Р Е Ш Е Н И Е № 177 София, 25 март 2021г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова като изслуша докладваното от съдия Д.Атанасова наказателно дело № 705/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по подадена в срок жалба от подс.В. Е., чрез защитника си адв. Ц. И., срещу въззивно решение № 10232 от 17.07.2020г. на Апелативен съд – София, постановено по внохд № 491/20г. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Прави се искане за отмяна на постановеното от САС решение, както и на първоинстанционната присъда, и признаването на подсъдимия за невиновен. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Намира за неоснователни възраженията на защитата за допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди, че след като всички доказателства са подложени от съда на внимателна преценка, е установено, че подсъдимият е следвало чрез форцепс да извърши действията по изваждане на плода, а не чрез методите, които е използвал. Апелативният съд е приел, че е родено дете, но извършените реанимационни действия не са довели до спасяване на живота му, именно поради допуснати от подсъдимия нарушения. За неоснователни намира и възраженията на касатора за това, че подс.Е. не е допуснал нарушения на точки 1.7 и 1.8 от Наредба № 19/22.12.2014г. за утвърждаване на медицински стандарт “Акушерство и гинекология” на Министерство на здравеопазването, които изискват осъществяването на акушерогинекологическа операция/Наредба №19/, когато са налице индикации за това, а такива в случая е имало, видно от заключението на съдебномедицинската експертиза. Счита, че решението на Софийски апелативен съд е правилно и законосъобразно. Частните обвинители и граждански ищци А. Ц. – С. и Р. С., оспорват касационната жалба и изразяват становище за правилност на актовете, постановени от долните инстанции. Адвокат Ц. И., защитник на подсъдимия, поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Твърди, че философията на съдебния акт на САС е дълбоко невярна. Апелативният съд е обективирал в мотивите си, че подсъдимият, който е водел родовия процес на г-жа С., е изродил живо дете. При така приетото, прокуратурата не би следвало да повдигне обвинение, а съдът е трябвало да оправдае подсъдимия, тъй като не може да го признае за виновен, че е изродил живо дете. Сочи, че САС е постановил крайно противоречиво решение, като е приел, че смъртта на детето се дължи не на реанимационните действия, а на забавеното му изваждане, което излиза извън рамките на обвинението. Защитникът намира, че подзащитният му не е допуснал нарушение на инкриминираните правила от Наредба № 19 и от длъжността му характеристика, като излага аргументи в подкрепа на тази си теза. Пледира за отмяна на въззивния акт, поради неговата порочност. Подсъдимият В. Е. се присъединява към становището на защитника си. Твърди, че е изпълнил лекарските си задължения, няма вина за настъпилата смърт и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда от 11.12.2019г., постановена по нохд № 136/19г., Окръжен съд – Монтана е признал подсъдимия В. Е. Е. за виновен в това, че на 27.01.2017г. в [населено място], причинил смъртта на плода на А. М. Ц. – С., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – упражняване на медицинска професия – лекар-ординатор в отделение по акушерство и гинекология при МБАЛ “име” – /населено място/, представляваща източник на повишена опасност, като нарушил разпоредбите на т.1.7 и т.1.8 от глава 19 на Наредба №19/22.12.2014г. за утвърждаване на медицински стандарт “Акушерство и гинекология” на Министерство на здравеопазването/в случай на акушерска спешност, представляваща непосредствена заплаха за живота на майката и/или на плода, причинена от анте- и интрапартална асфикция на плода и пролапс на пъпна връв, не е организирал и не е осъществил акушерски операции, за които съществуват индикации и условия/т.7.1.22 от глава 19, дял пет на Наредбата/ - не предприел своевременно “раждане с налагане на форцепс” по смисъла на §1,т.25 от същата Наредба; нарушил основно трудово задължение, посочено в длъжностната му характеристика на лекар в отделение по акушерство и гинекология , за прилагане при раждане на добрата медицинска практика, поради което е на основание чл.123, ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението за нарушение на чл.6, ал.1 от Закона за лечебните заведения; §1, т.6 от Наредба № 19/22.12.2014г. за утвърждаване на медицински стандарт “Акушерство и гинекология” на Министерство на здравеопазването; за неприлагане на раждане с “вакуумекстрактор”; за нарушение на т.13 от раздел седем от длъжностната му характеристика. На основание чл.66, ал.1 НК съдът е отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Предявените от А. Ц. - С. и Р. С. граждански искове срещу подс.Е. в размер на по 5 000лева за всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, са отхвърлени. С въззивно решение № 10232 от 17.07.2020г., по внохд №491/20г., Софийският апелативен съд, Наказателно отделение - 8 състав е потвърдил изцяло атакуваната пред него първоинстанционна присъда. В тежест на подсъдимия са възложени направените разноски. Касационната жалба е допустима и основателна. На първо място следва да бъдат обсъдени твърденията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения. Евентуалното констатиране на основания по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, обуславящи необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, от своя страна ще изключи необходимостта от разглеждане на доводите, касаещи касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Основателно е оплакването на защитата за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение с направеното изменение на обвинението и по-точно с приемането на факти, различни от тези в обвинителния акт. Безспорно право на въззивната инстанция, която освен контролна, притежава и правомощията на инстанция по същество на спора, е да приеме нова фактическа обстановка, различна от установената от първостепенния съд, но без да излиза от рамките на формулираното с обвинителния акт фактическо обвинение. Обвинителният акт има съществено значение за наказателния процес, като едни от основните аспекти на неговата правна същност са, че той е средство за формулиране на окончателното обвинение и единственото такова за повдигане на обвинението пред съда, поради което последното трябва да бъде точно и ясно формулирано, чрез посочване на обстоятелства, обуславящи съставомерните признаци на деянието. Обвинителният акт определя пределите на доказване в съдебното производство, като съдът се произнася в рамките на възведеното от прокурора обвинение. Изменението на обвинението не е правомощие на съда, а на прокурора при наличие на законовите предпоставки за това. Когато съдът е въвел нов факт от предмета на доказване, по който подсъдимият не се е защитавал, той е предприел съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, без намесата на прокурора по реда на чл.287 от НПК, което винаги води до съществено нарушаване правото на защита на подсъдимия. За съда съществува процесуална възможност за преквалификация на деянието, без намеса на прокурора, само в рамките на възведените с обвинителния акт фактически констатации по обвинението. Необходимо е обаче да се направи едно съществено уточнение, а именно, че разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК визира съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, а не на обвинителния акт. Фактите на обвинението са тези, които са пряко релевантни, за да се направят изводи за съставомерност на деянието по конкретната правна квалификация и авторството на подсъдимото лице. В настоящия случай новоприетите от апелативния съд фактически констатации са относно следното: “В 23,15 часа свидетелката А. С. родила дете от мъжки пол с тегло 3100грама и ръст от 51см., а не както първият съд е посочил, по всяка вероятност от недоглеждане, че е роден мъртъв, тъй като в останалата част при анализа си отхвърля тази констатация”. Освен, че в обвинителните факти изрично е посочено, че „….в 23,15часа свид.С. родила мъртъв плод от мъжки пол…“, невярно е твърдението, че при анализа на доказателствата окръжният съд е направил различни констатации. Напротив, във всички части на първоинстанционните мотиви окръжният съд е приел, че става въпрос за мъртвороден плод. Във връзка с горното е необходимо да се посочи, че фактическите изводи на решаващите съдилища следва да са резултат от задълбочен анализ на доказателствената съвкупност и да са установени с необходимата безспорност. Преценката на въззивната инстанция за неправилност на приетите от първия съд данни изисква правна обосновка, а не аргументация за действия от “недоглеждане”. По-нататък, въззивният съд в акта си е анализирал доказателствената съвкупност, като изцяло е възприел за правилен анализа на първата инстанция и го е допълнил с някои свои виждания. Във връзка с приетата фактическа обстановка, в рамките на правомощията си, този състав намира за необходимо да посочи, че сред фактическите положения има приети такива, за които не става ясно от кои доказателствени източници са изведени и дали изобщо са доказателствено обезпечени. Неясна остава волята на съда предвид начина на обективиране на новите фактически изводи. И по-точно, липсват мотиви за това кои са доказателствените източници, установяващи данни, че е родено живо дете. Изложените от съда разсъждения сочат, че новоприетото обстоятелство се базира единствено на информацията за извършените реанимационни дейности след изваждането на плода. Апелативният съд е приел, че извършената реанимация е била необходима, тъй като детето е имало някакъв шанс да бъде спасено, като от реаниматора е преценено, че трябва да се направят усилия за спасяването му, което било допълнително доказателство, че е “имало все още живот в новороденото”. На л.9 от въззивното решение отговаряйки на възражения на защитата, съдът е посочил, че липсват каквито и да било записи от самото раждане или протокол, от които да се установи по категоричен начин, че плодът е бил мъртъв. Посочено е следното:”...няма данни, че е нямало кръвна циркулация, но има данни, че е имало малък шанс да бъде спасено и за това са правени реанимационните процедури, което пък показва, че не може категорично да се приеме, че е налице мъртво родено дете, а и неговата смърт е констатирана на по-късен етап, след изваждането от майката.” При този начин на изразяване, волята на съда следва да бъде изведена по пътя на тълкуването, като по аргумент на противното това означава, че съдът е приел, че детето е било родено живо. Недопустимо е съдебният акт да бъде изготвен по начин, който изисква тълкуване на волята на съда от контролната инстанция, за да упражни правомощията си. Задължение на решаващите съдилища е по ясен и категоричен начин в акта си да обективират своите изводи по всички обстоятелства от предмета на доказване. Настоящият състав констатира и наличието на вътрешно противоречие в атакувания съдебен акт. Независимо от направените от контролирания съд констатации, посочени по-горе, той изцяло кредитира заключенията по основната и допълнителната съдебномедицински експертизи. Изводите на вещите лица са за мъртвороден плод, чиято смърт е настъпила преди раждането му и в хода на започнал родов процес. Изяснен е и моментът на започване на родовата дейност при свидетелката С.. В отговор на девети въпрос от основната експертиза е посочено, че смъртта на плода е отчетена след изваждането му в 23,15часа и след провеждане на реанимация, като по данни на дежурния лекар от спешния център - д-р А. в горепосочения час е роден мъртъв плод. В заключението на допълнителната експертиза, вещите лица са отразили, че в рамките на 25 минути между констатиране/според медицинската документация/ на притиснатата на изхода на таза пъпна връв с рязко намаляване на сърдечната честота/22,50ч/ и израждането на плода /23,15ч/ е имало достатъчно време, за да се приложи или поне да се опита налагане на изходящ форцепс, за бързо родоразрешение. Това е било единственият шанс да се роди жив плод. Също така следва да се посочи, че във връзка с проведените реанимационни дейности/който са водещи за изводите долната инстанция/, в устните си разяснения пред въззивната инстанция, експертите са дали съответните пояснения, които съдът е следвало да съобрази, преценявайки ги вярно, в цялост и съотнесени към останалите изводи, които вещите лица не са ревизирали. Съдът е допуснал противоречие в мотивите си и относно въпроса за наличието или не на “пролапс на пъпната връв”. От една страна е приел, че след като това усложнение по време на раждането не е отразено в медицинската документация, то не може да се приеме като установен факт. От друга страна, сред приетата за установена фактология е отразил, че подсъдимият при преглед на С. е констатирал пълно разкритие, предлежаща глава на плода и до нея бримка на пъпна връв в изхода на таза/пролапс на пъпна връв/. По-нататък, независимо от направените фактически изводи, посочени по –горе, в мотивите си относно приложението на правото, съдът е приел, че от обективна страна подсъдимият е причинил смъртта на плода на А. С., за което изпълнително деяние е признат за виновен. Това също индикира на вътрешно противоречие на атакувания съдебен акт. С основание защитата твърди, че “философията” на въззивното решение е невярна. За изясняване предмета на доказване в настоящия казус се изисква установяване на данни за това дали е започнало раждането, към този момент бил ли е жив плодът, как е протекло раждането и как е завършило, кога е настъпила смъртта, както и какви медицински действия по вид, обем и своевременност са били необходими, за да се избегне тежкият резултат, и дали те са осъществени /като задължение/ от подсъдимия. Също така, както в теорията/И. Н., Особена част/, така и в съдебната практика се приема, че обект на убийството/и в частност криминализираното причиняване на смърт по непредпазливост/, е човешки живот от момента на започване на родовия процес, което не е било сторено от апелативната инстанция. Обобщено, налице е касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивното решение на Софийски апелативен съд следва да бъде отменено, а делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото следва да се отстранят посочените по-горе нарушения на съдопроизводствените правила. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 10232 от 17.07.2020г., постановено по внохд № 491/2020г. по описа на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, 8 състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.