Р Е Ш Е Н И Е № 100 гр. София, 16.07.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в откритото заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова и при участието на прокурор С. разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4162 по описа за 2017 г. Производството е по чл. 290 – 293 ГПК и се разглежда по реда до ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/ 27.10.2017 г. – аргумент от § 74 от ПЗР на това изменение. До касационно обжалване е допуснато решение № 37/ 03.05.2017 г. по гр. д. № 63/ 2017 г. в частта, с която Бургаски апелативен съд, изменяйки решение 490/ 12.12.2016 г. по гр. д. № 1904/ 2013 г. на Бургаски окръжен съд, е уважил исковете по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.), предявени от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, а сега - Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисията) - срещу Л. А. М., Н. Х. М., М. Л. М., А. Л. М. и [фирма]. Касационното обжалване е допуснато за проверка на вероятната недопустимост на решението по процесуалноправния въпрос: Неспазването на срока по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) осъществява ли абсолютна процесуална пречка за възникване на правото на иск на Комисията, предвидено в чл. 27 ЗОПДИППД (отм.)? Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за неоснователно искането на Прокуратурата на Република България да процедира, съгласно предвиденото в чл. 292 ГПК Не е налице противоречива практика на Върховния касационен съд по смисъла на ТР № 2/ 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/ 2010 г., ОСГТК, ВКС. По реда на чл.290 ГПК отговор на поставения в настоящето производство въпрос е даден единствено в решение № 323/ 18.01.2018 г. по гр.д. № 5291/ 2016 г. ВКС, ГК, IV-то отделение, където съставът е приел, че неспазването на срока по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) погасява правото на иск на Комисията, предвидено в чл. 27 ЗОПДИППД (отм.). Именно по въпрос за допустимостта на въззивното решение е било допуснато касационното обжалване по посоченото дело. Решения № 87/ 29.01.2010 г. по гр.д. № 369/ 2009 г. на ВКС, ГК, III-то отд., №368/ 21.11.2011 г. по гр.д. № 1129/ 2010 г. на ВКС, ГК, III-то отд. № 106/ 14.05.2013 г. по гр.д. № 1074/ 2012 г. на ВКС, ГК, III-то отд. и № 78/ 30.05.2018 г. по гр.д. № 3910/ 2017 г. на ВКС, ГК, IV-то отд., са постановени по дела, по които касационното обжалване е било допуснато по други въпроси. Предвиденото в чл. 292 ГПК изисква противоречие в дадените от ВКС разрешения на правните въпроси, по които е било допуснато касационно обжалване, а тази предпоставка в случмая не е налице. Настоящият състав на Върховния касационен съд дава следния отговор на правния въпрос: Неспазеният срок по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) не осъществява абсолютна процесуална пречка за възникване на правото на иск на Комисията, предвидено в чл. 27 ЗОПДИППД (отм.). Срокът е инструктивен, а за причинените вреди от неспазения срок държавата дължи обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. Мотиви към отговора: Преклузивните и инструктивните срокове законът не дефинира, но тълкуването на онези правни норми, които ги предвиждат в обективното ни право, извежда двете основни разлики между тях. Първо, инструктивният срок е определен от закона период от време, в които орган на публичната власт (държавен или общински) е длъжен да упражни свое законово правомощие (право и задължение). Преклузивният срок може да бъде определен не само с нормативен акт, а законът допуска да бъде отнесен и до действие на частно-правен субект. Второ, неспазването на инструктивния срок не е пречка пред органа на публичната власт и по-късно да предприеме действието, което законът го задължава да извърши. Пропускането на преклузивния срок е пречка за упражняване на правото, а с изтичането на срока то се погасява. Обективното право допуска и преклузивен срок, изтичането на който погасява правомощие на орган на публичната власт, но само когато законът по изключение го е натоварил с допълнителни правомощия. Например § 1, ал. 2 от ПЗР на КРБ натовари първото Велико народно събрание с функциите на Народно събрание до неговото избиране; § 5 от същите ПЗР предвиди, че магистратите стават несменяеми, освен ако в тримесечен срок В. не постанови, че не притежават необходимите професионални качества; § 6 от същите ПЗР натовари първото обикновено Народно събрание с правомощията на Велико народно събрание по отношение на Б., БНР и Б. до създаване на новата законодателна уредба. Само тогава с изтичането на срока се преклудират (погасяват) допълнителните правомощия, които публичният орган не е упражнил. Инструктивен е всеки друг срок, който законът предвижда за действията на публичния орган. И след неговото изтичане той е длъжен да осъществи държавната или общинската функция в съответната сфера на обществени отношения, а предприетите действия пораждат правни последици. Така например не се погасява правото и задължението на органите на досъдебното производство да продължат и довършат действията по разследване на извършеното престъпление, само защото е изтекъл срокът, предвиден в НПК. Не се погасява правото и задължението на Прокуратурата да внесе обвинителен акт, само защото е изтекъл срокът за приключване на досъдебното производство по НПК. Не се погасява правото и задължението на съда да постанови съдебното решение или присъдата, само защото е изтекъл срокът, предвидени в ГПК, АПК или НПК. Не се погасява правото и задължението на компетентния орган да издаде индивидуалния административен акт, само защото е изтекъл срокът, предвиден в АПК или ДОПК. Не се погасява правото и задължението на компетентния орган да издаде подзаконовия нормативен акт, само защото е изтекъл срокът, предвиден в закона. Всички подобен срок е инструктивен, а изтичането му не погасява правомощията на публичния орган, които обясняват и са причината за неговото съществуване в правния мир. Не се погасява и правото и задължението на Комисията да проведе производството по проверка и установяване на имуществото, придобито от престъпна дейност, само защото е изтекъл срокът по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.). Комисията е предвиденият и създаден със специален закон държавен орган, комуто законът възлага да проведе административната фаза на производството, за да установи съответното имущество на онези лица, по отношение на които са налице условията на чл. 3 (чл. 12, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.)). В зависимост от резултата от проверката, законът й възлага в правомощие да вземе решението за внасяне в съда на мотивирано искане за отнемане в полза на държавата на имуществото, придобито от престъпна дейност или за прекратяване на производството по закона (чл. 15, ал. 1 и чл. 13, ал. 1, т. 3 ЗОПДИППД (отм.)). Чл. 27, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) я овластява да упражни и правото на иск на държавата – носител на материалното право, - като неин процесуален субституент. Правомощията на Комисията да проведе административната фаза на производството и да предяви иска пряко произтичат от закона. Те оправдават (обясняват) нейното съществуване като орган на изпълнителната власт, а неспазеният срок по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД не ги погасява. Пречка в упражняването на тези правомощия на Комисията не произтича и не може да произтече от правото на мирно ползване на собствеността, прокламирано в Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС само като последица от неспазения срок по чл. 15, ал. 2 ЗОПИППД. ЗОПДИППД (отм.) се прилага при действието и на ЕКЗПЧОС, ратифицирана със закон (ДВ бр. 66/ 1992 г.), обнародвана в ДВ бр. 80/ 1992 г. и влязла в сила на 05.10.1992 г. на територията на Република България. Законът безспорно предвижда ограничения в ползването и отнемането на незаконно придобито имущество по пътя на гражданския иск срещу онези лица, които са се обогатили неоснователно от имущество, придобито от престъпна дейност. Трайно установената практика на ЕСПЧ допуска действието на такъв национален закон на територията на държава, страна по Конвенцията, стига гражданският (материален) иск на държавата да се основава на три критерия: законоустановеност, необходимост за постигане на легитимна цел и пропорционалност. Неспазването на срока по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД (отм.) може да нарушава Протокол № 1, изискването за разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, а то произтича и от националния закон. Нормативният акт обаче не свързва с това нарушение погасяване на законовите правомощия на Комисията да проведе производството по специалния закон в административната негова фаза и да упражни правото на иск на държавата. За вредите на частноправните субекти по причина на неспазения срок държавата дължи обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ (чл. 91 ЗОПДИППД (отм.) и чл. 2а ЗОДОВ). Настоящият състав на Върховния касационен съд намира решението валидно, а неоснователността на оплакванията, че е недопустимо само поради неспазения срок по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИПП (отм.), следва от дадения отговор. След проверка на правилността на решението съобразно предвиденото в чл. 290, ал. 2 ГПК, жалбите са частично основателни. Съображенията са следните: Неправилно въззивният съд е приел, че на отнемане в полза на държавата подлежи имуществото, респ. равностойност на имущество, което ответникът Л. М. е придобил в периода до 1999 г. Мотивирал се е с това, че периодът на придобитото е включен в периода по чл. 11 ЗОПДИППД (отм.), а по делото не са доказани законни източници за придобиването. Въззивният съд обаче не е изследвал връзката между придобито имущество и престъпната дейност. С влязлата в сила присъда ответникът Л. М. е осъден за престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 1 НК, извършено в следващ период (1999 г. – 2005 г.). С ТР № 7/ 30.06.2014 г. по тълк.д. № 7/ 2013 г. ОСГК на ВКС прие, че връзката (пряка или косвена) е материалноправна предпоставка на правото на държавата по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИПП (отм.). В случая, изводът за пряка връзка (имуществото да е придобито в резултат на извършеното престъпление) е изключен и само от съпоставката на периода на придобитото с периода на престъпната дейност. Установяването на косвена връзка също доказва материалното право на отнемане на държавата, стига да може да се предположи логически. Следователно въззивният съд е бил длъжен да обсъди събраните по делото доказателства, за да установи или да изключи наличието на такава косвена връзка. Неправилно е приложен материалния закон, доколкото въззивният съд е уважил тази група искове, без да изследва доказателствата. Това поражда вероятност решението в тази част да е неправилно, а касационната инстанция е длъжна да реши спора по същество, като обсъди събраните по делото доказателства по установяване на косвената връзка. Не се налага събирането на нови доказателства или повтаряне на извършените процесуални действия, тъй като твърденията, че такава връзка е налице следват от тези, изложени в исковата молба, а по делото е преклудирана всяка възможност ищецът да сочи нови доказателства за това (чл. 147 ГПК). Когато периодът на придобиване на имущество предхожда престъпната дейност и е включен в периода по чл. 11 ЗОПДИППД (отм.), косвената връзка може логично да се предположи, само ако придобитото имущество е създало условия за извършеното престъпление. Условия за извършеното престъпление са онези факти, които са обективно проявени и са способствали (създали са предпоставки) за престъпната дейност по влязлата в сила осъдителна присъда за престъплението, посочено в чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД (отм.) (решение № 168/ 21.12.2017 г. по гр.д. № 5172/ 2016 г. ВКС, ГК, III-то отд.). В случая, предметът на придобитите активи – право на собственост върху незастроения недвижим имот в [населено място], автобусът „Мерцедес“, товарния автомобил марка „Фиат“, модел „Дукато“ и лекия автомобил „М.“, който впоследствие ответникът Л. М. продава, само по себе си не предпоставя престъплението – извършената по занятие в периода 1999 – 2005 г. банкова дейност, от която ответникът Л. Мехемадалиев неправомерно е получил значителния доход от 65 300 лв. Няма събрани по делото доказателства за това, че придобитите активи са способствали по някакъв начин извършената престъпна дейност. При неблагоприятни последици на доказателствената тежест за ищеца (чл. 154 ГПК) касационната инстанция е длъжна да изключи извода за косвена връзка между това имущество, придобито в периода до 1999 г. и престъпната дейност. Обжалваното решение в частта, с която тази група искове са уважени за пръв път от въззивния съд, подлежи на отмяна, а неоснователните искове следва да се отхвърлят. Неоснователни са касационните оплаквания, че същият следва да е подходът и към имуществото, придобито след инкриминирания период, което също е отнето в полза на държавата с въззивното решение. Конкретиката на извършеното престъпление в необходимата степен обосновава извод, че е логически възможна и пряката, и косвената връзка между престъпната дейност, за която ответникът Л. М. е осъден, и това имущество. Въззивното решение следва да бъде оставено в сила в тази допусната до касация част, както и в частта, с която са уважени исковете за отнемане в полза на държавата на имуществото, придобито през инкриминирания период. За да приеме, че са основателни, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за недостиг от 4 279. 11 минимални работни заплати между стойността на отнетото имущество в периода 1999 г. – 2013 г. и доказаните по делото законни доходи в релевантния период. Неоснователно е касационното оплакване, че във втората инстанция е следвало да бъдат събрани онези доказателства, които касаторите са представили към въззивните си жалби, за да докажат реализираните законни доходи по смисъла на специалния закон (онези, които не могат да се свържат пряко или косвено с престъпната дейност на осъденото лице). Правилно в определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е отказал да ги събере със съображения, че: 1) те са били ангажирани от въззивниците за установяване на твърдения по писмения отговор на исковата молба, 2) докладът на първостепенния съд е точен и пълен и 3)пропускът на ответниците да представят пред първата инстанция доказателства, с които са разполагали (договор за наем) или с които са можели да се снабдят своевременно (четливи копия от представените заверени документи и данъчните декларации) не следва да се квалифицира като допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК не са били осъществени. Неоснователно е касационното оплакване, че въззивният съд си е спестил дейността по обсъждане на събраните пред първата инстанция доказателства, която е дължал поради направените оплаквания във въззивните жалби и в качеството на инстанция по съществото на правния спор (чл. 269, изр. 1 и чл. 271 ГПК). По оплакванията за необоснованост на първоинстанционното решение въззивният съд се е произнесъл, но го е намерил неоснователно. Тази му дейност е правилна, тъй като никоя от предпоставките на материалното право на държавата не е била изключена от събраните пред първата инстанция доказателства. Така втори се явява въпросът, че събраните доказателства са само косвени и не доказват пряко никое от твърденията по въведените възражения. Действително въззивният съд е пропуснал да се произнесе по оплакването във въззивните жалби, че 221.222 дка земеделски земи от държавния поземлен фонд, които ответникът Л. М. е купил по договор от 17.07.2007 г., сключен с Министерство на земеделието и горите, е следвало да бъдат остойностени по цената на поименните компенсаторни бонове, с които цената от 21 025 лв. е била платена. По този договор държавата е страна. Тя е страната и по упражненото с исковете материално право по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.), а посоченото при сключване на договора обстоятелства, че това е продажната цена и тя е платена с ценни книги, я обвързват. Оплакването обаче не е предполагало събирането на нови доказателства във второинстанционното производство. Твърденията, с които е обосновано, не рефлектират върху крайния изход на правния спор. Уважените и от двете инстанции искове са базирани на извод за недостиг от 4 279. 11 минимални работни заплати между общата стойност на придобитото имущество и доказаните доходи. Стойността на тези земеделски земи е определена по пазарни цени за общата сума 43 360 лв., а ответникът твърди, че е закупил компенсаторните бонове за около 14 000 лв. Разликата от 33 360 лв. е недостатъчна, за да компенсира недостига. Неоснователно е касационното оплакване, че релевантна за определяне стойността на другото отнетото имущество, придобивано в периода 1999 – 2013 г., е цената по сключените договори. По този въпрос е константна съдебната практика, че държавата, която е страна по спорното право по чл. 28 ЗОПДИППД (отм.) е трето лице, което не участва в сключените сделки лице. Поради това държавата не е обвързана от цената, вписана в титула за собственост, а релевантни са пазарните стойности към момента на осъществяване на придобивния способ. Неоснователно е и касационното оплакване, че за разходите на ответниците въззивният съд е приложил средния стандарт на живот по данните от Националния статистически институт. Подходът е правилен, защото по делото са останали недоказани твърденията за различни техни доходи. Неоснователно е и касационното оплакване, че за установяване на материално-правните предпоставки на правото на отнемане е от значение сумата от 65 300 лв., която е била отнета с влязлата в сила присъда на основание чл. 53, ал.2, б. „б“ НК. На отнемане в полза на държавата по реда на приложимия за правния спор закон подлежи имуществото, придобито пряко или косвено от престъпна дейност, доколкото не е възстановено на пострадалия или не е отнето в полза на държавата или конфискувано по други закони. По разноските. На първо място, въззивното решение следва да бъде отменено в частта по присъдените с него държавни такси и разноски. Втората инстанция ги е определила съобразно исковете, които касационната инстанция отхвърли като неоснователни. На второ място, отговорността на страните за разноските в касационното производство следва да се понесе съобразно основателната, респ. неоснователната част от касационните жалби. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на Комисията следва да се поставят изцяло разноските, които е направил касаторът [фирма]. Те възлизат на сумата 3 780 лв. Касационната жалба от дружеството е изцяло основателна. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на Комисията следва да се постави сумата 673. 74 лв. – разноски, направени от Л. и Н. Мехмедалиеви съобразно основателната част от техните касационни жалби. Неоснователно е тяхното искане в тях да се включат и разноските, направени пред първата и втората инстанция. Такова искане те не са заявявали до приключване на устните състезания в първата и във втората фаза на производството, а възможността да ги претендират е преклудирана (арг. от чл. 81 ГПК). Жалбите от М. М. и А. М. са изцяло неоснователни. Направените от тях разноски пред ВКС остават в тяхна тежест. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК всеки от касаторите следва да заплати юрисконсултско възнаграждение с изключение на дружеството, чиято жалба е изцяло основателна. Настоящата инстанция определя както следва дължимите възнаграждения, като съобрази положения от юрисконсулта труд по всяка неоснователна (изцяло или частично) касационна жалба, правната сложност на делото и предвиденото в чл. 25, ал. 1 и 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ: в размера от 350.00 лв., платим от Л. и Н. Мехмедалиеви и в размера от по 200.00 лв., платими от М. М. и А. М.. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането Прокуратурата на Република България за отмяна на определението за даване на ход на производството по същество и за прилагане на чл. 292 ГПК. ОТМЕНЯ решение № 37/ 03.05.2017 г. по гр. д. № 63/ 2017 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която исковете са уважени и в частта по определените с него държавни такси и разноски. ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 28, ал. 1, вр. чл. 6 ЗОПДИППД (отм.), предявен от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) срещу [фирма] ЕИК[ЕИК], за отнемане в полза на държавата на урегулирания поземлен имот в [населено място], общ. Н., описан във въззивното решение. ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 28, ал. 1, вр. чл. 10 ЗОПДИППД (отм.), предявен от КПКОНПИ срещу Л. А. М. ЕГН [ЕГН] и Н. Х. М. ЕГН [ЕГН], за отнемане в полза на държавата на автобус марка „Мерцедес“, модел „207 Д“, товарния автомобил марка „Фиат“, модел „Дукато“, и на сумата 31 200 лв., - пазарната стойност на лекия автомобил „М.“, описани в същото решение. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 37/ 03.05.2017 г. по гр.д. № 63/ 2017 г. на Бургаски апелативен съд в останалата част, която бе допусната до касационно обжалване. ОСЪЖДА КПКОНПИ да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 780.00 лв. – разноски пред ВКС. ОСЪЖДА КПКОНПИ да заплати на Л. А. М. и на Н. Х. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 673.74 лв. – разноски пред ВКС. ОСЪЖДА Л. А. М. и Н. Х. М. да заплатят на КПКОНПИ на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 350.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред ВКС. ОСЪЖДА А. Л. М. ЕГН [ЕГН] да заплати на КПКОНПИ на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 200.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред ВКС. ОСЪЖДА М. Л. М. ЕГН [ЕГН] да заплати на КОНПИ на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 200.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред ВКС. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.