Р Е Ш Е Н И Е
№ 548
С о ф и я, 28 декември 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 01 д е к е м в р и 2010 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова
ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова
Николай Дърмонски
при секретар Румяна Виденова
и в присъствието на прокурора Антони Лаков
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
касационно наказателно дело № 526/2010 година.
Подадена е касационна жалба от подс.К. В. К. от Шумен, която има за предмет решение № 101/01.07.2010 г. по ВНОХД № 175/2010 г., постановено от Варненския апелативен съд, което се оспорва с доводи по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна давност за наказателното му преследване след съответна преквалификация на деянията в по-леко наказуеми престъпления, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд и накрая за оправдаване по предявените обвинения.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касаторът К.К. и защитникът му, редовно уведомени, не вземат участие в производството пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 31/26.06.2008 г., постановена по НОХД № 160/2008 г. на Окръжен съд - Шумен отговорността на подсъдимия К. В. К. от Шумен е ангажирана за две престъпления по чл.257(отм.), ал.1 вр.чл.255(изм.) ал.1 пр.1-во, 2-ро и 3-то вр.чл.2 ал.2 от НК, извършени в периода от 06.01.2000 г. до 15.04.2002 г. в Шумен, като потвърдил неистина и затаил истина в подадени данъчни декларации по чл.43 от ЗОДФЛ и като не подал данъчна декларация по чл.41 от с.з. пред ТДД-Щумен, избегнал плащането на данъчни задължения – годишен патентен данък за осъществявана дейност като “заложна къща” за 2000 г. и за 2001 г. в особено големи размери – 27 375 лв, съответно 13 875 лв за първата година и 13 500 лв за втората и при условията на чл.373, ал.2 от НПК вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание за всяко едно от престъпленията поотделно и по съвкупност на основание чл.23, ал.1 от НК от 8 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години, считан от влизане на присъдата в законна сила.
Със същата присъда вторият подсъдим по делото М. К. К. от Шумен е признат за виновен в извършването на две престъпления по чл.255(изм.), ал.1 от НК и при условията на чл.373, ал.2 вр.чл.55, ал.1,т.2, б.”б”(изм.) от НК му е наложено наказание глоба съответно от 700 лв и 500 лв за всяко едно от престъпленията и по съвкупност общо най-тежко наказание от 700 лева, увеличено на основание чл.24 от НК на 1000 лева.
По протест на Шуменската окръжна прокуратура за явна несправедливост на наложените на двамата подсъдими наказания с искане за завишаването им и по жалби от двамата подсъдими с наведени обширни оплаквания за необосноваността, незаконосъобразността на първоинстанционната присъда, постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон с искане за отмяната й и оправдаването им по предявените обвинения или изменяването й с преквалификация на деянията и прекратяване на наказателните производства срещу тях, Варненският апелативен съд с решение № 6/23.01.2008 г. по ВНОХД № 353/2008 г. е потвърдил изцяло същата като правилна и законосъобразна.
Срещу въззивното решение са били подадени касационни жалби от двамата подсъдими М. и К. К.и с оплаквания, повтарящи изложените пред въззивния съд и с разнопосочни искания за отмяна и прекратяване на наказателните производства, връщане на делото за ново разглеждане, оправдаването им, като с решение № 247 от 22.05.2009 г. по н.д.№ 237/2009 г. ВКС – ІІІ н.о. атакуваното въззивно решение и потвърдената с него присъда на окръжен съд – Шумен са били отменени заради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при прилагане на процедурата на съкратено съдебно следствие по глава 27, чл.371, т.2 от НПК и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг негов състав от стадия на подготвителните действия за разглеждането му в открито съдебно заседание, със съответни указания по приложението на закона – в случая – процесуалния.
При новото (второ по ред) разглеждане на делото от Шуменския окръжен съд с присъда № 31/12.08.2009 г. по НОХД № 304/2009 г. подс.К. В. К. отново е признат за виновен с извършването в периода от 06.01.2000 г. до 15.04.2002 г. в Шумен две престъпления по чл.257 (отм.) вр.чл.255, ал.1(изм.), пр.1-во и 2-ро вр.чл.2, ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК са му наложени поотделно наказания от по 3 години лишаване от свобода и глоба по 6000 лв за всяко едно от престъпленията и по съвкупност на основание чл.23, ал.1 и ал.3 от НК общо наказание от 3 години лишаване от свобода, с присъединено наказание глоба в размер на 6000 лв в полза на Държавата, като е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода с изпитателен срок от 5 години от влизане на присъдата в законна сила.
С присъдата подс.К. К. е осъден да заплати на Държавата сумата от 27 375 лв за възстановяване на причинените й имуществени вреди от престъпленията като дължими, но незаплатени данъци за 2000 г. и 2001 г. от осъществяването на посочената банкова дейност, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.04.2002 г. до окончателното й изплащане.
Със същата присъда вторият подсъдим М. К. К. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл.255, ал.1(изм.), пр.1-во от НК и при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание от 1 година и 6 месеца лишаване от свобода, отложено за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години и 6 месеца от влизане на присъдата в законна сила.
Предявеният срещу него граждански иск в полза на Държавата за заплащане на сумата от 21 000 лв като неплатени данъци за 2000 г. и за 2001 г. е отхвърлен изцяло като неоснователен.
Присъдени са в тежест на подсъдимите направените по делото разноски съобразно повдигнатите им обвинения, съответно дължимата се държавна такса върху уважения размер на иска срещу подс.К. К..
Срещу така постановената втора първоинстанционна присъда са подадени бланкови въззивни жалби от двамата подсъдими, допълнени впоследствие със същите изложения, с които са били подкрепени жалбите им при атакуване на първоначалната осъдителна присъда срещу тях с наведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от досъдебното производство, при разглеждане на делото от окръжния съд и при постановяване на първоинстанционния съдебен акт, за неправилното приложение на материалния закон и явната несправедливост на наложените им наказания с искания по доказателствата, а по същество от подс.М. К. тя да бъде отменена и наказателното производство срещу него прекратено поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване, а от подс.К. К. – както като това на сина му М. К., с няколко други алтернативи за изцяло оправдателна присъда, за връщане на делото или на прокурора, или на Шуменския окръжен съд за ново разглеждане за отстраняване на изложените от него процесуални нарушения.
С решение № 5/11.01.2010 г. по ВНОХД № 312/2009 г. Варненският апелативен съд е отменил присъдата на Шуменския окръжен съд в наказателно-осъдителната й част по отношение на подсъдимия М. К. и на основание чл.24, ал.1, т.3 от НПК вр.чл.81, ал.3 вр.чл.80, ал.1, т.4 от НК наказателното производство спрямо него за престъплението по чл.255, ал.1(изм.) вр.чл.2, ал.2 от НК е прекратено поради изтекла абсолютната давност за наказателното му преследване за това престъпление.
По отношение на подс.К. К. присъдата е изменена, като е намален размерът на наложеното му наказание за всяко едно от престъпленията и общото най-тежко наказание, определено по съвкупност на основание чл.23, ал.1 и ал.3 от НК лишаването от свобода - на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК от 3 години на 8 месеца, отменено на основание чл.55, ал.3 от НК наказанието глоба в размер на 6000 лв в полза на Държавата, както и намален изпитателният срок по чл.66, ал.1 от НК от 5 години на 3 години и 8 месеца лишаване от свобода, като в останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена.
Така постановеното въззивно решение не е било обжалвано по касационен ред от подсъдимия М. К. К. и е влязло в законна сила.
То обаче е било обжалвано пред ВКС от подс.К. К. с подновяване на оплакванията за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1 и 2 от НПК с искания за отмяната му и : прекратяване на наказателното производство и спрямо този подсъдим заради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване; алтернативно, постановяване на решение за оправдаването му по предявените обвинения и като последва алтернатива – връщане на делото за ново разглеждане било на прокурора, на Шуменския окръжен съд или на въззивния съд с указания за отстраняване на констатираните съществени процесуални нарушения.
С решение № 213/14.05.2010 г. по н.д.№ 118/2010 г. ВКС – ІІ н.о. така постановеното въззивно решение е отменено изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания по изпълнение на задълженията му по чл.339 от НПК във връзка с подадената въззивна жалба.
При третото поред разглеждане на делото от Варненския апелативен съд, с решение № 101 от 01.07.2010 г. по ВНОХД № 175/2010 г. първоинстанционната присъда на Шуменския окръжен съд е отменена в наказателно-осъдителната й част срещу подсъдимия М. К. К. и на основание чл.24, ал.1, т.3 от НПК вр.чл.81, ал.3 вр.чл.80, ал.1, т.4 от НК наказателното производство спрямо него за престъплението по чл.255, ал.1(изм.)вр.чл.2, ал.2 от НК е прекратено поради изтекла абсолютната давност за наказателното му преследване за това престъпление, по отношение на подсъдимия К. В. К. тя е изменена, като са намалени размерите на наказанията лишаване от свобода за всяко едно от двете престъпления по чл.257(отм.) вр.чл.255, ал.1(изм.) вр.чл.2, ал.2 от НК на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК от 3 години на по 8 месеца и на основание чл.55, ал.3 от НК са отменени наложените му наказания глоба в размер на по 6 000 лв, както и е намален и размерът на наложеното му на основание чл.23, ал.1 от НК общо най-тежко наказание лишаване от свобода от 3 години на 8 месеца лишаване от свобода, съответно намален и срокът по чл.66, ал.1 от НК за отлагане изпълнението на това наказание от 5 години на 3 години.
Присъдата по отношение на предявения в полза на Държавата граждански иск е обезсилена поради недопустимостта му и в тази част производството по делото е прекратено.
В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена.
В касационната жалба от подсъдимия К. К. се навеждат отново оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, при изготвяне и внасяне на обвинителния акт в съда, при разглеждане на делото както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, за неправилно приложение на материалния закон и неправилно ангажиране на наказателната му отговорност - касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК, като се правят досега поддържаните в различните инстанции алтернативни искания за отмяната и на двата инстанционни съдебни акта и прекратяване на наказателното производство и по отношение на този подсъдим заради изтекла абсолютна давност за наказателното му преследване, за връщане на делото за ново разглеждане по избор на някоя от предишните му фази или за оправдаване по предявените му обвинения.
Те се поддържат и в писмено становище, в което основно се атакува разбирането на съда за “заложна къща” и оттам – дължимостта на съответния данък, за укриването на който същият е признат за виновен и осъден.
Върховният касационен съд намира касационната жалба за подадена в законния срок, от лице, имащо право на жалба и за допустима, но разгледана по същество, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
Доколкото развитите доводи в настоящата касационна жалба в голямата си част са идентични по съдържание с писмени становища на подс.К.К. по обвинителния акт, във въззивните и касационни жалби при предишните съдебни производства относно релевантните на обвинението факти и правната им трактовка и са анализирани на различно инстанционно ниво, на повечето от тях е даден от съдилищата еднопосочен отговор, който не обслужва тезата на защитата.
Релевираното в настоящето касационно производство оплакване за съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, включително при внасяне на обвинителния акт са получили отговор още в първото касационно производство - за пропуски в процесуалното представителство, в очертаване на съществените факти на обвинението (стр.2-3 от решение № 247 по н.д.№ 237/09 г.-ВКС-ІІІ н.о.), с който настоящият състав няма как да не се солидаризира. Освен че са отхвърлени като несъстоятелни, оплакванията не държат сметка за получения отговор относно изпълнителното деяние на престъплението по чл.255 ал.1(изм.) от НК и обстоятелствата, изпълващи с нужното съдържание обективните и субективни признаци на това престъпление в настоящия случай. Всъщност, поставеният от жалбоподателя правен проблем е доколко осъществяваната от подсъдимия К.К. дейност е “заложна къща” с обезпечение на кредитите договорни ипотеки и доколко за същата се дължи патентен данък или облагане по общия ред, с което (според жалбоподателя) обвинението за укрит патентен данък става недоказано. Спорът се повдига от защитата, доколкото становищата от името на подс.К.К. издават участие в процеса на професионалист в тази област, на теоретична основа, като обаче се игнорира установеното по делото, което не се оспорва, а именно, че подс.К.К. е декларирал, по някое време от инкриминирания период, желание да осъществява дейност на “заложна къща”, но не в Шумен, където всъщност е осъществявал такава дейност през 2000 г. и 2001 г., а в с.Лозево, област Шумен (при много по-ниска ставка на данъка), която дейност не е отразил и в годишните данъчни декларации за облагане по ЗОДФЛ за тези години. Правният проблем, видян от защитата, се теоретизира заради бланкетната норма на чл.255, ал.1(изм.) от НК, вижданията на данъчните органи и оттам, облекчаване наказателната съдба на жалбоподателя.
Каква е била обаче дейността на подс.К.К. като едноличен търговец, т.е. и като физическо граждански (търговско) неограничено отговорно лице за осъществяваната дейност? Тя еднопосочно е изяснена от решенията на Върховния административен съд тогава, когато се е наложило той да се произнесе (не във връзка с неговата дейност, но с оглед цитираното в жалбата решение, а и в много други след него). Касае се за предоставяне на заеми в пари срещу обезпечение – по същество “банкова дейност”, разрешена от законодателя и за частни лица ( а не само за търговски банки), но като “заложна къща” (друг е въпросът, че през определени периоди законодателят е давал възможност за такава дейност на други “търговски субекти” – финансови къщи, брокерски къщи, В., “популярни каси” и др.). Дали върху тази дейност следва да се установят определени ограничения е въпрос на законодателна целесъобразност (призната и от ЕС по ЕКПЧОС), като понастоящем такива ограничения (но не на понятието “заложна къща”) са въведени с Наредбата за дейността на заложните къщи (обн.ДВ бр.16/2009 г., в сила от 27.02.2009 г.) - чл.29 от същата. В процесния период обаче няма нито “определение” на понятието за заложна къща, нито пък наложени от закона или подзаконови нормативни актове ограничения за обезпечение на предоставяните заеми да бъдат предоставяни недвижими имоти. Именно това е използвано от жалбоподателя и това са фактите по делото, които в крайна сметка не се оспорват.
Върховният административен съд се е произнесъл, че няма непълнота, противоречие или законодателна колизия относно понятието за “заложна къща”. Ползването на практиката на този съд във връзка с данъчното облагане на данъчно задължените лица в наказателната практика на ВКС е от значение за субективния състав на деянието, предмет на обвинението, доколкото бланкетната норма на чл.255, ал.1(изм.) от НК (в случая) изисква попълване със съдържание, условно контролирано при правоприлагането от този съд. Предоставянето на заем е “банкова” дейност, щом се упражнява по занятие, като Държавата е направила компромис такъв да се предоставя и от небанкова институция, включително и от физическо лице, но при облагане на резултатите от нея, т.е. очакваната или получена печалба да рефлектира върху данъчните задължения на лицето (ФЛ или ЮЛ по ЗОДФЛ или ЗКПО), предоставящо заема. Възможността да се установи печалбата за последното е при различни данъчни разрешения – в случая, със ЗОДФЛ(отм.) държавата се е отказала да облага тази печалба, установяваща окончателен годишен данък върху дейността на физическото лице или ЕТ (декларирана по чл.41 от ЗОДФЛ-отм. преди започване на дейността), но до подаване на данъчна декларация по чл.43 от ЗОДФЛ(отм.), когато данъчно задълженото лице декларира приходи(оборот) повече от законоустановения.
Проблемът в случая е около същността на дейността на подс.К.К. и дали тя може да се наименова (приеме) като “заложна къща”, щом като за обезпечение на паричните заеми са предоставяни недвижими имоти чрез ипотеки и оттам – дали подс.К.К. е дължал, а всъщност укрил (избегнал) данъчни задължения за тази си дейност. Първо, че дейността си той е приемал като “заложна къща” е видно най-малко от декларацията му от 26.10.2000 г. до ТДД-Шумен. Второ, че е такава я установят фактите. Трето, че е получавал доходи от нея се установява от договорите за заем и свидетелските показания. Четвърто, че е укрил тази си дейност в Шумен, където е местоживеенето му, без да е декларирал осъществените сделки. И накрая, че е декларирал различни данни за действително осъществената дейност – резултатите от експертните заключения, които не се оспорват. Още повече, че на база на вече влезли в законна сила Д. жалбоподателят дължи на Държавата суми за патентен данък за тази си дейност със съответните лихви за забава, което е основание да се обезсили решението по предявения срещу него граждански иск и прекрати в тази част производството като субсидиарно на наказателния процес. Оттук, повдигнатият спор се обезмисля – даването на пари от жалбоподателя е за получаване на печалба в рамките на договорената лихва или неустойка, респ.продаване на ипотекирания имот, а това не е и не може да бъде извън т.н. заем на парични средства дейност, която е банкова и която и дори съгласно цитирания текст от жалбоподателя по Закона за банките(отм.) е изключение в полза на т.н. “заложни къщи”. Въпрос на законодателна целесъобразност е дали приемането като обезпечение на недвижими имоти чрез ипотека е допустимо или не. През инкриминирания период такава забрана не е имало и тя е използвана от жалбоподателя (съвсем не вън от съзнанието му), а и от много други лица, наложило произнасянето на В. по казуса (вкл. с цитираното решение с докладчик съдия Ф.Найденова). Че сега обезпечението с имоти към “заложна къща” е забранено отново е законодателно разрешение, но това не е “по-благоприятен закон” по смисъла на чл.2, ал.2 от НК, на което съдът правилно е отговорил.
ВКС в предишното си отменително решение е упрекнал въззивния съд за липсата на отговор на съществени за отговорността на жалбоподателя доводи, на които обаче следващият въззивен състав е направил достатъчно аргументиран
коментар, който се споделя от ВКС, с оглед и изложените по-горе съображения. Дейността на търговеца (било ФЛ или ЮЛ) е обект на данъчно обследване, съответно заплащане на данъчно задължение, което според данъчното законодателство може да бъде с различно съдържание. Наказателната отговорност е във връзка с актуалното и при неясноти може да даде отражение върху субективното отношение на дееца, съответно върху съставомерността на деянието. В случая обаче подс.К.К. е бил напълно наясно, че дава заеми на лица и ползвайки за обезпечение недвижими имоти, дължи данък за дейността си. Тази дейност очертава същността на заложна къща, рекламирана от него по установения по делото начин и довело до сключване на значителен брой сделки, за които данъчните органи са решили да ангажират отговорността му заради недеклариран и съответно неплатен патентен данък. Позоваването на противна тяхна практика (вкл. и на прокуратурата) не е в полза на жалбоподателя, тъй като различният прочит на закона би било в негов интерес само при категорична практика на съдилищата именно при потвърждаването й, а не обратното (за да се извличат доводи относно умисъла му за извършване на деянията).
На следващо място, абсолютно неоснователно е възражението за несъставомерност на деянието поради липса на признака “особено големи размери” на дължимия данък, тъй като окончателният дължим се патентен данък за дейността на подс.К.К. през съответните 2000 г. и 2001 г. е глобално определен, а възможността както да бъде платен с 5% отстъпка до 31.01 на съответната година, така и разсрочено през данъчната година не променя този му характер. Той не се променя по размер, дори и при прекратяване на дейността или въобще при липсата на такава дейност, освен в строго определен от закона случай – при “непреодолима сила” – чл.43, ал.2 от ЗОДФЛ(отм.). Ако данъчно задълженото лице декларира данъчното си задължение, но не го заплати, то то не е наказателно отговорно, ако не го заплати в съответния срок, като дължи лихви, но е наказателно отговорно, ако не го декларира или по някакъв начин го укрие, както е станало в случая. Не става въпрос за бъдещи или минали събития – законът е достатъчно ясен кога се декларира една дейност и кога за нея (с оглед постигнатия финансов резултат или не) се плаща данък – било панентен, било по общия ред. В случая, прокуратурата е инкриминирала и доказала, че подс.К.К. е декларирал такава дейност за с.Лозево, но е осъществил и не е декларирал такава за Шумен за съответните години и разликата в дължимия се данък е резултат на умишлените му действия, а не някакво субективно объркване, дори и под влияние консултацията му с адвокат. Така че той не върши отделни деяния при неплащане на вноските за отделните данъчни периоди, а за укриване на цялото годишно данъчно задължение. В. това е достатъчно ясно изразено като съображения от решаващия съд като последен по фактите, като е даден и подробен отговор на всичките възражения на жалбоподателя. Прекият му умисъл при осъществяване на деянията правилно е извлечен и от действията му, като при декларация за осъществяване на такава дейност в с.Лозево тя се развива в Шумен, за която фактически извършена дейност по предоставяне на парични заеми в този град данъчната ставка е много по-висока и тя е била по този начин укрита и е избегнато плащането й до данъчната ревизия от ТДД-Шумен. Фактите по делото са ясно очертани, извличането им от съда е по надлежен начин и няма допуснати процесуални нарушения, което да обосновава наличие на касационното основание по чл.348, ал.3 вр.ал.1, т.2 от НПК.
В рамките на законосъобразно установените факти от кръга на чл.102 от НПК материалният закон е приложен правилно. Съдът е приел жалбоподателят да е осъществил две деяния по чл.257 ал.1(отм.) вр.чл.255 ал.1 пр.2-ро (изм. обн. ДВ бр.62/97 г.), които не е обединил в продължавано престъпление не само защото през инкриминирания период не е действала разпоредбата на чл.26 от НК в този смисъл (в периода на действие на ЗИДНК, обн. ДВ бр.62/97 г. до ЗИДНК, обн. ДВ бр.92/2002 г.), но и като е счел периодът повече от 1 година за деклариране/недеклариране или невярно деклариране на двете данъчни задължения (за двата данъчни периода) за повече от “непродължителен” и при така внесеното обвинение, при липса на друга процесуална възможност да утежни положението му, тъй като би се увеличил размерът на предмета на престъплението, даващо основание и за по-сериозна санкция. Изяснен е въпросът с прекия му умисъл. Или, приложен е законът, който е следвало да бъде приложен и не е налице касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК.
Наказанието на жалбоподателя е определено и по по-благоприятния за него закон, действал в периода на осъществяване на деянията – чл.257 ал.1(отм.) вр.чл.255 ал.1 пр.2-ро (изм. ДВ бр.62/97 г.), при по-нисък минимум на наказанията лишаване от свобода и глоба, поради което и наложеното му по съвкупност наказание не се явява явно несправедливо, след извършената от въззивния съд корекция на първоинстанционната присъда. Няма основание за преквалификация на деянията в такива по чл.255, ал.1 от НК, за прилагане на института на погасителната давност за наказателно преследване (като “абсолютна” по смисъла на чл.81, ал.3 от НК и основание за прекратяване на наказателното производство по чл.24, ал.1, т.3 от НПК), нито за оправдаването му, още по-малко за отмяна на атакуваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Поради това то следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение.
Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 101/01.07.2010 г. по ВНОХД № 175/2010 г., постановено от Варненския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|