Р Е Ш Е Н И Е № 494 Гр.София, 16.01.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети декември, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1575/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 278/10.07.13 г., постановена от РС-Варна /ВнРС/, НО, 27 състав по Н.О.Х.Д.455/13 г., Ю. К. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.234,ал.2,т.1 и 3 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, което е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.68,ал.1 НК е приведено в изпълнение наказание, наложено по споразумение по Н.О.Х.Д.628/12 г.на РС-Варна-лишаване от свобода за срок от една година, като е постановено това наказание да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Със същата присъда е признат за виновен и осъден Т. А. М. за извършено от него престъпление по чл.234,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК и вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години и шест месеца на основание чл.66,ал.1 НК. С решение №70/04.03.14 г., постановено от ОС-Варна /ВнОС/ по В.Н.О.Х.Д. 1106/13 г., така постановената присъда е изменена, като е увеличен изпитателният срок на М. на четири години и шест месеца и му е наложена глоба в размер на 13 807,50 лв. В останалата част присъдата е потвърдена. С решение № 276/16.09.14 г.е оставено без уважение искането на Т. М. за възобновяване на наказателното производство. В предвидения в процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /04.03.14 г./, на 02.09.14 г. е постъпило искане за възобновяване от осъдения Ю. А., в което се релевират касационни основания по чл.348, ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се възобновяване на наказателното производство, отмяна на постановените съдебни актове и оправдаване на искателя. Постъпило е и допълнение, в което е повторено казаното в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ, както и претенцията по отношение на съдебните актове. В съдебно заседание пред ВКС осъденият се явява лично и поддържа искането за възобновяване и допълнението към него с отразените в тях доводи. Представителят на ВКП намира,че наказателното производство не следва да бъде възобновявано. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането за възобновяване и допълнението към него, като изслуша доводите на страните в съдебно заседание, а и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящата процедура, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на искането, върховната съдебна инстанция по наказателни дела следва да обърне внимание на два проблема. На първо място трябва да се каже, че в процедурата по възобновяване ВКС остава съд по правото и се произнася само във връзка с касационните основания по чл.348, ал.1 НПК. В искането за възобновяване на осъдения, както и в допълнението, преимуществена част е посветена на собствена на А. оценка на доказателствения материал до степен на даване на обяснения, които да бъдат ценени от настоящата инстанция, без да се държи сметка за нейните правомощия. Дори се предоставят писмени доказателства, поискани пред инстанциите по същество, но неприети от тях, които в допълнението се обсъждат на общо основание. И това е независимо от обстоятелството, че се сочат определени процесуални норми, които според искателя са нарушени и се е стигнало до престъпване на човешките му права. Изложеното показва, че под прикритието на процесуални нарушения се подвеждат типични оплаквания за необоснованост и недоказаност, които не са касационни основания, видно от разпоредбата на чл.348,ал.1 НПК. Те са относими към дейността на съдилища по фактите и този съд ще ги остави без всякакво обсъждане. По-нататък, след като прави собствен анализ на доказателствения материал в различие от този на инстанциите по същество, искателят претендира да бъде оправдан от ВКС, който да приеме неговите аргументи, че той не е ползвател на гаража,в който са намерени инкриминираните вещи и няма нищо общо с тях. Това е възможно само в случаите на чл.425,ал.1,т.2, пр.посл.вр. чл.24,ал.1,т.1 НПК в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда. Последните обаче в конкретния казус очертават престъпна фактология и този процесуален текст е неприложим. Искането от осъдения за оправдаване следователно е отправено на основание изводима доказателствена преценка от съд по фактите и правото, какъвто ВКС не е. По същество погледнато, се констатира следното: Основното възражение, което се явява решаващо по настоящото производство, се отнася до годността на протокола за претърсване и изземване, релевантен за процесната вменена деятелност на А.. Той е приложен на л.18-21 от ДП и ВКС няма да се фокусира върху претенциите на искателя, че отразеното в протокола не отговаряло на реално случилото се, в каквато връзка са обсъдени показания на свидетели и собственото му поведение - откъде се било влязло в процесния гараж, как се били отворили предните врати, къде бил самият деец и кога се появил, как той нямал достъп до гаража и т.н. Няма да се обсъждат всички поначало многословни изявления, без да се държи сметка,че те не следва да се релевират пред съд по правото, както и конкретно във връзка с протокола за претърсване и изземване- за направения фотоалбум. ВнРС и ВнОС са приели за годен цитирания протокол, отличавайки отразеното в него процесуално-следствено действие от огледа и следствения експеримент. В тази връзка втората инстанция е допуснала и пред нея са разпитани поемните лица по обсъждания протокол за претърсване и изземване. Тук е мястото да се вземе принципно отношение по отправения довод за нарушение на чл.137,ал.2 и 4 НПК, тъй като поемното лице Д. не била безпристрастна. В тази връзка се спори със съдържанието на подписания от нея протокол за претърсване и изземване, за който искателят не допуска различна от неговата гледна точка. По-важно е, че точно поради въздигнатия от А. спор за това как е протекло процесуално-следственото действие, Д. бива обвинена в заинтересованост, тъй като била пристигнала заедно с полицейския екип, а понастоящем работи като разследващ полицай. Твърденията на искателя /без да се зачитат свързаните основно с доказателствената преценка/ са несъстоятелни. Няма пречка органът на досъдебното производство да води със себе си ангажирани за поемни лица мъже и жени и само твърдението, че Д. е станала по-късно разследващ полицай, не стига, за да се приеме нейна предубеденост. Такава трябва да бъде изведена от обективираното й поведение-чрез дела и думи, което в настоящия случай не е направено. Жената е подписала протокола във варианта, в който той е представен, но всъщност се установява, че има предходни действия при влизане в гаражното помещение, които не са намерили място в него. Изготвянето на протокола е в правомощията на водещия разследването, а Д. не е направила преценка, че начинът на влизане е от толкова съществена важност, че да отрази възражение за това. Такова не е направено и от другото поемно лице, чиято безпристрастност А. обаче не оспорва. Д. е съобщила подробности за начина на влизане в гаража при разпита й в открито съдебно заседание пред ВнОС и това само доказва нейната безпристрастност при изпълнение на задълженията й и като поемно лице, и като свидетел. Въпреки казаното, този съд намира, че протоколът за претърсване и изземване трябва да бъде изключен от годната за ценене доказателствена маса, като в основата на същото стои друго основание, посочено от А.. Той твърди, че е нарушен чл.236,ал.4 НПК, тъй като съгласно него препис от такова писмено доказателствено средство се връчва на лицето, спрямо което са извършени съответни действия по разследването. В случая това е самият искател, но не нему е връчен обсъжданият протокол /липсва отбелязване/, а на М. М.- собственика на гаража. Без съмнение по процесуалната действителност се установява изтъкнатото от А.. Въпросът, който се поставя, е дали той е лицето, спрямо което са извършени действията по разследване и ако е така, доколко съществено са нарушени процесуалните му права с невръчване на протокола за претърсване и изземване. В тази връзка трябва да се направи преглед на определени доказателствени материали, съдържащи се в ДП, приети от съдилищата и част от тях ценени в същината им. На л.1 от ДП е приложено уведомление до прокурор от РП-Варна, изготвено от разследващ полицай, рег.№31722/25.07.12 г., съгласно което на основание чл.212,ал.2 и 3 НПК се съобщава за образувано досъдебно производство №284/12 г. по описа на Областна дирекция на МВР-Варна при законен повод по смисъла на чл.208,т.4 НПК-непосредствено разкриване от органите на ДП на признаци за извършено престъпление от Т. М. и Ю. А.. Уточнява се, че досъдебното производство е започнало с действие по разследването-претърсване и изземване, извършено от разследващ полицай при ОД-МВР Варна-Н.С.. Става дума за протокола за претърсване и изземване, приложен на л.4 и 5 от ДП и относим за осъдения М., като процесуално-следственото действие е извършено на 24.07.12 г. при условията на неотложност между 17.25 ч.до 18.20 ч. Същевременно отново в условията на неотложност, на 24.07.12 г. между 16.50 ч. и 20.10 ч.е протекло процесуално-следственото действие претърсване и изземване по протокола, приложен на л.18-21 от ДП. Видно от същия, Ю. К. А. е приканен да посочи търсените предмети по ДП 284/12 г. и след като не е сторил това, се е пристъпило към претърсване. Следователно не само той е лицето, спрямо което се е извършвало действие по разследването, но и това действие е започнало по-рано от часа, когато се твърди, че е извършено първото действие, активирало образуване на ДП /16.50 ч.за А. и 17.25 ч.за М./. Действително, последното от своя страна е приключило по-рано /18.20 ч.за М., отнесено към 20.10 ч.за А./, поради което е възможно преди финализиране на протокола, свързан с искателя, вече да е станал ясен въведеният в него номер на ДП. По-нататък, по фактологията, приета от съдилищата по същество, а и от самите приложени по делото ВДС-та, в които са опредметени експлоатирани СРС-та, е видно, че считано от 23.03.12 г., председателят на ОС-Варна е дал разрешение за подслушване на ползвани от А. номера на мобилни телефони, за срок от два месеца. Разрешено е подслушване и считано от 23.05.12 г.за срок от два месеца. По отношение на Т. М. е дадено разрешение за подслушване от страна на председателя на ОС-Варна, считано от 22.06.12 г.за срок от два месеца. Исканията за експлоатиране на съответни способи по СРС-та е правено винаги от директора на ОД-МВР, [населено място]. Очевидно е с оглед казаното, че СРС-тата, поне що се касае до А., са прилагани и срокът за приложението им е приключен, преди да бъде образувано ДП. Неясно в този смисъл, предвид експлоатирането им по отношение на М. и към момента на образуване на ДП, какво е наложило последното да не се образува по общия ред на чл.212,ал.1 НПК с наличие на законен повод и достатъчно данни и във връзка с тях, след което да се поиска съдебно разрешение за претърсване и изземване. Липсват убедителни съображения защо е трябвало образуването да стане с първото процесуално-следствено действие, осъществено при условията на неотложност. Съвсем отделен е въпросът, който няма да бъде подробно разясняван от ВКС поради липса на възражение в този смисъл, на какво основание обсъжданите ВДС-та са намерени за годни доказателствени средства от страна на ВнРС и ВнОС и съдържанието по тях е ползвано в подкрепа на изведената за осъдените престъпна деятелност. Заложените в НПК правила изискват наблюдаващият по делото прокурор при образувано вече досъдебно производство да подава писмено мотивирано искане до съда за използване на специални разузнавателни средства- чл.173,ал.1 НПК. Иначе казано, данните от специалните разузнавателни средства се ползват в доказателствен план, когато са придобити в рамките на вече образувано наказателно производство, което важи включително и за случаите, при които се намират данни за друго тежко умишлено престъпление по чл.172,ал.2 НПК извън разследваното. В случая обаче не е сторено така и ВДС-тата касаят период преди образуване на ДП. Изложените дотук няколко съществени фактора, огледани във формален и съдържателен план, дават повод преписът от коментирания протокол за претърсване и изземване, връчен на наемодателя на процесния гараж, а не на лицето, спрямо което са извършени действията по разследването, което е присъствало и се е подписало /дори не може да се приложи разпоредбата на чл.162,ал.2 НПК/, да бъде обмислен в светлината на неспазването на чл.236,ал.4 НПК не като такъв, установяващ неволно неизпълнение на визирано в закона задължение. Напротив, веригата от изложените неблагополучия предоставя на ВКС възможност да отстоява наличие на съществено процесуално нарушение, ограничаващо процесуалните права на А., особено предвид това, че става дума за първото възможно процесуално-следствено действие спрямо него. Задължението на разследващия орган за връчване на преписи от съответни протоколи за извършени процесуално-следствени действия, включително и обсъжданите такива, не е самоцелно визирано в нормата на чл.236,ал.4 НПК, а е свързано с обезпечаване на процесуалните права на съответните лица. То изисква стриктно спазване, като неизпълнението поне в конкретния случай води до необходимост от изключване на това писмено доказателствено средство от годната за ценене доказателствена маса. Все в този контекст е необходимо да се отрази още едно съображение. Обстоятелството,че в горната част на титулната страница на бланката на протокола, доколкото се отнася до претърсване и изземване по реда на чл.161,ал.2 НПК, е отбелязано „ОДОБРЯВАМ”, „СЪДИЯ” „ОТ СЪОТВЕТЕН СЪД”, „ДАТА И ЧАС”, не освобождава съответния съдия от задължението да изготви дължим съдебен акт по смисъла на чл.32,ал.2 НПК, наред с мотиви по него, както се изисква за всеки съдебен акт. В конкретния случай съдията-докладчик при РС-Варна, одобрил процесуално-следственото действие претърсване и изземване, е изписал върху самия протокол само името си, съда, датата и часа и се е подписал. Въобще не става ясно защо намира, че обстоятелствата за провеждане на претърсването и изземването са били неотложни и не са налагали предварително искане на съдебно разрешение. Не е ясно дори кой точно е поискал одобрението. По същество това не е произнасяне на независим съдебен орган, одобряващ законосъобразна намеса в конституционно прогласени права на гражданина, обект на разследване, а безкритично утвърждаване на действията на разследващия орган, стоящи в основата на обвиняване на лицето, включително и с внасяне на обвинителен акт в съда, отстояван от прокурора вече като страна в процеса. Отбелязаното представлява още един аргумент да се изведе накърняване на правото на защита на А. чрез оценяване на третирания протокол за претърсване и изземване като годно писмено доказателствено средство. Предвид казаното се извежда заключение, че е допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Това обаче само по себе си не означава, че ВКС дължи произнасяне във връзка с виновността на искателя на основание останалите събрани в хода на съдебното производство доказателства. Тъй като преценката на законосъобразно приобщените доказателства се прави от съд по фактите и правото, каквато е и втората инстанция, въззивното наказателно производство следва да бъде възобновено, постановеното решение-отменено в частта по потвърждаване на първоинстанционната присъда досежно А. и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на ВнОС. Същият трябва да направи нова преценка на данните по законосъобразно представените доказателствени източници, като особено внимателно пристъпи към разпит на поемните лица по приетия за негоден протокол за претърсване и изземване, които да свидетелстват за своите възприятия. Същите са разпитвани само пред въззивна инстанция и с отмяна на решението отпада и възможността за оценка на казаното от тях. Ако се налага и прецени за нужно с оглед установяване на съставомерни обстоятелства, няма пречка решаващият второстепенен съд да преразпита и други лица, които могат да очертаят обстоятелства по намирането на инкриминираните цигари без бандерол и да установяват връзка между тях и А.. Въпреки казаното дотук, ВКС се счита задължен да даде отговор на още няколко довода, заявени от искателя в искането му за възобновяване и допълнението към него, които той формулира като съществени процесуални нарушения, рефлектиращи върху адекватно упражняване от негова страна на правото му на защита. Първо, осъденият спори за допуснатите според него нарушения на чл.226, ал.1 и 2 и чл.232, ал.1 НПК, тъй като прокурорът взел предвид само обвинителни доказателства срещу него, които били манипулативни, и внесъл обвинителен акт, като при това не било изпълнено изискването на А. за провеждане на очна ставка, довела до пълно разминаване на фактологията и хронологията, изложена от свидетелите М. в съдебно заседание пред ВнРС. Тук трябва да се отговори, че представителят на държавното обвинение прави преценка на събраните на ДП доказателствени материали и на тази основа взема решение дали да внесе обвинителен акт или не. Досъдебното производство има подготвителен характер, а съдебната фаза е централна за всеки наказателен процес, съгласно чл.7 НПК. Твърдените в обвинителния акт престъпни обстоятелства подлежат на доказване по предвидения в процесуалния закон ред пред съда и пред него може да бъде установено разминаване. За тази цел са предвидени определени процесуални техники, преодоляващи наличните противоречия. Няма и пречка пред съдебния състав страните да искат нови доказателства, които се отнасят към предмета на доказване и биха обосновали техните процесуални тези. В този смисъл е безпочвено оплакването на искателя за отказа на ДП да се допусне претендирано от него провеждане на очна ставка. Второ, без да обръща внимание на цялостния изказ по искането за възобновяване в частта, в която съдилищата са обвинявани във формализъм и предубеденост просто защото не са възприели аргументите на А.-тяхно право при изписани съображения за това /били нарушени чл.13,14,18 и 107,ал.3 и 5 НПК/, ВКС ще обсъди накратко възведения довод за приемане на друга фактическа обстановка, в антипод с тази, на основание която деецът бил задържан от една страна, а от друга- че установените в хода на съдебния процес факти противоречали на отразеното в обвинителния акт и следователно последният не отговарял на правилата на чл.246,ал.2 НПК. Приетата от ВнРС и ВнОС фактология на престъпната дейност, изведена върху намерените за годни доказателствени материали, не е същностно различна от отразената в обстоятелствената част на обвинителния акт, а е уточняваща в рамките на събраните в хода на съдебното дирене доказателства. В постановената присъда съдът няма задължение да отговаря дали основателно лицето е било задържано, а се произнася по въпросите, визирани в чл.301,ал.1 НПК. Още по-малко пък прокурорът може да бъде упрекнат, че е нарушил чл.246, ал.2 НПК, приемайки различна фактология от съда, поради обстоятелството, че е изготвил обвинителния акт, преди да се разкрият допълнителните фактори по проведените претърсване и изземване, отразени в съдебните актове. Трето /ВКС изгражда мотивацията си по реда, по който са направени възраженията в искането за възобновяване/, отправят се доводи, че в протокола от съдебно заседание на 10.07.13 г.е записано, че съдът е чел писмените доказателства по делото на основание чл.283 НПК, но не е упоменат протоколът за претърсване и изземване, който незабавно би бил оспорен от дееца; на основание чл.284 НПК не е предявен фотоалбумът по делото, който е веществено доказателство; въззивната инстанция е нарушила чл.339,ал.2 НПК, като не е дала отговор на казаното в последната дума пред нея от дееца, че третираният протокол е съставен манипулативно. Изтъкнатите съображения са несъстоятелни. Видно от посочения протокол от съдебно заседание /л.105 от съд.д.пред ВнРС/, на основание чл.283 НПК са прочетени писмените доказателства по делото и страните са заявили, че са запознати с тях. Няма отправено искане за поправка на протокол по чл.312 НПК и следователно протоколът за претърсване и изземване се счита прочетен. Допълнително на основание чл.283 са четени протоколите за изготвяне на ВДС от приложените СРС-та и други документи по опис /без да се изброяват поотделно/, както и на основание чл.284 НПК са предявени като веществени доказателства дискове със съдържащи се в тях звукови файлове. Всички страни отново са заявили, че са запознати. Що се касае до фотоалбума, наричан от искателя веществено доказателство, чл.109 НПК дава определение за това що са веществените доказателства и фотоалбумът съвсем не е такъв. Той е доказателствено средство, чрез което в процеса се внасят веществените доказателства, а съгласно чл.284 НПК се предявяват самите веществени доказателства. Въззивният съд пък, макар и доста словно пестеливо, обсъждайки приемането от страна на първостепенния съд на годност на многократно вече обсъждания протокол за претърсване и изземване и приемайки позицията на ВнРС, на практика е отхвърлил довода на А. за манипулиране на способа „претърсване”. Така че не са допуснати нарушения на процесуалните правила по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК по посочения от искателя начин. Четвърто, в нарушение на чл.315 НПК било отказано да се изискат определени писмени доказателства по отношение на наетия имот /които впрочем искателят, доколкото твърди че са относими към престъпната му дейност, в нарушение на НПК ги представя пред ВКС и желае да бъдат обсъдени/. Посоченият законов текст дава възможност да се събират допълнителни доказателства пред въззивната инстанция, която е втора първа инстанция, но не създава задължение претенциите на страните обезателно да бъдат уважени. С оглед отправеното от А. искане са изложени съображения защо съответните писмени доказателства са нерелевантни към предмета на доказване и въобще е неотносимо обсъждане на твърдяно в тази връзка неспазване на разпоредбата на чл.12, ал.2 вр.чл.10 НПК. П., в нарушение на чл.118,ал.1,т.3 НПК свидетелите М. и Г. в качеството си на служители на МВР били свидетелствали освен по фактическата обстановка и следствените действия, и за предполагаемата информация, която им бил казал деецът, а това било взето предвид от съдилищата по фактите. Възражението е неоснователно. За цитираните лица е налице разрешението, дадено от чл.118,ал.1,т.3 НПК, а като свидетели те са длъжни да изложат всичко, което знаят по делото и да отговорят на поставените им въпроси /чл.120, ал.1 НПК/. Шесто, изключително остър е изказът в искането за възобновяване спрямо разпитаните свидетели М., собственици на наетия гараж, както по отношение на познанията им за връзката между осъдения и М. М., така и по отношение на противоречията между казаното от тях на досъдебната и съдебната фаза. Дори в хода на производството с цел дискредитиране на свидетелите се прокрадва внушение за укриване на доходи поради липса на сключен договор за наем. Очевидно по повод последното казано се говори за писмен документ. Наемното правоотношение обаче съществува и без договор за наем /чл.228 и с.ЗЗД/ в писмен вид. Писмената форма не е условие за съществуване на това правоотношение, а е препоръчителна с оглед доказване. По-нататък, в съдебно заседание на 05.06.13 г. пред ВнРС свидетелят М. е заявил, че осъденият се е представил като приятел на дъщерята на наемателката. Показания, дадени от него на досъдебното производство, не са приобщавани към годната за ценене доказателствена маса, за да се преценява различно изявление в тази връзка. Затова е невъзможно да се направи претендираният от искателя извод, че органите на досъдебното производство, които са били запознати с цитирания факт, са разкрили тайна от личния живот, като са съобщили на М. характера на взаимоотношенията между А. и М. М.. Същите междувпрочем може да се считат за укорими, предвид обстоятелството, че искателят тогава е бил женен, но не и престъпни. Поначало е видно мнението на осъдения, че органът на досъдебното производство и ПИП при ОД на МВР-Варна са изразходвали голяма част от процесуалните си ресурси да се занимават с него, с цел злонамерено да го уличат в извършване на престъпление. Но действително се преминават границите, в рамките на които е възможно да се обсъжда поведението на тези органи по повод претенции за накърняване правото на защита на лицето, с голословното обвинение към тях, отразено в искането за възобновяване, че са нарушили разпоредбата на чл.198, ал.1 НПК, разяснявайки на М. спецификата на връзката между А. и М.. Съвсем отделен е въпросът доколко това, ако е вярно, има пряка връзка към вменената на осъдения престъпна дейност, предвид ярките доказателства за непрестанно негово присъствие в дома на М. и използване на процесния гараж. Съвсем отделен е и въпросът, на който този съд не намира процесуална необходимост да се спира, какво е съдържанието на забраната по цитирания от А. законов текст, материалите по разследването да не се разгласяват без разрешение на прокурора. Не по-различни от показанията на М. по отношение на присъствието в процесния имот на А. са изявленията на неговата съпруга. Тук обаче упрекът към съда /ВнРС/ е друг. В съдебно заседание на 05.06.13 г. по молба на прокурора са четени дадените от М. показания на досъдебното производство, като не било посочено на какво основание е направено това, за да „не се отчете съществено противоречие, тъй като свидетелката се явявала редовно и не твърди, че не си спомня”. Иде реч за смесване на основанията по чл.281, ал.1,т.1 и т.2,пр.посл. НПК, което само по себе си прави третираното възражение трудно за преценка за състоятелност. Същевременно обаче, простият прочит на протокола от съдебно заседание /л.72 от съд.д.пред ВнРС/ установява, че съдът словно констатира противоречия в казаното от свидетелката и прилага техниката на приобщаване на дадените от нея на досъдебното производство показания. Цифровият пропуск не прави обсъжданото поведение на решаващия съд незаконосъобразно, защото е достатъчно да бъде разбрано съдържанието на извършеното. А то навежда на категоричен извод за прилагане на разпоредбата на чл.281,ал.1,т.1 НПК. На последно място сред доводите, които е допустимо да бъдат обсъждани от висшата съдебна инстанция по наказателни дела, се твърди, че въззивната инстанция е нарушила чл.348,ал.3,т.2 НПК /липса на мотиви/, като е приела фактологията по престъпната деятелност на А., намерена за установена от първостепенния съд, солидаризирайки се с обсъдените доказателства, без да обсъди хронологията и фактологията, описани в обвинителния акт на ВнРП. Трябва да се отговори, че предмет на разглеждане пред ВнОС като въззивна инстанция е актът на ВнРС, а не обвинителният акт на прокуратурата. Приетата фактология по престъпната дейност от първоинстанционния съдебен състав, както вече бе казано, не е същностно различна от тази по обвинителния акт, а е прецизираща и допълваща. Затова не е било необходимо да се стъпва на плоскостта на разсъждения за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и да се обсъжда съставомерната инкриминирана по обвинителния документ фактическа обстановка. Разискването, извеждащо неоснователност на претенцията, се налага по принцип и е независимо от общия извод за възобновяване на делото, отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВнОС и изпълнение на дадените по-горе в настоящото решение указания. Водим от изложените съображения и на основание чл.425,ал.1,т.1 вр.чл.422, ал.1,т.5 вр.чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.О.Х.Д.1106/13 г.по описа на ОС-Варна. ОТМЕНЯВА решение №70/01.03.14 г., постановено от ОС-Варна по В.Н.О.Х.Д.1106/13 г. в частта, с която е потвърдена присъда №278/10.07.13 г., постановена от РС-Варна по Н.О.Х.Д.455/13 г. по отношение на подсъдимия Ю. К. А.. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в отменената част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/