6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 60068
София, 14.07.2021 година
В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
При участието на секретаря: А. Йорданов
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 816/2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
К. И. А., Д. П. Р. и Г. Д. Н. са подали касационни жалби и частна жалба от адв. К. Б. като пълномощник на Д. П. Р. и К. И. А. против решение № 133 от 10.06.2015 г. по гр.д. № 398/2018г. на Великотърновски апелативен съд.
Касаторите чрез пълномощника си – адв. К. Б. са поддържали оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно са изложени подробни съображения, за това, че вземанията на банката по договор за банков кредит следва да са направени изрично предсрочно изискуеми, като волеизявлението на банката следва да е достигнало до Д. Р.- кредитополучател по договора.Обосновано е, че правилата за връчване на съобщенията по реда на чл.47 ГПК/ изм./ са приложими и към нотариалните покани.Подробно е разгледана неправилността на изводите на въззивният съд относно това, че преди приемането на измененията на чл.47 ГПК / ДВ бр.86/17г. / не са съществували изискванията адресатът да бъде търсен поне три пъти в рамките на календарния месец и не са съществували други задължения за търсене на лице от кръга на тези по чл.46 ГПК, което е съгласно да предаде книжата на адресата. Развити са и съображения, че тези изисквания са съществували, съобразно приетото с трайната практика на ВКС. Страната е изложила и съображения за неправилност на решението, в частта, с която е прието, че чл.7,ал.1 от Договора за кредит не съставлява неравноправна клауза и е присъдена наказателна лихва в полза на банката.
Ответникът по касация – Обединена българска банка АД, [населено място] не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С определение № 77 от 08.02.2021г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С решението, предмет на обжалване, е отменено решение №190 от 21.12.2017г. по т.д. №430/16г. на Русенски окръжен съд, в частта му с която е отхвърлен иска на „ОББ“АД против настоящите касатори за сумата 2258.11 – наказателна лихва върху просрочените вноски за главница за периода 25.08.-27.07.2016г. и по същество този иск е уважен, потвърдено е решението в останалата част, с която е бил уважен иска по чл.422 ГПК между същите страни. За да постанови обжалвания резултат, възивният съд е приел, че по отношение на длъжника – Д. Р. съобщението, с което банката е предявила предсрочна изискуемост на целия дълг поради неплащане на няколко поредни погасителни вноски е било надлежно осъществено, с оглед разпоредбата на чл.47,ал.1 ГПК / в ред. преди изменението ДВ бр. 86/17г./, тъй като по делото бил приложен заверен препис от уведомлението на нотариус П. Т., на адрес съответстващ на този отразен в личната карта на кредитополучателя -Д. Р.. Приложена към това връчване е нормата на чл.47,ал.1 ГПК / в ред.й преди изменението с ДВ бр. 86/17г./ като е отчетено, че предписанията на същата са били изпълнени, съответно на действащата редакция на законовата разпоредба.Обобщил е, че уведомлението на банката е било връчено редовно на основание чл.50 ЗННД, чрез служител на нотариалната кантора и по реда на чл.47,ал.1 ГПК на 14.06.2016г., като това обстоятелство е преценено и като начален момент за срока по чл.147,ал.1 ЗЗД. Съдът е разгледал в мотивите си и довода за неравноправност на клаузата на чл.7,ал.1 от договора, като е счел за неоснователни оплакванията, че клаузата задължава кредитополучателя да плати необосновано високо възнаграждение при забава на вноските Съдът е приел клаузата за индивидуално договорена, тъй като макар и залегнала в общите условия към договора, страните с чл.28 от него, изрично са приели, че са запознати с последиците на чл.7 при просрочие на вноските.Освен това съдът не е намерил и изпълнени условията на чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като уговорката била достатъчно ясна и точна и в нея не се съдържат неизпълними или неясно формирани елементи. В заключение, за да отмени частично решението на първостепенния съд, съставът е приел, че наказателната лихва е дължима и доказана за периода преди настъпване на предсрочната изискуемост на целия дълг, съобразно уговорката че наказателна лихва може да бъде начислена само върху неплатените към 25-то число на месеца анюитетни вноски.
За релевантен, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК е приет въпросът –„Какви са предпоставките за редовност на връчването на адресата по реда на чл.47 ГПК, в редакцията му преди изменението с ДВ бр.86/17г.“ Така обобщеният въпрос на касаторите е разгледан от въззивния съд в противоречие с приетото с решение №14 от 20.04.2015г. по гр.д. 5741/14г. на ВКС, І г.о. и решение №233 от 03.07.2014г. по гр.д. №7723/13г., ВКС ІV г.о. по разгледания въпрос. По него, съставите на ВКС са мотивирали, че съобразно обобщената съдебна практика по приложението на чл.47 ГПК, преди неговото изменение, отсъствието на адресата от адреса се удостоверява изрично при всяко посещение, като посещенията следва да бъдат най-малко три в рамките на един календарен месец, а връчителят следва да изготви протокол, в който неговите действия, както по посещенията на адреса, така и по причините, поради които не е осъществено връчването да бъдат отразени изрично, както и да бъдат посочени лицата дали такива сведения, като едва след това е следвало да бъде залепено съобщение. Разгледаната практика е формирана безпротиворечиво и съответно е послужила за юриспруденциалното развитие на нормата, тъй като е станала основа за нейното изменение с ДВ чл.86/17г. Тази практика се споделя и от настоящия състав.
В противоречие с нея, въззивният съд е приел, че приложимата редакция на чл.47 ГПК / преди изменението с ДВ бр.86/17г./ предполага единствено залепване на уведомление, ако адресатът не бъде намерен на адреса, поради което е приел редовност на връчване на съобщението на банката до кредитополучателя и съответно е направил извод за установена предсрочна изискуемост на целия дълг. Направен, в тази връзка, е и друг извод- че съобразно връчването осъществено по този начин на 14.07.2016г., срокът по чл.147,ал.1 ЗЗД не е изтекъл. Следователно, въззивният съд е приел различни предпоставки за редовност на връчване на съобщения по реда на чл. 47 ГПК /в ред. преди изм. ДВ86/17г./.
По основателността на касационната жалба:
От данните по делото е изяснен предмета на спор, с оглед постановеният от въззивния съд резултат – а именно- потвърдено е решението на първостепенния за уважаване на иска по чл.422 ГПК- за признаване за установено между страните, че ответниците – Д. П. Р., Г. Д. Н. и К. И. А., при условията на солидарност дължат към 28.07.2016г. – 36 968лв. главница, законна лихва в размер на 428.78лв. по договор за потребителски кредит от 14.11.2011г., отменено е същото решение по отношение на претенцията за наказателна лихва и е постановено, че същата се дължи в размер на 2258.11 лв. Установено е било по спора, че банката и Д. Р. са били обвързани с договор за потребителски кредит в размер на 40 800лв., както и това, че задължението по кредита е било обезпечено с поръчителството на другите двама ответници. Не е било спорно по делото и това, че кредитът е бил изцяло усвоен от кредитополучателя и също така, че той не е погасявал вноски по него от 27.01.2015г., като към този момент са били налице частични плащания. С оглед неизпълнение на задълженията по кредита, банката е предприела действия по обявяването му за предсрочно изискуем. Отправила е нотариални покани както до длъжника, така и до поръчителите, съответно – до Р. със залепване на съобщение на входната врата по реда на чл.47,ал.1 ГПК / изм./, а до поръчителите- с лично връчване на 20.02.2015г. на Г. Н. и на 03.06.2016г. на К. Н..
Въззивният съд, неправилно е приел, по отношение на кредитополучателя, че сумите по кредита са предсрочно изискуеми, и съответно към момента на тази предсрочна изискуемост е осъществена преценка и по отношение на срока по чл.147,ал.1 ЗЗД. При наличие на разгледаната вече, безпротиворечива и трайна практика по ВКС по приложението на чл.47,ал.1 ГПК / изм с ДВ бр. 86/17г/ / успешното връчване на изявлението на банката за предсрочна изискуемост на дълга не е установено. Приложената разписка, установяваща връчване на нотариалната покана на банката по реда на чл.47,ал.1 ГПК не съдържа данни относно посещенията на адреса от връчващия / техния брой и дати, на които са осъществени, в рамките на календарния месец/, освен това липсват данни за осъществена проверка за наличие на лица по чл.46 ГПК, които да получат съобщението със задължение да го предадат. Разписката е подписана от лице, обозначено като „С. Т. – призовкар“. Изложеното дава основание да се приеме за необоснован и незаконосъобразен извода на въззивния съд, че уведомлението на банката е връчено редовно на кредитополучателя по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 47, ал. 1 ГПК. В случая и лицето- връчител не е посочено като такова от канцеларията на нотариалната кантора. Разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК намира приложение само в хипотезите на връчване чрез служител на нотариуса, когато връчването е осъществено по рода на чл.50 ЗННД. Липсва законово основание за разширително тълкуване на нормата, поради което следва да се приеме, че валидността на уведомлението е обвързана с удостоверяване качеството на лицето, извършило връчването, а именно, че то е служител на нотариуса. / В този смисъл е и константната практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав – напр. определение №108/16.02.2012г. по ч.т.д. 70/12г. на ВКС, ІІ т.о., определение №857 от 09.12.202011 по ч.т.д. 623/11 на ВКС, І т.о., определение № 52 от 17.01.2011г. по ч.т. д. №852/10 на ВКС ІІ т.о., определение № 141 от 02.02.3010 по ч.т.д. №496/09г. на ВКС, І т.е. и др./В случая такова удостоверяване липсва. Или, освен, че не са изпълнени предвидените възможности, адресираните до лицето призовки и съобщения да бъдат връчени чрез способа на чл. 47, ал. 1 ГПК / преди изм./, то не е удостоверено и релевантното качество на лицето връчител. Поради това не може да се приеме, че чрез уведомлението до Р., залепено на вратата на 29.06.2016 г., е извършено надлежно връчване на уведомлението на банката за настъпване на предсрочна изискуемост на целия дълг. Правните последици от така установеното, предполагат различие и в отговорността на поръчителите, с оглед направеното им възражение по отношение на срока по чл.147, ал.`1 ЗЗД.
С ТР ОСГТК № 8/17г., е прието, че е допустимо предявеният по чл.422 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване заявлението по чл..417 ГПК. Прието е още, че разграничаването на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението по чл.417 ГПК не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по чл.422 ГПК. Следователно, решението на съда е неправилно и с оглед това, че след като дълга не е обявен за предсрочно изискуем, то дължими са падежиралите вноски към момента на постановяване на въззивното решение, заедно със съответно претендираните от банката лихви и разноски, дължими към всяка една от вече падежиралите и изискуеми, поради това, вноски.
Решението следва да бъде отменено и в частта, с която е присъдена наказателна лихва, тъй като съдилищата са съобразявали нейната дължимост, в контекста на установена предсрочна изискуемост на целия дълг. И тъй като дължимостта на лихвата е неправилно определена, решението и в тази част следва да бъде касирано, като бъде уважена жалбата на касаторите.
Правно необосновано е разбирането на касаторите за това, че клаузата на чл.7,ал.1 е неравноправна. В тази насока крайните изводи на въззивния съд са правилни. Така договореното / чл.7 от договора/ предвижда, че при забава на изплащането на главницата по кредита, банката олихвява просрочената сума с наказателна лихва, която е определена като – действащият лихвен процент, съобразно договореното в чл.4 за редовна главница и наказателна надбавка от 5 пункта, но не повече от размера на законната лихва. Страната е поддържала единствено твърдение за завишен размер и съответно несправедливост на така определената лихва, която според нея е в размер на 20 %. Не са съобразявани специфичните изисквания на чл.143 вр. чл. 146 и чл.147 ЗЗП, като не са поддържани факти към установените с тези норми фактически състави. При служебната проверка, следва да се приеме, че така договорената клауза не е неравноправна, доколкото не се установява същата да нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, не е неясна и не съдържа елементи, които могат да бъдат променени едностранно. Този извод се налага поради това, че лихвата за забава на вноските е сведена до законната лихва при забава, което е минималното дължимо, с оглед неизпълнение в срок на задължението.
По отношение дължимостта на сумите с настъпил падеж, изслушаната експертиза в първоинстанционното производство не е имала задача да ги разграничи и определи размера им към постановяване на въззвното решение, както и да съобрази размера на договорената дължима вноска и съответното й погасяване, с оглед съответствието й с погасителния план. Експертът е дал своето заключение в контекста на наличие на установена предсрочна изискуемост на дълга, като е разгледал движението по дълга до 28.07.2016г. Такова разграничаване не може да бъде изведено от заключението, с оглед липсата на яснота относно частично погасената част от задължението – експертът е сочил месечно заплащане на суми / които не са еднакви/, необосновани с приложен погасителен план, като е разделил главница и лихви за целта на изследването и е определил глобално дължимата по целия кредит сума, при липса на очертан период, от който плащането е било преустановено окончателно, респективно е извършвано частично. По тези съображения и поради това,че размерът и броят на дължимите падежирали вноски до постановяване акта на възивният съд, не могат да бъдат релевантно изведени от изслушаната експертиза, както и твърдяното относно срока по чл.147 ЗЗД по отношение на задълженията на поръчителите за всяка една от падежиралите вноски, то на основание чл.293, ал.2 и 3 ГПК, делото следва да бъде върнато на САС за допускане изслушването на експертиза за установяване размера на всички падежирали вноски, съобразно указанията дадени с ТР ОСГТК № 8/19г.
По разноските, предмет на частната жалба на адв. К. Б. следва да се произнесе въззивният съд, с оглед окончателното решение по спора, този съд следва да се произнесе и по разноските, направени в касационното производство.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 133 от 10.06.2015 г. по гр.д. № 398/2018г. на Великотърновски апелативен съд и ВРЪЩА делото на същият съд за ново разглеждане при друг съдебен състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |