Р Е Ш Е Н И Е № 105 С. 12.04.2011 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б., Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари, две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ при секретаря Райна Пенкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1897/2009 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. М.,[населено място], подадена от пълномощника и адвокат Г. Т., срещу въззивно решение №1207 от 17.08.2009 г. на Варненския окръжен съд по гр.д. №808/2009 г. С него е потвърдено решение №478 от 23.02.2009 г. на Варненския районен съд по гр.д. №3721/2008 г. в частта, с която е отхвърлен искът на И. В. М.,[населено място], срещу [фирма],[населено място], с правно основание чл.213, ал. 2 КТ за разликата над 668.55 лв. до 2710.47 лв. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.213, ал. 2 КТ за сумата 668.55 лв. и искът е отхвърлен като неоснователен. Според въззивния съд искът е неоснователен, защото ищцата не е доказала, че се е явявала на работа с готовност да престира труда си в спорния период. След като не се е явявала при работодателя, демонстрирайки намерението си да полага труд, то няма недопускане на работа по смисъла на чл.213, ал.2 КТ. Жалбоподателката е изложила твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според нея въззивният съд неправилно е приел, че трябва отново да докаже личното си явяване на работа, след като това вече е установено с влезли в сила съдебни решения за предишни периоди. Ответникът по касационната жалба [фирма],[населено място], оспорва жалбата. С определение №503 от 05.05.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №1207 от 17.08.2009 г. на Варненския окръжен съд по гр.д. №808/2009 г. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на въпросите относно това дали работник или служител по смисъла на разпоредбата на чл.213, ал.2 КТ трябва да се явява всеки ден на работа след като вече се е явил и е демонстрирал желанието си да работи по трудовото правоотношение и вече за два предходни периода има влезли в сила съдебни решения, с които е присъдено обезщетение за незаконно недопускане на работа. В обжалваното съдебно решение е прието, че независимо от обстоятелството, че ищцата вече е бил незаконно недопускана на работа за предходни периоди, то обезщетението по чл.213, ал. 2 КТ не се дължи за неограничен период от време и тя трябва да докаже отново личното си явяване в предприятието и желание да престира работната си сила и за всеки последващ период. Според други съдебни решения е достатъчно и еднократно недопускане на работа. Правилно е второто разрешение. Обезщетението по чл.213, ал.2 КТ се дължи при последващо неправомерно недопускане до работата, за изпълнението на която е сключен трудовият договор. В разпоредбата на чл.213, ал.2 КТ е посочено изрично, че е налице недопускане на работа "през времето докато трае изпълнението на трудовото правоотношение" на работника или служителя в предприятието, което означава липса на изискване за присъствие през целия период или през различни периоди на недопускане. Напълно достатъчно е работникът или служителят да не е допуснат незаконно и да е изявил готовност за работа, за да се приеме, че има недопускане на работа. Това недопускане до работа е незаконно, тъй като е извършено в нарушение на основното задължение на работодателя да осигури на работника или служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото правоотношение (арг. чл. 127 КТ). Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за неоснователна поради следните съображения: Въззивното решение е правилно като краен резултат. Ищцата претендира обезщетение за недопускане на работа в размер на минималната за страната работна заплата. По делото е безспорно установено, че има незаконно недопускане на работа на ищцата за процесния период 10.04.2007 г. – 03.06.2008 г.. За същия период обаче тя е работила при друг работодател - [фирма],[населено място], като е получавала трудово възнаграждение и обезщетение по време на платен отпуск за отглеждане на малко дете в размер на минималната работна заплата. По тази причина следва да се приеме, че за процесния период ищцата не е претърпяла вреди от недопускането на работа. Ето защо въззивното решение трябва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №1207 от 17.08.2009 год. на Варненския окръжен съд по гр.д. №808/2009 г.. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.