен когато е предвиден друг срок (чл. 45 от двата договора). Извършените дейности са надлежно отчетени, фактурирани и осчетоводени, като плащане за тях не е направено от възложителя. Не са налице условията на чл. 41 от договора за недължимост на лихвата за забава. НЗОК не твърди, а и не ангажира доказателства за установяването на такъв факт, че процесните плащания не са извършени поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК. Предвид на това, НЗОК дължи обезщетение за забавата в размер на законната лихва за забава, считано от датата на падежа на всяко едно от дължимите плащания. Съдът е посочил, че това е моментът, от който ответната страна е в забава, независимо, че се касае за заплащане на надлимитна дейност, защото извършената от ищеца дейност като вид е включена в предмета на договорите и при липса на други уговорки относно сроковете на плащане, ответникът дължи заплащане в срока по чл. 45, като размерите на лихвата за забава върху всяка една от неплатените главници за процесните месеци са определени от съдебно-икономическата експертиза и са в общ размер на 215 870.33 лв.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Формулираните от касационния жалбоподател правни въпроси от № 1 до № 4, вкл., обобщено се свеждат до валидността на договорни клаузи, съдържащи се в сключен между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор, въвеждащи лимитирано заплащане на осъществената медицинска дейност и до заплащане на надлимитните дейности. Макар и част от въпросите да удовлетворяват основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, по тях е създадена практика на ВКС – решение по т.д. № 1916/2019 г.,II т.о., в което е даден отговор, че уговорената в сключен между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, която е в рамките на стойностите на Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Такава договорна клауза обаче няма за последица отхвърляне на претендирано плащане за медицинската дейност и вложените медицински изделия, когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Даденият отговор е споделен изцяло от съдебния състав на ВКС, I т.о. в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 418/2021 г.
Петият правен въпрос - дали договорите за оказване на болнична помощ имат характер на даговори в полза на трето лице, е абстрактен, тъй като по него не е формирана правна воля на съда. Това е важимо и за въпрос № 7, обективиран в касационната жалба. Независимо от последната констатация, по въпроса – дали договорите за оказване на болнична помощ по клинични пътеки имат административен характер, касационният съдебен състав II т.о., постановил решението по т.д. № 1916/ 2019 г., е приел, че макар такъв договор да представлява административен договор по см. на чл.45а ЗЗО, след като е сключен преди 01.01.2019 г., спорът по повод валидността и изпълнението на договора подлежи на разглеждане по реда на ГПК / чл.19ж АПК, в редакция ДВ бр.77/18.09.2019 г., в сила от 01.01.2019 г./.
Шестият въпрос, свързан с критериите за тълкуване на договорите, макар и да е значим за изхода на делото, по него е налице непротиворечива практика на ВКС, вкл. и конкретно за договори, сключени на основание чл.59, ал.1 ЗЗО. Съгласно решение по т.д. № 2530/2019 г. на ВКС, II т.о., при тълкуване на такъв договор, с оглед отделни клаузи поотделно и в тяхната връзка, с оглед целта му - осигуряване правата на достъп до болнична медицинска помощ, избор на лечебно заведение и лекар на здравноосигурени лица и други лица, посочени в договора, страните са се съгласили, че договорът е възмезден по своя характер; на изпълнителя на болнична медицинска помощ се дължи заплащане на стойността за възложената му болнична медицинска помощ по клинични пътеки, когато дейността е осъществена съобразно предвиденото в договора и в изпълнение на възложеното; извършването и отчитането на дейността по клинични пътеки не може да се ограничи поради достигане на предвидените в договора лимити.
Осмият въпрос, свързан с тежестта на доказване на предпоставките за корекция и заплащане на стойността на извършени от лечебното заведение надлимитни дейности, не съответства на изискванията на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като решаващият състав на Апелативен съд – Велико Търново не е извел решаващ за изхода на материалноправния спор извод в тази насока.
Последният въпрос е фактологично обусловен, а освен това, той е изцяло относим към правилността на атакувания съдебен акт в частта, с която са уважени акцесорните искови претенции. Въззивният съд изрично е отчел липсата на въведени в процеса твърдения от НЗОК, че процесните плащания не са извършени поради изчерпване на средствата в бюджета на касата, а отделно е констатирал, че доказателства в този смисъл липсват, поради което не са налице предпоставките за недължимост на лихва за забава при неплащане на извършена и отчетена медицинска дейност до 30-то число на месеца, следващ отчетния месец.
Не е налице и поддържаното от касационния жалбоподател самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, тъй като от съдържанието на въззивния съдебен акт не може да се изведе извод за допуснато грубо нарушаване на правилата на формалната логика или за превратно прилагане на закона.
Поради неустановяване на поддържаните от касационния жалбоподател предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, искането за допускане на касационен контрол следва да се прецени като неоснователно.
Предвид изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на сторени разноски в размер на 24 079.20 лв., с ДДС, е основателно и доказано с приложени към отговора: договор за правна защита и съдействие, фактура и платежно нареждане.
Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 128 от 04.06.2021 г. по в. т. д. № 73/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса да заплати на „Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Медика Русе“ ООД сумата от 24 079.20 лв., с ДДС – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: