Р Е Ш Е Н И Е № 111 гр. София, 01.11.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1442 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Д. А. и С. И. А., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. К. Р., срещу въззивното решение № 2126 от 18.12.2015 год. по гр. д. № 2179/2015 год. на Варненския окръжен съд. С него е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете на касаторите за признаване за установено по отношение на К. М. К., че са собственици на 1/2 ид. ч. от УПИ № 1034 по плана на [населено място], с. о. „П.”, на основание давностно владение в периода 27.08.2002 год. – 3.07.2008 год. /с присъединяване на владението на праводателите им/, евентуално по давност в периода 27.08.2002 год.- 23.07.2014 год., и след отмяна на първоинстанционното решение в частта относно построената в имота едноетажна жилищна сграда е постановено друго решение, с което са отхвърлени исковете на касаторите срещу ответника К. М. К. за собственост на същото основание и по отношение на сградата в имота. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна, като вместо това се постанови друго решение по същество на спора, с което се признае за установено между страните, че те са собственици на 1/2 ид. ч. от имота, както и на цялата жилищна сграда в него на поддържаното придобивно основание. Претендират заплащане на направените в настоящето производство разноски. Ответникът К. К., чрез адвокат Ем. Ф., оспорва касационната жалба в представения писмен отговор. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 197 от 9.05.2016 год. на ВКС. В него е прието, че релевантният за изхода на спора въпрос е за прекъсване на давността по отношение на идеалната част от имота, притежавана от лица, които не са предявили иск за собственост, с оглед съображенията на въззивния съд, че е преклудирана възможността настоящите касатори да се позоват на придобивна давност по отношение на същата ид. ч. за периода от 2002 год. до 2010 год., когато е влязло в сила решението по иска на К. против тях за собствеността на 1/2 ид. ч. от имота по наследство от неговия баща и нищожността на продажбата й през 2002 год. на праводателите им. Съдът приел, че разрешаването му противоречи на решение № 705 от 29.10.2010 год. по гр. д. № 1744/2009 год. на І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, в което е прието, че „предявяването на иск за собственост върху определена ид. ч. от имота не може да прекъсне и не прекъсва давностния срок на владение върху друга ид. ч. от този имот, притежавана от лица, които не са предявили иск за собственост”. Това разрешение на въпроса обуславя извода за наличие или липса на предпоставките за придобиване на правото на собственост върху спорната ид. ч. от парцела и на построената в него сграда по давност, поради което и следва да намери приложение в настоящия случай. Съставът на ВКС счита, че по поставения въпрос следва да се приложи горната задължителна съдебна практика, като правилната такава, съгласно чл. 291, т. 1 ГПК, която не е съобразена от въззивният съд по иска относно претендираната 1/2 ид. ч. от дворното място, поради което и решението му в тази част е неправилно и следва да се отмени. Предмет на приключилото с влязло в сила решение по гр. д. № 10460/2007 год. на Варненския районен съд е правото на собственост на К. К. върху наследствената му 1/2 ид. ч. от имот пл. № 466 /стар/, с площ от 1000 кв. м., идентичен с имоти пл. № № 1034 и 1035 по ПНИ на СО „П.”, като искът за собственост против ответниците, между които са и настоящите касатори, е бил уважен в установителната му част, отхвърлен в осъдителната част за предаване на владението й поради недоказване такова да е осъществявано от ответниците /при доказателствена тежест за ищеца по това дело/ и е прогласена нищожността на договора по нот. акт № 153/2002 год., с който бащата К. е продал на праводателите на касаторите притежаваната от него идеална част от стария имот, идентичен със сегашните имоти пл. № 1034 и 1035. Силата на пресъдено нещо на горното решение има за предмет тази 1/2 ид. ч. от имота, принадлежала на наследодателя на К. К., предмет на разпоредителната сделка на последния от 2002 год. и настоящите касатори са били ответници по този спор. Другата 1/2 ид. ч., притежавана от трети лица /Г. В. и К. В./ не е била предмет на спор нито между тях /настоящите касатори/ и К. К. /същият не може да защитава чуждите права/, нито между тях и тези трети лица, съсобственици на целия бивш имот пл. № 466. Същите не са предявили иск за собственост за притежаваната от тях 1/2 ид. ч. срещу касаторите, които с договор за покупко-продажба с нот. акт № 72/2003 год. са придобили имот пл. № 1034 от приобретателите по договора от 2002 год. с М. К., поради което и давността по отношение на тази идеална част не е прекъсната с иска на К. К.. От показанията на свидетелите Д. П. и Ст. Б. се установява, че касаторите са в имота от 2003 год., живеят в сградата, ремонтират я и обработват земята. Съдът кредитира същите, тъй като не се опровергават от тези на св. Б. П., както и от писмените доказателства, ангажирани от ответника. Данните за настоящия и постоянен адрес на касаторите в спорния имот, датиращи от по-късен момент, са неотносими към факта на упражняваната фактическа власт, каквито са и данните по представените удостоверения за партидата на К. К. за ползвана ел. енергия и вода, плащане на данъците. Поради упражняваното владение от 2003 год. до предявяването на иска, а и към настоящия момент, е налице необходимия по чл. 79, ал. 1 ЗС срок, поради което касаторите се легитимират като собственици на спорната 1/2 ид. ч. от имот с пл. № 1034. Предявеният иск относно същата следва да се уважи с оглед легитимирането на ответника К. с нотариален акт № 50/2012 год. за целия имот. Като е приел обратното, въззивният съд е нарушил материалния закон – чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което в тази част въззивното решение подлежи на отмяна. /С оглед приетото наличие на по-дългия срок съдът не обсъжда довода за давностно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС/. По отношение построената в този имот сграда искът за собственост е неоснователен поради следните съображения: Не е спорно по делото, че сградата е построена в имота от наследодателя на К. К., неговия баща М. К., който е бил собственик преди 2002 год. и това обстоятелство е било обявено за безспорно в доклада по делото. То е установено и от свидетеля на ответника Б. П., неопровергано от доказателства за друг извод. Сградата е била предмет на разпореждането му с договора по нот. акт № 153/2002 год., обявен за нищожен с влязлото в сила решение по предявения от К. К. иск, поради което и последващата разпоредителна сделка в полза на касаторите е лишена от вещнопрехвърлително действие, тъй като праводателите им не са били собственици на сградата. Позоваването на добросъвестно владение от сключването на този договор /нот. акт № 72/2003 год./, вкл. и присъединяване на владението на техните праводатели е преклудирано /освен, че за последното не се сочат никакави доказателства/, тъй като спорът по предявения от К. К. иск за собственост срещу тях е с предмет и построената в имота сграда, описана като подобрение в него. В това производство касаторите са били ответници по предявения срещу тях иск за собственост и като такива е следвало да изчерпят своите възражения, вкл. това за придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. С влязлото в сила на 2.09.2010 год. решение по предходното дело спорът относно притежаваната от К. К. по наследяване от баща му част от имота и подобренията в него, каквото несъмнено представлява построената от него преди 2002 год. без строителни книжа сграда, е разрешен, а от този момент не е налице необходимия срок за придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. По тези съображения въззивното решение в частта му относно сградата в имота следва да се потвърди. С оглед изхода на делото в настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответника разноски по съразмерност в размер на половината от заплатеното адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие, възлизащи на сума в размер на 300 лв. Въпреки направено и от касаторите искане за присъждане на разноски, то не следва да се уважава поради липсата на данни за направени такива в настоящето производство. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение № 2126 от 18.12.2015 год. по гр. д. № 2179/2015 год. на Варненския окръжен съд в потвърдителната му част относно иска за собственост на 1/2 ид. ч. от УПИ № 1034 и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К. М. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], че М. Д. А., ЕГН [ЕГН] и С. И. А., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], с.о. „П.-1” № 34, са собственици на 1/2 ид. ч. от УПИ № 1034 по регулационния план на [населено място], с. о. „П.”, при граници УПИ № № 1035, 1036, 1037, 1033 и път, на основание давностно владение от 20.08.2003 год. до настоящия момент, на основание чл. 79, ал. 1 ГПК. ПОТВЪРЖДАВА горното въззивно решение в останалата му част. ОСЪЖДА М. Д. А., ЕГН [ЕГН] и С. И. А., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], с.о. „П.-1” да заплатят на К. М. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] направените в настоящето производство разноски по съразмерност в размер на 300 лв. /триста лева/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: