1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 555/05.07.2022 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди двадесет и втора година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Анелия Цанова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 458 по описа за 2022 г.
Производството е по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Обжалвано е решение № 723/28.06.2021 г. по гр.д. № 4207/2020 г., с което Софийският апелативен съд, изменяйки решение № 903663/20.08.2020 г. по гр.д. № 17/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград, е осъдил община Разлог да заплати на „Перун – 91“ ООД на основание чл. 59 ЗЗД сумата 812.71 лв. – това, с което ищецът е обеднял като собственик на една стая на четвъртия етаж в една административна сграда в [населено място], ползвана от Общината в периода 28.01.2014 г. - 31.08.2014 г. , като искът е отхвърлен до пълния предявен размер за сумата 108 528 лв.
Решението в установителна част се обжалва от „Перун – 91“ ООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуалноправни въпроси (първите три от които – обобщени и конкретизирани, съгласно т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Съдът по иска по чл. 59 ЗЗД за вземане за стойност поради това, че имотът е ползван не от собственика, а от ответника по иска, длъжен ли е да приеме, че ответникът е извършил извънсъдебно признание за релевантен факт, когато са представени протоколът, че съдебният изпълнител е намерил ответника по иска по чл. 59 ЗЗД във владение на имота и е процедирал по реда на чл. 523, ал. 2 ГПК и влязлото в сила съдебно решение, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост на имота, който ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е предявил срещу страните по изпълнителното дело? 2. Въззивният съд правилно ли е кредитирал и приобщил към доказателствата по делото свидетелски показания, дадени от свидетел по чл. 172 ГПК с оглед възможната заинтересованост на свидетеля К. и при положение, че същите са от решаващо значение по делото? и 3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе мотивирано по всички доводи и възражения на страните? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения, причината да е и необосновано. Претендира разноските по делото.
Ответникът община Разлог, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Касаторът „Перун – 91“ ООД обжалва и определение № 1004/20.09.2021 г. (неточно именувано „решение“), с което въззивният съд е допълнил и изменил решението в частта по разноските. В акт, неточно озаглавен „частна касационна жалба“ (арг. от т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС, която предвиди тези жалби да се разглеждат от ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК), касаторът твърди, че определението е недопустимо, защото молбата за допълване на решението е подадена след срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и в нея за пръв път Общината заявява претенцията по чл. 78, ал. 3 ГПК.
Ответникът възразява, че и тази жалба е неоснователна.
По касационната жалба.
След като е намерил, че вземането по чл. 59 ЗЗД е погасено по давност за периода 23.09.2008 г. – 27.01.2014 г., въззивният съд се е концентрирал върху следващия период по предявения иск, за който давността не е изтекла – 28.01.2014 г. – 28.01.2019 г. Приел е, че когато искът е основан на твърденията, че ищецът е собственик на един имот, но ответникът го е лишил от ползването, фактическият състав по чл. 59 ЗЗД, изяснен с ППлВС № 1/79 г., налага да установи: 1) обогатяване на ответника; 2) обедняване на ищеца; 3) липса на правно основание ответникът да ползва имот, който е собственост на ищеца; 4) обедняването и обогатяването да произтичат от един юридически факт – от ползването на имота, собственост на ищеца, и 5) липса на друга възможност (иск срещу ответника), с който ищецът да защити правата си. Приел е, че спорът между страните е за релевантните факти, а го въвеждат твърденията на ответника по правоизключващото възражение, че в релевантния период стаите на четвъртия етаж в административната сграда (процесния имот) се ползват от трето за процеса лице (ТД на НАП – Благоевград).
При решаването спора въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на имота на основание чл. 17 ЗППДОбП (отм.), и се е концентрирал върху гласните доказателства, събрани чрез показанията на разпитаните по делото свидетели, за това дали в периода 28.01.2014 г. – 28.01.2019 г. има неоснователно разместване на благата в двата патримониума, породено от общия юридически факт, който чл. 59 ЗЗД изисква. Обсъдил е свидетелските показания в тяхната взаимна връзка и логичност, отчел е възможната заинтересованост на един от разпитаните свидетели (служителят в Общината) и е заключил, че така събраните гласни доказателства категорично установяват обстоятелството, че в периода 28.01.2014 г. – 30.09.2014 г. ответникът е ползвал само една от стаите на четвъртия етаж в административната сграда. Приемайки искът по чл. 59 ЗЗД за доказан по основание само за този период, при условията на чл. 162 ГПК е определил размера на възникналото вземане – за сумата 812.71 лв., какъвто е пазарният наем за стаята.
Въззивният съд е съобразил и това, че по делото са представени: 1) влязло в сила решение, с което в отношенията между ищеца „Перун 91“ ООД и ТД на НАП – Благоевград е установено, че на основание чл. 17а ЗППДОбП ищецът е собственик на стаите на четвъртия етаж в административната сграда, и на основание чл. 108 ЗС ТД на НАП – Благоевград е осъдена да му ги предаде; 2) протокол от 28.04.2014 г. по образуваното изпълнително дело за притезанието по чл. 108 ЗС по влязлото в сила решение, със съставянето на който на основание и по реда на чл. 523, ал. 2 ГПК съдебният изпълнител е засвидетелствал, че на датата на насрочения въвод е заварил община Разлог в стаите на четвъртия етаж на административната сграда, убедил се е, че ги владее след образуваното дело по чл. 108 ЗС, Общината е заявила права, които произтичат от съставен акт за общинска собственост, те не произтичат от правото на „Перун 91“ ООД по решението по чл. 108 ЗС (на взискателя) и не са тъждествени с правата на ТД на НАП – Благоевград (на длъжника) и 3) влязло в сила решение за отхвърлянето на иска срещу страните по изпълнителното дело („Перун 91“ ООД и ТД на НАП – Благоевград), че община Разлог е собственик на стаите на четвъртия етаж в административната сграда. Въззивният съд е приел, че от тези решения и от протокола на съдебния изпълнител не произтичат изводи за релевантния по делото факт, породил настъпилото неоснователно разместване на благата.
Настоящият състав намира, че начинът, по който въззивният съд е отговорил на първия въпрос, дава отрицателен отговор на първия процесуалноправен въпрос, повдигнат от касатора. По него практика на ВКС на настоящият състав не е известна. Това обаче е недостатъчно, за допускане на касационния контрол. Положителният отговор на този въпрос, който касаторът очаква настоящият състав да даде, следва да бъде обвързан и с друг процесуалноправен въпрос, който е възможно да се свърже с обсъдените от въззивния съд събрани по делото (гласни) доказателства. Съгласно чл. 175 ГПК, направеното от страната или от нейния представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. В своята практика ВКС приема, че по аргумент от по-силното основание чл. 175 ГПК се прилага и за извънсъдебното признание на релевантен по делото факт. В случая, въззивният съд е приел, че изводът за неоснователното разместване на благата само за част от зададения с иска и необхванат от погасителната давност период е по отношение само на една, а не за всички стаи на четвъртия етаж от сградата, на които собственик е ищецът, категорично се обосновава от събраните по делото гласни доказателства. При следващ от прочита на решението извод, че показанията на четиримата разпитани свидетели са обсъдени логично и в тяхната взаимна връзка, при зачитане на възможната заинтересованост на единия от тях (чл. 172 ГПК), за допускането на касационния контрол е необходимо касаторът да е повдигнал въпрос, който обективно да се свърже с обсъдените в решението свидетелски показания. Вторият въпрос обаче не притежава необходимата абстрактност, за да осъществи в единство с първия, общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По начина, по който е формулиран, той се свежда до оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 172 ГПК, т.е. до заявено касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК. В настоящата фаза по селектиране на жалбата Върховният касационен съд няма правомощие да разглежда касационните основания (т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС). Следователно по първите два въпроса, повдигнати от касатора, е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Тя е изключена и по въпрос № 3, доколкото касаторът не го обвързва с друг материалноправен, който да изяснява по кои заявени от страните доводи и/или възражения въззивният съд не се е произнесъл.
По частната жалба.
С обжалваното определение, неточно именувано „решение“, въззивният съд изменя и допълва решението си в частта по разноските, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК осъжда община Разлог да заплати на „Перун 91“ ООД сумата 300.00 лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК осъжда „Перун 91“ ООД да заплати на Общината сумата 3 761.45 лв. Определението е изцяло за разноските, които страните дължат в репарация на платените по делото адвокатски възнаграждения.
Неоснователно е оплакването в частната жалба, че определението е недопустимо, защото въззивният съд е уважил претенция, заявена от Община в молбата за допълване на решението и молбата е след срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Молбата за допълване на решението е в 1-месечния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК – преписът от решението е връчен на 06.07.2021 г. и молбата е от 29.07.2021 г. Претенцията по чл. 78, ал. 3 ГПК Общината е заявила своевременно – в етапа на устните състезания пред втората инстанция.
Настоящият състав споделя извода на въззивния съд в определението, че делото разкрива минимална фактическа и правна сложност. Доколкото възнаграждението, което община Разлог е платила за представителството пред втората инстанция и което единствено е претендирала, е под минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/01.07.2004 г. на ВАдв.С– за сумата 3 530.00 лв. Поради това възражението на „Перун 91“ ООД по чл. 78, ал. 5 ГПК, макар и своевременно, е неоснователно. Съдът не може да редуцира адвокатското възнаграждение под минималните размери в Наредбата – арг. от буквалния прочит на разпоредбата. Поради това и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Перун 91“ ООД дължи на Общината сумата 3 503.57 лв. – онази част от адвокатското възнаграждение, която съответства на неоснователния към предявения размер на иска. Настоящият състав следва да отмени обжалваното определение в осъдителната за „Перун 91“ ООД част над този размер.
Уговореното и платено по делото адвокатско възнаграждение е 4 000 лв. По възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, което община Разлог също своевременно е заявила, въззивният съд е следвало да го редуцира до сумата 3 700.56 лв. – минималният по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата - и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да възложи в тежест на Общината сумата 27.72 лв., съответна на основателния към предявения размер на иска. При зачитане на забраната reformatio in pejus в тази част обжалваното определение не следва да се ревизира. С определението Общината е осъдена да репарира на „Перун 91“ ООД адвокатско възнаграждение за сумата 300.00 лв.
При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се възложат направените разноски от ответника. Те се изразяват в уговорения и заплатен адвокатски хонорар за писмения отговор на касационната жалба.
При тези мотиви съдътО П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 723/28.06.2021 г. по гр.д. № 4207/2020 г. на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 1004/20.09.2021 г. по гр.д. № 4207/2020 г. на Софийски апелативен съд (неточно именувано „решение“) в частта, с която „Перун 91“ ООД е осъден да заплати на община Разлог сума над размера от 3 503.57 лв. (до размера от 3 761.45 лв.).
ОСЪЖДА „Перун – 91“ ООД да заплати на община Разлог на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 800 лв. – разноски пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|