О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е   № 39   София, 19.01.2010 г.                                Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение  в закрито заседание на тринадесети януари две хиляди и десета година в състав:                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА  ВЪРБАНОВА                                                                      ЧЛЕНОВЕ:  ЛИДИЯ  ИВАНОВА                                                                                                     КАМЕЛИЯ  ЕФРЕМОВА   изслуша докладваното от председателя / съдия / Лидия  Иванова     ч.т. дело № 844/2009 година   Производството е по чл. 274 ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по подадена от „Т” А. , гр. С., чрез процесуалния му пълномощник, частна касационна жалба срещу определение на Софийски градски съд, Въззивна колегия, ІV-Д отделение по ч.гр.д. № 7493/2009 г., с което е оставена без уважение частната жалба на дружеството срещу разпореждане на Софийски районен съд, Гражданска колегия, 40 състав. С посоченото разпореждане е постановено връщане на искова молба вх. № 30 309/08.05.2009 г. на „Т” А. срещу Б. И. Д., по която е образувано гр.дело № 23 497/2009 г. поради недопустимост на предявения установителен иск по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението, предвид обстоятелството, че искът за установяване на вземането, предмет на издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение, е предявен в изпълнение на дадените от съда указания и то след депозиране на писмено възражение от страна на длъжника. Независимо от съдържанието на възражението, с което всъщност не е оспорено съществуването на вземането, частният жалбоподател счита, че след като е настъпило действието на възражението, то при прекратяване на делото по предявения установителен иск, заповедта за изпълнение ще бъде изцяло обезсилена. Твърди, че е неправилно разбирането на съда, че за заявителя съществува възможността да поиска повторно издаване на изпълнителен лист, тъй като то е обусловено от влязла в сила заповед за изпълнение съгл. чл. 416, пр.2 от ГПК.   В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Счита се, че в правната уредба, касаеща вида и характера на възражението и правните последици от него, съществува непълнота, която води до неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.414 ГПК. От друга страна се твърди, че решаващите състави на съда – по заповедното производство и по установителния иск, прилагат различно тълкуване на една и съща правна норма. Първият състав е приел възражението на длъжника, като е дал указания на заявителя да предяви иск за установяване съществуването на вземането, а вторият състав е счел така предявения установителен иск за недопустим поради липса на правен интерес. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274 ал.3, т.1 ГПК и е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1, изр.1 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил изводите на първостепенния съд за процесуална недопустимост на предявения от „Т” А. установителен иск, че е кредитор по вземането по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК / по гр.д. № 394/2009г .на СРС, ІІІ г.о./, тъй като за заявителя липсва правен интерес от иска предвид липсата на оспорване от страна на длъжника на задълженията по заповедта за изпълнение. Преценено е, че с писменият акт, подаден от длъжника на 23.03.2009 г., наименован „възражение” не се оспорва съществуването или изискуемостта на паричните притезания по заповедта, а те се признават, но се иска разсрочване на изпълнението, което е извън компетентността на съда в заповедното производство. Настоящият състав намира, че формулираните от жалбоподателя процесуалноправни въпроси са значими за изхода на делото. Предвид изцяло новата нормативна уредба на заповедното производство, необходимостта от изясняване на точния смисъл на характера и действието на възражението на длъжника срещу издадена заповед за изпълнение, както и липсата на установена съдебна практика по прилагането на посочените в жалбата процесуални норми, следва да се допусне касационно обжалване на определението, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не са налице обаче основания за отмяна на атакуваното въззивно определение. Правилно решаващият съдебен състав е възприел изводите на Софийски районен съд, 40 състав за липсата на интерес от съдебно установяване на паричните притезания, предмет на издадената заповед за изпълнение, поради признаване от страна на длъжника на тяхната изискуемост. Напълно законосъобразно е разбирането, че за да настъпи предвиденото в чл.415, ал.1 ГПК действие на възражението, е необходимо длъжникът действително да е оспорил съществуването на вземането на кредитора, т.е. да е осъществена материалноправната защита срещу заповедта за изпълнение. Липсата на изискване за обосноваване на възражението/ изр.2 на чл.414, ал.1 ГПК/ не променя извода за характера на възражението. В рамките на компетентността на съда, пред който се подава възражението по чл.414, ал.1 ГПК, е да прецени дали то е насочено срещу дълга и в този смисъл дали има характер на възражение по смисъла на цитираната разпоредба. Тази преценка се дължи преди произнасяне по въпроса дали е настъпило предвиденото от законодателя действие на възражението, изразяващо се в блокиране изпълнителната сила на заповедта, или същата е влязла в сила поради неподаване в срок на писмено възражение срещу заповедта за изпълнение. Правилна е преценката на въззивния съд, че подаденото от длъжника Б. Д. възражение, с което се иска единствено разсрочване на плащането, няма характер на писмено възражение срещу заповедта. В случая, в резултат на неточна преценка на председателя на 80 състав на Софийски районен съд, обективирана в разпореждане от 25.03.2009 г. по гр.д. № 394/2009 г., за вида на подадения от длъжника Б. И. Д. писмен акт и неправилното му квалифициране като писмено възражение срещу издадената заповед за изпълнение, на заявителя са дадени погрешни указания за предявяване на иск за установяване на вземането си по реда и в срока по чл.415, ал.1 ГПК. Неправилните указания на съда не водят обаче до наличие на правен интерес от установителния иск по чл. 415, ал.1 ГПК и не могат да обусловят допустимост на иска. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение     О П Р Е Д Е Л И :     ОСТАВЯ В СИЛА определение на Софийски градски съд, Въззивна колегия, ІV-Д отделение по ч.гр.д. № 7493/2009 година. Определението е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ     ЧЛЕНОВЕ: