Р Е Ш Е Н И Е № 304 София,21.11.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и единадесета година,в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Елса Ташева ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова Зоя Атанасова при участието на секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 1311 от 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю.,двамата от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 18.06.2010г. по гр.д.№375/2009г. С определение №213/28.02.2011г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпроса за обема от права на собственика на терена и обема от права на суперфициарния собственик по отношение на дворното място,в което е построена сградата. Касаторите поддържат,че обжалваното решение е неправилно,тъй като неправилно въззивният съд е приел,че въпреки нереализирането на правото на строеж от страна на ответниците в 5-годишен срок това право не е погасено. Излагат също така и съображения,че неправилно въззивният съд е приел,че собственикът на земята е притежател на вещно право без съдържание по причина наличието на реализирано право на строеж. Молят обжалваното решение да бъде отменено като им бъдат присъдени направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Н. И. Н. и Х. М. Н., двамата от [населено място], [община],изразяват становище,че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: С обжалваното решение Варненският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция,е отменил решението на първоинстанционния съд в частта,с която Н. И. Н. и Х. М. Н. са осъдени да предадат на Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. владението на дворно място,съставляващо ПИ * с площ от 610кв.м., кв.* по плана на [населено място],обл.В. и вместо това е отхвърлил така предявения иск като неоснователен. В частта,с която е прието за установено по отношение на Н. И. Н. и Х. М. Н.,че Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. са собственици на процесното дворно място решението на първоинстанционния съд е оставено в сила,като в тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В частта,с която е отхвърлен искът на Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. против Н. И. Н. и Х. М. Н. за предаване владението върху жилищна сграда,състояща се от приземен и жилищен етаж,която е изградена в ПИ *,кв.* по плана на [населено място] решението на първоинстанционния съд е оставено в сила. Прието е,че праводателите на Ю. А. и Ф. Ш. са признати за собственици по отношение на [община] на имот пл.№* в кв.* по плана на [населено място],за който са отредени четири парцела,един от които е процесният * с влязло в сила съдебно решение. В полза на Н. И. пък е било надлежно учредено от [община] право на строеж с договор от 23.10.1990г. като Н. И. започнал да строи още през 1992-93г.,макар разрешението за строеж да е било издадено на 17.03.1994г. До 01.06.1996г.,когато е отменена нормата на чл.67,ал.2 ЗС,правото на строеж върху държавен или общински имот,макар да не е било реализирано в 5-годишния срок е можело да се отнеме само след решение на председателя на ИК на ОбНС. В случая това не е било сторено,макар към края на 1995г. Н. И. да не е реализирал строежа изцяло-към 15.11.1999г. е изградил І жилищен етаж,като на тази дата разрешението за строеж е продължено,като семейството е заживяло в непостроената изцяло с покрив сграда,което им е било разрешено от администрацията. Прието е,че учреденото в полза на Н. И. право на строеж не е погасено поради нереализирането му, макар и след 5 годишния срок поради липса на изричното му отнемане със съответен акт на компетентен орган на общината до 1996г. и поради продължаването на издаденото от общината разрешение. Предвид наличието на непогасено право на строеж върху имота в полза на Н. И. и то в неговия пълен обем съдът е приел,че в полза на Ю. Ю. и Ф. Ш. не може да бъде постановено решение за осъждане на ответниците Н. да предадат владението върху терена,а решението следва да има само установително действие. Изразено е становище,основано на поддържана от проф.П.В. теза,че пълната суперфиция разделя почвата на два пласта,като горният принадлежи на суперфициаря /който е негов собственик/,а долният-на собственика,който притежава право без никакво съдържание-dominium directum. Въпросът,произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касае обема от права върху терена,притежавани от собственика на земята и обема от права на суперфициарния собственик по отношение на дворното място,в което е построена сградата ,като в производството по чл.288 ГПК е констатирано наличието на противоречива практика с оглед становището,изразено в представените с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК решение №268/25.05.1988г. по гр.д.№131/1988г. на ІV ГО на ВС и решение №1196/26.05.1966г. по гр.д.№155/1966г. на І ГО на ВС. В решение №268/25.05.1988г. по гр.д.№131/1988г. на ІV ГО на ВС е прието,че собственикът на постройката върху чужда земя може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването според нейното предназначение. В същия смисъл е и решение №1196/26.05.1966г. по гр.д.№155/1966г. на І ГО на ВС,в което е прието,че суперфициарният собственик може да ползува земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение,а когато се касае до жилищна сграда,ползуването на земята според предназначението на постройката се изразява в осигуряване на достъп до постройката и в използуване на мястото за задоволяване на обикновени домакински нужди, но не и за засаждане на дръвчета и други растения или за строеж на стопански сгради. Настоящият състав на Второ ГО на ГК на ВКС,след преценка на застъпените становища по поставения въпрос в цитираното решение и в постановеното от Варненския окръжен съд, на основание чл.291,т.1 ГПК приема за правилно становището,изразено в решение №1196/26.05.1966г. по гр.д.№155/1966г. на І ГО на ВС и в решение №268/25.05.1988г. по гр.д.№131/1988г. на ІV ГО на ВС,като съображенията за това са следните: Разпоредбата на чл.64 ЗС изрично установява правото на собственика на постройката да ползува земята доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение,освен ако в акта,с който му е отстъпено правото е постановено друго. По този начин се установява ограничаване на правата на собственика на терена,но само до такъв обем от правото,който е достатъчен за осигуряване възможността на собственика на построеното да го ползува. Собственикът на терена следователно има правото да го ползува,зачитайки правата на суперфициарния собственик върху онази част,която му е необходима за използуването на постройката според нейното предназначение. Именно с оглед наличието на изрична правна норма, която определя правата на суперфициарния собственик върху част от терена,разположен хоризонтално на земната повърхност,а оттам и установява до какъв обем могат да бъдат ограничени правата на собственика на терена на същата плоскост, не може да бъде споделена тезата за разпределяне правата на собственика на терена и суперфициарния собственик върху различните пластове на почвата. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно,процесуално допустимо и правилно. Правилно въззивният съд е приел,че учреденото в полза на Н. И. право на строеж не е погасено по давност,макар да не е било упражнено в предвидения в чл.67 ЗС петгодишен срок,тъй като не е налице изрично изявление за неговото отнемане със съответен акт на компетентния орган на общинската администрация с оглед изрично предвидената възможност за отнемане на правото само с решение на председателя на ИК на ОбНС,установена в отменената през 1996г. разпоредба на чл.67,ал.2 ЗС. Правото не е било изрично отнето от компетентния държавен орган,разрешението за строеж е било изрично презаверено и към момента на предявяване на иска правото на строеж вече е реализирано. В подобна хипотеза,след като построеното отговаря на изискванията за самостоятелен обект на право на собственост, възражението за погасяване на правото на строеж не може да се приеме за основателно,тъй като не е налице позоваване на давността от страна на собственика на дворното място преди завършването на строежа. Правилен е и изводът на въззивния съд,че предявеният от Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. иск за предаване владението на дворното място,в което е построена сградата, не може да бъде уважен в осъдителната му част,макар и не по изложените в обжалваното решение съображения. Както вече беше отбелязано,ако в едно дворно място е построена жилищна сграда въз основа на надлежно учредено и упражнено право на строеж, собственикът на построеното може да ползува земята доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение,т.е. за задоволяване на обикновени домакински нужди и собственикът на земята е длъжен да търпи това ограничение на правата си. Макар в производство по предявен ревандикационен иск правата на собственика на земята да са установени по категоричен начин, предпоставките за уважаване на иска не са налице,тъй като собственикът на построеното ползува дворното място на правно основание /чл.64 ЗС/. Правата на суперфициарния собственик и на собственика на дворното място следва да бъдат определени в отделен процес чрез разпределяне на ползуването,в който следва да бъде определен прилежащият към сградата терен, който суперфициарният собственик може да ползува според установеното в чл.64 ЗС правило. И тъй като крайният извод на въззивния съд,че в осъдителната си част предявеният от Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. ревандикационен иск не може да бъде уважен е правилен,по реда на чл.293,ал.1 ГПК постановеното от въззивния съд решение следва да бъде оставено в сила в обжалваната част. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 18.06.2010г. по гр.д.№ 375/2009г. в частта,с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен искът на Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. против Н. И. Н. и Х. М. Н. за предаване владението върху жилищна сграда,състояща се от приземен и жилищен етаж,която е изградена в дворно място,съставляващо ПИ *,кв.* по плана на [населено място],обл.В.,както и в частта,с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд е отхвърлен искът на Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. против Н. И. Н. и Х. М. Н. за предаване владението на собственото на Ю. А. Ю. и Ф. Ш. Ю. дворно място,съставляващо ПИ * с площ от 610кв.м.,кв.* по плана на [населено място], обл.В.,а по КП на селото,одобрен със заповед № РД-17-12/04.08.2005г. на ИД на АГКК представляващ ПИ с идентификатор №* с площ от 741кв.м. Председател: Членове: