1 Р Е Ш Е Н И Е № 50169 гр.София, 01 ноември 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНА МИХОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Д. Вълкова наказателно дело № 636 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 425, вр. с чл. 422, ал.1, т.5 от НПК. ВКС е сезиран с искане от осъдения Д. Д. М. от [населено място], [ЕГН], понастоящем в Затворническо общежитие „Атлант“ в гр. Троян, за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 518/2021 год. по описа на Окръжен съд – Плевен. В искането и допълнителна „молба“ към него се претендира наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила изразяващи се в „неадекватната правна помощ“ от страна на назначения на осъдения М. служебен защитник и осъждането му при липса на „веществени доказателства и свидетели“. Осъждането се счита за несправедливо поради недоказаност на обвинението същият да е извършил кражба и палеж по непредпазливост. Иска се отмяна на нова въззивна присъда по ВНОХД № 518/2021 г. на ОС- Плевен и връщане делото на прокурора за извършване на допълнително (досъдебно) разследване за разкриване на обективната истина. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП оспорва искането за възобновяване на наказателното производство. Изразява становище, че при постановяване на новата въззивна присъда ОС - Плевен е подложил на внимателен анализ събраните по делото доказателства и след отделния им и съвкупен законосъобразен анализ е постигнал правилен извод за авторството на престъпленията в лицето на осъдения М., поради което намира искането за изцяло неоснователно. Назначеният от настоящата инстанция на основание чл.94, ал.1,т.6 от НПК служебен защитник на осъдения Д. М. - адвокат Ж. М. от САК, в съдебните прения пред ВКС пледира за уважаване на искането за възобновяване. Като допълващи доводи служебният защитник сочи, че поради процесуално бездействие на предходния служебен защитник е било накърнено конституционно установеното право на касационна жалба на осъдения срещу новата осъдителна присъда на въззивния съд. Позовава се на нарушение на материалния закон произтичащо от липсата на доказателства искателят М. да е извършил престъпленията, за които е била ангажирана наказателна отговорност. Относно претендираната несправедливост на осъждането счита, че наложеното наказание е явно несправедливо, защото не съответства на обществената опасност на деянието и извършителя. Предвид на това, служебният защитник пледира искането да бъде уважено, като осъденият бъде оправдан от ВКС или алтернативно въззивната присъда да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане. Осъденият Д. М. се явява в съдебно заседание и изразява самостоятелно становище за уважаване на искането по изложените от служебния му защитник доводи. В последната си дума моли да бъде оправдан, тъй като не е извършил престъплението, без да уточнява кое от двете престъпления, за които е осъден, има предвид. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните, в рамките на правомощията си, намира за установено следното: С присъда № 1/26.01.2021 г. по НОХД № 708/2020 г. на Районния съд - гр. Ловеч искателят Д. М. е признат за невиновен по обвинението, че е извършил палеж по непредпазливост на чужд имот със значителна стойност - престъпление по чл.331, ал.1, във връзка с чл.330, ал.1 от НК и кражба по чл.194, ал.1 от НК, поради което е оправдан от първоинстанционния съд. По протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия за двете престъпления, предмет на обвинението, след Определение № 121/16.07.2021 г. по н.д. № 604/2021 г. на ВКС, второ н.о., с което е променена местната подсъдност във въззивното производство от Окръжен съд - Ловеч в Окръжен съд – Плевен поради невъзможност първият съд да сформира съдебен състав след самоотводи на всички съдии, в ОС-Плевен е било образувано ВНОХД № 518/2021 г., по което е постановена нова въззивна присъда № 7/16.02.2022 г., предмет на настоящия извънреден съдебен контрол по реда на Глава Тридесет и трета от НПК. С въззивната присъда изцяло е отменена оправдателната присъда на РС - Ловеч и вместо нея искателят Д. М. е признат за виновен в това, че на 29.04.2020 г., в [населено място] по непредпазливост запалил чужд имот със значителна стойност – първи етаж от двуетажна тухлена къща на стойност 11 420 лева, собственост на гражданския ищец и частен обвинител Н. Д. И. от [населено място] и на Г. Д. Н. от [населено място], поради което и на основание чл.331 , ал.1, вр. чл.330, ал.1, вр. чл.54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода. С въззивната присъда искателят Д. М. е признат за виновен и в това, че на същата дата и място отнел чужди движими вещи (подробно описани в присъдата), на обща стойност 98,10 лева, от владението на гражданския ищец и частен обвинител Н. Д. И., без съгласието му и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.194, ал.1, вр. чл.54 от НК му е наложено наказание три месеца лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 НК съдът е определил едно общо наказание, като е наложил на М. най - тежкото измежду посочените, а именно две години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл.52, във вр. с чл.45 ЗЗД М. е осъден да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Н. Д. И. сумата от 4 679,96 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди от престъплението по чл.331, ал.1, във вр. с чл.330, ал.1 от НК, като гражданският иск е отхвърлен в останалата част до предявения размер от 11 420 лева. Съдът се произнесъл и по деловодните разноски, които възложил в тежест на осъдения М.. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка на събраните по делото доказателствени материали Върховният касационен съд, първо наказателно отделение , прие следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като е направено в установения от закона срок, срещу непроверен по касационен ред въззивен съдебен акт и е депозирано от процесуално легитимиран субект – осъдено лице. Разгледано по същество искането се преценява като частично основателно. Относно оплакването по чл.422, ал.1, т.5, във връзка с чл.348, ал.1, т.2 НПК ВКС намира, че при разглеждане на делото не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат връщане на делото за ново разглеждане за отстраняването им. За да стигне до този извод, настоящата инстанция обсъди приоритетно възражението на осъдения за нарушено право на защита поради неосигуряването му на адекватна правна помощ, тъй като останалите оплаквания, включително за неправилното приложение на закона, могат да се проверят само при констатация за справедлив процес. Съгласно чл.6, пар.3, б.“с“ от ЕКПЧ гаранция за провеждането на такъв е на обвиняемия/подсъдимия да се осигури „да ползва адвокат по свой избор“, а ако не разполага със средства за заплащане на адвокат –„ да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват“. Въпросното възражение предпоставя изследване само за осъществената правна помощ при провеждането на въззивното производство, защото оправдаването на М. от първоинстанционния съд априори изключва основателността на такова възражение относно този стадий на съдебната фаза. Възражението на искателя срещу осъществената защита от предходния служебен защитник – адвокат Д. С. се свежда до твърдението, че същата не подала касационна жалба срещу въззивната присъда, както му обещала. Не се спори по делото, че адвокат С. е била назначена за служебен защитник на М. по законоустановения ред след като е била посочена поименно от АК - Л. на основание чл.26, ал.1 от ЗПрП (вж. уведомително писмо на л.27 от НОХД № 708/2020 г. на РС- Ловеч). В подписана лично от осъдения декларация, приложена на л.114 от ДП, същият е заявил, че желае точно този адвокат да го защитава още от досъдебното производство. От доказателствената сила на приложените протоколи от проведените пред двете съдебни инстанции съдебни заседания може да се направи категоричен извод, че адвокат С. е участвала при извършване на съдебните следствени действия, както и в съдебните прения в двете съдебни инстанции, като е пледирала пред въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционната оправдателна присъда по съображенията, които е изложила пред РС- Ловеч ( вж. л. 75 от ВНОХД №518/2021 г. на ОС- Плевен). При това положение от факта, че адвокат С. не е подала касационна жалба срещу новата въззивна присъда, с който единствено искателят обвързва довода за нарушение на правото му на защита, не може да се приеме, че е налице основание за възобновяване. Това е така, защото защитникът е самостоятелна страна в съдебната фаза на процеса (чл.253, т.2 от НПК) и има самостоятелно право на жалба (чл.349, ал.1 от НПК), упражняването на което има правомощие да преценява сам. Оказването на това юридическо съдействие, изразяващо се в атакуването на конкретния съдебен акт, зависи от вътрешното убеждение на съответния защитник, основано на доказателствата по делото и закона, по аргумент от разпоредбите на чл. 99, ал.1 вр. чл.98, ал.1 от НПК, уреждащи правното положение на защитника в наказателното производство. От значение в случая е, че са били предоставени необходимите процесуални условия за упражняването на това право, като неговото реализиране зависи единствено от субективната преценка на защитника. Никога в съдебната практика не се е приемало, че неподаването на въззивна и/или касационна жалба от защитника, в това число служебният такъв, нарушава правото на защита на подсъдимия и представлява съществено нарушение на процесуалните му права. Законът също не признава такива правни последици на коментираното процесуално бездействие на служебния защитник. Установеният в закона петнадесетдневен срок за подаване на касационна жалба срещу въззивната присъда, който тече отделно за подсъдимия и защитника, се явява гаранция за възможността двамата своевременно да съгласуват процесуалните си действия за евентуалното й обжалване пред ВКС, поради което неподкрепеното по никакъв начин твърдение на осъдения за неизпълнено от служебния защитник обещание за подаване на касационна жалба, не може да произведе основание за възобновяване на въззивното наказателно дело. Освен това видно от протокола от проведеното пред ОС - Плевен публично съдебно заседание на 16.02.2022 г., в което е била обявена атакуваната въззивна присъда, незабавно след прочитането й съдът е разяснил на осъдения М., както и на другите страни, реда и начина за обжалването на новата присъда пред ВКС (л.75 от ВНОХД №518/2020 г. на ОС-Плевен). Подсъдимият М., като самостоятелна страна, е могъл да подаде касационна жалба сам, както е направил с изготвяне на искането и „молба“ към него по настоящото дело за възобновяване. Поради това ВКС намира, че правото на защита на осъдения М. поради осъществената му защита от адвокат С., не е било нарушено, ерго възражението за липса на справедлив процес на посоченото основание се явява неоснователно. Налага се да се направи уточнението, че отправеното искане за потвърждаване на първоинстанционната оправдателна присъда след отмяна на въззивния съдебен акт, не кореспондира със законоустановените в чл.425 от НПК правомощия на настоящата инстанция, тъй като предмет на проверка е непроверената по касационен ред въззивна присъда, а не първоинстанционният оправдателен съдебен акт, което изключва потвърждаването му, включително при евентуална отмяна на въззивната присъда по реда на възобновяването. Дори да се приеме, че целта на това недопустимо искане е оправдаването на осъдения М. от ВКС, то следва да се има предвид, че принципно е допустимо този съд да постанови оправдателен съдебен акт (чл.425, ал.1, т.2 от НПК вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК), когато приетата за установена фактическа обстановка в атакувания съдебен акт не разкрива белези на престъпление, но подсъдимият въпреки това е осъден или с други думи - само в рамките на приетите от въззивният съд фактически положения по влязлата в сила присъда. От изложените от искателя пред ВКС съображения е видно, че именно те се оспорват с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила поради осъждането му при липса на „веществени доказателства и свидетели“, които да установяват авторството на двете престъпни деяния, за които е осъден. При проверката не се откриват претендираните процесуални нарушения в доказателствената дейност на ОС - Плевен при извеждането на основно релевантните факти относно обвинението за палеж по непредпазливост на първия етаж от къщата и извършената оттам кражба на движими вещи от осъдения. В мотивите на обжалваната въззивна присъда, които отговарят на изискванията на чл. 339, ал.1 и ал.2 и чл.305, ал.3 от НПК, ОС - Плевен е изложил подробни съображения защо кредитира определени доказателствени източници, в това число данните от прочетените на основание чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.3 от НПК обяснения на осъдения М., дадени в досъдебното производство с участието на служебния му защитник, в които същият признава съпричастност към двете деяния, предмет на обвинението за палеж и кражба, но твърди, че палежът не е бил „умишлен“, „стана по непредпазливост“, защото пушил цигари, след като влязъл в къщата да вземе вещите ( вж. л.45 от НОХД № 708/2020 г. на РС- Ловеч и л.116-117 от ДП). Дали палежът е бил причинен съзнателно (умишлено) или поради небрежност, както самият осъден е заявил пред разследващия орган при разпита си пред ДП, е без значение за основателността на искането за възобновяване, тъй като М. не е осъден за умишлено причинен палеж по чл.330, ал.1 от НК, а за по-леко наказуемото престъпление - палеж по непредпазливост по чл.331, ал.1, вр. чл.330, ал.1 от НК. Видно от протокола за разпита на осъдения в качеството на обвиняем в ДП, непосредствено преди провеждането му същият е бил запознат с правото да откаже да дава обяснения, поради което и доколкото не се установява, нито се твърди спрямо него да е била осъществена физическа и/или друга непозволена принуда, правилно въззивният съд е ползвал фактическите данни от тези обяснения като доказателства в подкрепа на обвинението. По своята юридическа същност обясненията на обвиняемия/подсъдимия освен средство за защита са и доказателствено средство, чрез което в случая се установяват преки гласни доказателства, което опровергава довода на защитата за липса на такива. Използването на тези обяснения от въззивния съд за установяване на фактически изводи в подкрепа на обвинението не нарушава установената в чл.116, ал.1 от НПК забрана присъдата да се основава само на самопризнанието на подсъдимия, тъй като по делото са събрани и други доказателствени материали, които го подкрепят и които също внимателно са анализирани в мотивите на оспорения съдебен акт. Така например свидетелите Н. И. и П. Д. съобщават, че установили разбиване на вратата на втория етаж на къщата (вж. л.46-47 от НОХД №708/2020 г. на РС-Ловеч). При разпита си М. обяснил, че по този начин е проникнал в имота, което обстоятелство не би му било известно, ако действително не е разбил вратата на втория етаж. Свидетелят Е. М. потвърждава, че видял М., когото познавал по съседска линия, да носи „два три сака“ с вещи, които впоследствие гражданският ищец И. установил, че са неговите. При това положение следва да се приеме, че доводът за осъждане на М. при липса на доказателства е неоснователен, още повече, че обясненията му и кредитираните свидетелски показания са подкрепени от експертни изследвания, в това число пожаро-техническа и електро-техническа експертиза, която категорично изключва техническа неизправност на инсталацията в къщата да е причинила пожара и потвърждава, че е възможно възникването му да се дължи на неизгасена цигара, както е обяснил М. пред разследващия орган. Липсата на веществени доказателства също не дава основание за възобновяване на делото, както настоява искателят. Видно от приложените на л.95-97 от ДП приемо-предавателни протоколи веществени доказателства са били вещите, които осъденият М. посочил в обясненията си, че отнел от къщата на гражданския ищец И. и които същият предал на разследващия орган с протокол за доброволно предаване. С разписка от 06.08.2020 г. (вж. л.107 от ДП) същите били върнати на пострадалия И. от разследващия орган, което обяснява липсата им по делото. Горното не дава основание за уважаване на искането, тъй като законът не обвързва законосъобразността на осъдителната въззивна присъда с наличието на веществени доказателства. В случая липсата им не е злепоставила постигането на обективната истина по делото, тъй като всички обстоятелства от кръга по чл.102 НПК са изяснени по изискуемия от закона начин – всестранно, пълно и обективно и фактическите изводи на контролираната инстанция почиват на събрани и проверени по надлежния ред доказателства, включително преки такива, от които авторството на деянията, предмет на обвинението е доказано по несъмнен начин. Въз основа на установените в съгласие с процесуалните правила фактически положения материалният закон е бил приложен правилно, поради което не е налице и касационното основание по чл.422, ал.1, т.5, във връзка с чл.348, ал.1,т.1 от НПК. Нарушението на закона се претендира не с оглед самостоятелното му процесуално значение, присъщо на всяко от касационните основания, които са и основания да се иска възобновяване на делото, а предвид оспорената доказаност на обвинението. След като фактите от предмета на доказване по чл.102 от НПК са установени при съобразяване на процесуалните правила за доказателствената и аналитична дейност на съда и същите разкриват признаците от обективна и субективна страна на инкриминираните престъпни състави, преценката на въззивния съд за ангажиране наказателната отговорност на искателя е правилна. Възражението за явна несправедливост на наложените наказания е частично основателно, само относно наказанието за извършения палеж по непредпазливост, тъй като за извършената кражба на осъдения е наложено наказание в установения от закона абсолютен минимум от три месеца. При отсъствие на предпоставките по чл.55 от НК за замяна на това наказание с по - леко по вид не се налага възобновяване с цел изменение на въззивната присъда в тази санкционна част. Данните по делото не указват на наличието на предпоставките на института на смекчената наказателна отговорност с предвидените в чл.55 от НК привилегии, поради което правилно наказанията на осъдения за двете престъпления са определени в рамките на предвиденото от закона – по реда на чл.54 НК. Всички обстоятелства от значение за индивидуализацията на наказанията са ценени от въззивния съд по същество, като критичност следва да се заяви само в една посока. Липсата на разкаяние и съжаление за извършеното не може да се отчита в ущърб на дееца, както е приел ОС - Плевен (л.80, гръб от въззивното дело), тъй като по този начин се злепоставя правото на подсъдимия на защита и не се държи сметка, че подсъдимият не е длъжен нито да дава обяснения, нито да се разкайва. Надценено е и обремененото съдебно минало на дееца, който към инкриминираната дата за двете престъпления е бил осъждан само веднъж за кражба по привилегирования състав на чл.197 от НК, като му е наложено наказание глоба в размер на 200 лева (вж. л.97 от ДП). Предходното осъждане за друго престъпление по чл.197 от НК, за което деецът е бил реабилитиран по право през 2016 г., не може да бъде отчитано като основание за завишаване отговорността на дееца и определяне на наказание над средния размер предвид забраната за това в чл.86, ал.1 от НК. При това положение, при принципно вярна преценка за степента на обществена опасност на конкретните деяния, наказанието, определено в размер над средния от предвиденото в закона за извършения палеж поради небрежност (несъзнавана непредпазливост), се явява завишено и поради това несъответно, по смисъла на чл.422, ал.1, т.5, във връзка с чл.348, ал.5, т.1 НПК, поради което следва да бъде намалено до размер от една година лишаване от свобода, което според настоящата инстанция е достатъчно да способства за постигането на целите на наказанието. В този смисъл въззивната присъда следва да бъде изменена, както и в частта по приложението на чл.23 НК. Намаляването на наказанието, включително на общото такова по чл.23 от НК не предпоставя промяна на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Водим от горното и на основание чл.425, ал.1, т.3 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ ПО РЕДА НА ВЪЗОБНОВЯВАНЕТО въззивна присъда №7 от 16.02.2022 г., постановена по ВНОХД № 518/21 г. по описа на Окръжен съд - гр. Плевен, както следва: - НАМАЛЯВА наложеното на Д. Д. М. наказание за престъплението по чл.331, ал.1, във връзка с чл.330, ал.1 НК на ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА; - НАМАЛЯВА общо определеното по реда на чл.23 НК наказание на Д. Д. М. на ЕДНА ГОДИНА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Оставя в сила въззивната присъда в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: ,