Ключови фрази
Иск за признаване уволнението за незаконно * дисциплинарно уволнение * мотиви на въззивно решение * свидетелски показания * връчване на съдебни книжа * неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 85

гр. София, 30.03. 2015 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4750 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С.. срещу решение № 2318/04.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 17243/2012 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № ІІ-69-167/09.08.2012 г. по гр. дело № 26672/2011 г. на Софийския районен съд (СРС), са уважени предявените от Г. Н. К. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № АС-101/25.05.2011 г. на председателя на съда-касатор, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „призовкар” в Служба „Връчване на призовки и съдебни книжа” при съда-касатор и последният е осъден да заплати на ищеца сумата 5 732.40 лв. – обезщетение за периода 25.05.2011 г. – 25.11.2011 г., през който е останал без работа поради уволнението, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2011 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Г. Н. К., в отговора си излага съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 1363/02.12.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 236, ал. 2 и чл. 272 от ГПК – длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да обсъди защитните тези, доводите и възраженията, направени с въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет на делото.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд, съгласно чл. 272 от ГПК е споделил изцяло, изложените в мотивите към първоинстанционното решение, съображения, обосноваващи крайните изводи за основателност на предявените по делото искове, като е приел и че собствените му фактически и правни констатации съвпадат с направените от районния съд в първоинстанционния съдебен акт. Наред с това, въззивният съд е обсъдил и е извършил самостоятелна преценка на доказателствата по делото, въз основа на което е направил свои собствени констатации относно установените по делото обстоятелства, извел е и свои правни изводи относно незаконосъобразността на уволнението на ищеца. В мотивите към обжалваното решение, обаче въззивният съд по никакъв начин не е посочил и не е обсъдил защитната теза, доводите и възраженията, направени с въззивната жалба на касатора – ответник по делото.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с последното СГС е разрешил поставения по делото процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установената практика на ВКС, намерила израз в решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 990/24.03.2010 г. по гр. дело № 47/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 134/30.12.2013 г. по търг. дело № 34/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 271/15.10.2013 г. по гр. дело № 1403/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. В тях е еднозначно е прието, че предвидената в чл. 272 от ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззвното решение, както и че разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения, и даде отговор на направените пред него оплаквания, при съблюдаване, съгласно чл. 269 от ГПК, на очертаните с въззивната жалба, предели на въззивното производство. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, съдът намира касационната жалба за основателна.
Основателно е основното оплакване на касатора, че в нарушение на процесуалния закон (чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 272 от ГПК), въззивният съд не е обсъдил защитната теза и доводите му във въззивната жалба, което от своя страна е довело до друго процесуално нарушение и необоснованост на обжалваното въззивно решение, а именно – не са обсъдени и не са взети предвид, изтъкнатите от жалбоподателя противоречия между показанията на свидетелката П. и останалите писмени и гласни доказателства по делото, в резултат на което, като е кредитирал само тези свидетелски показания, СГС е установил погрешно фактите по делото.
Основателни в тази връзка са и самите доводи за наличие на такова противоречие между доказателствата по делото, поддържани от жалбоподателя и като касационни доводи – в касационната му жалба.

Въз основа показанията на свидетелката П., обсъдени в обжалваното решение в съвкупност единствено с двете разписки за връчване на съобщения и съдебни книжа от ищеца на 10.03.2011 г. на адреса на управление на „4 Ю” Е. (листове 9-12 от първоинстанционното дело), въззивният съд е приел за установено следното: По повод връчването на съдебни книжа по гр. дело № 62971/2010 г. на СРС, 66 състав, на 10.03.2011 г. ищецът посетил два пъти адреса на управление на посоченото дружество, като при първото посещение около 9.00 - 9.30 часа връчил на управителя на дружеството В. С. (също разпитан като свидетел по делото) лично, срещу подпис, съобщение по друго дело гр. дело № 62970/2010 г. на СРС, 78 състав, и го предупредил, че има второ съобщение до дружеството, което не било у него, но ще се върне на адреса, за да го връчи. При второто посещение на адреса, осъществено около 40-50 минути по-късно след първото посещение, ищецът не намерил управителя или друго работещо в дружеството лице, съгласно да получи съобщението по гр. дело № 62971/2010 г. на СРС, 66 състав, поради което ищецът залепил уведомление на вратата на посочения в съобщението адрес, като направил отбелязване в разписката към уведомлението, че „за един месец на 03.02.2011 г., 24.02.2011 г. и 10.03.2011 г. няма лице, което да получи съдеб­ните книжа”, поради което на 10.03.2011 г. залепил уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК на адреса. Въззивният съд е приел и че така установените от него, въз основа на посочените писмени доказателства (съдебните книжа по двете посочени дела на СРС) и гласни доказателства (показанията на свидетелката П.), факти и обстоятелства не се опровергават от показанията на свидетелите В. С. - управител на посоченото дружество, адресат на съобщенията, и Р. С. - едноличен собственик на капитала на същото дружество, като съдът е намерил, че тяхната евентуална заинтересованост в случая следва да бъде отчетена съобразно чл. 172 от ГПК, включая и поради обстоятелството, че по тяхно оплакване е започнала дисциплинарната процедура срещу ищеца. В тази връзка, обаче, въззивният съд не е обсъдил показанията на тези двама свидетели, респ. – дали и доколко те са в противоречие или кореспондират с показанията на свидетелката П. и с останалите доказателства по делото.

Основателни в тази връзка са и доводите на жалбоподателя (поддържани във въззивната и в касационната му жалба), че са налице противоречия между показанията на свидетелката П., както те са възприети от въззивния съд – от една страна, и признанията на самия ищец в писмените му обяснения по чл. 193 от КТ с вх. № 304/10.05.2011 г. (лист 15 от първоинстанционното дело) и в писменото му възражение от 13.12.2011 г. по делото (първоначално номерирано като листове 113-114 от първоинстанционното дело, а впоследствие извадено от него и неправилно зашито по частно гр. дело № 3306/2012 г. на СГС, приложено в цялост по настоящото дело), както и с показанията на останалите двама свидетели по делото – от друга страна. Във възражението си от 13.12.2011 г. по делото и в писмените си обяснения пред работодателя ищецът сочи, че първата „призовка” (съобщение със съдебни книжа) по гр. дело № 62970/2010 г. на СРС, 78 състав, е връчил лично на В. С. – привечер на 10.03.2011 г., а втората „призовка” (съобщение със съдебни книжа) по гр. дело № 62971/2010 г. на СРС, 66 състав, не е била у него, като е установил това по-късно – след като се прибрал, при подреждането на съдебните книжа я намерил и веднага се върнал на адреса същия ден на 10.03.2011 г., но по друго време, доста по-късно. Тези признания на факти от ищеца, преценени съгласно чл. 175 от ГПК, кореспондират с показанията на свидетеля В. С., който заявява, че ищецът лично му е връчил „призовка” (съобщение) заедно с приложени към нея документи (очевидно тези по гр. дело № 62970/2010 г. на СРС, 78 състав) на 10.03.2011 г. в 21 часа, както и че не му е обяснил да го е търсил по друго дело за връчване на книжа. От друга страна, в показанията си свидетелката П. сочи, че първото посещение на адреса е било към 9.00 – 9.30 часа, но без да уточнява (нито от показанията й да става ясно) дали това е било сутринта или вечерта, което също не е обсъдено от въззивния съд.

Основателни са и оплакванията и доводите в касационната жалба, че горните процесуални нарушения и необоснованост, допуснати от въззивния съд, са довели и до нарушение на материалния закон. Неправилен е изводът в обжалваното решение, че от събраните по делото доказателства не се установява, че в качеството си на служител на СРС - призовкар (връчител), ищецът е извършил невярно удостоверяване в разписката към уведомле­нието по гр. дело № 62971/ 2010 г. на СРС, 66 състав, относно ненамирането на лице за връчването на съобщението на адреса на “4 Ю” Е. на 10.03.2011 г., и че залепването на уве­домление на адреса не обосновава извод за извършено нарушение на правилата за връчване на съобщения, визирани в чл. 44, ал. 1, изр. 1 и чл. 50, ал. 4 от ГПК. В тази връзка СГС необосновано е приел и че обстоятелството, че в същия ден връчителят е извършил връчване на съдебни книжа на същия адресат на този адрес, не изключва възможността впоследствие такова връчване да не е било възможно, както и че в случая залепването на уведомление е дало възможност книжата да бъдат получени в съдебната канцелария и правото на страната да ги получи своевременно е било обезпечено. След като на дадена дата призовкарят е връчил съобщение и съдебни книжа по едно дело лично на адресата - представител на търговско дружество, то във всички случаи и при всички обстоятелства удостоверяването от същия призовкар, че на същата дата и на същия адрес няма лице, което да получи съдеб­ните книжа по друго дело, е невярно, – след като не е посочен и различен час на двете очевидно противоречиви удостоверявания; респ. – във всички случаи връчването чрез залепване на уведомление е в нарушение на разпоредбата на чл. 50, ал. 4 от ГПК, която се прилага като изключение от общото правило, че призовкарят следва да извърши реално връчване на съдебните книжа на адресата. Тази разпоредба предпоставя посещение от връчителя на адреса на управление на търговеца в работен ден и в рамките на обичайното работно време (ако друго такова не е обявено на самия адрес), както и трайни (а не инцидентни) липса на достъп до канцеларията или ненамиране там на лице, което е съгласно да приеме съобщението.

В случая, при събраните по делото доказателства, обсъдени по-горе, се налага изводът, че ищецът е намерил и е извършил първото връчване лично на управителя В. С. на адреса на управление на дружеството около 21-21.30 часа (9-9.30 часа вечерта) на 10.03.2011 г., тъй като на този адрес е било и неговото жилище (последното се установява безпротиворечиво от показанията и на тримата свидетели по делото). Второто посещение на адреса от ищеца е било около 40-50 минути по-късно – между 21.40 ч. и 22.20 ч., т.е. – в тъмната част на денонощието и очевидно извън обичайното работно време. При това положение В. С. не е бил длъжен да отваря на ищеца, за да му бъдат връчени съобщенията и съдебните книжа по другото дело (аргум. и от чл. 33 от КРБ, уреждащ неприкосновеността на жилището; дори и двамата да са имали уговорка за това при първото посещение, каквато не се установява по несъмнен начин по делото, предвид обсъдените по-горе признания от ищеца на неизгодни за него факти, в съвкупност с останалите доказателства). Законосъобразното и добросъвестно изпълнение на служебните задължения на ищеца-призовкар предпоставят на първо място, той така да организира работата си, че да извърши връчването на съдебните книжа по две различни дела на един и същи адресат, едновременно – при едно посещение на адреса; а – при дадените обстоятелства, – след като вече веднъж е проявил небрежност и не е носил у себе си и не е връчил съобщението и съдебните книжа по второто дело при първото посещение на адреса около 21-21.30 часа, и не е могъл да ги връчи при второто си посещение същия ден между 21.40 ч. и 22.20 ч., той е следвало да посети адреса в някой от следващите дни, вместо да удостоверява невярното обстоятелство, че на 10.03.2011 г. не е намерил лице, което е съгласно да ги получи, и да извършва връчването чрез залепване на уведомление в нарушение на 50, ал. 4 от ГПК. Изтъкваното от страна на ищеца по делото, увеличение на обема на работа и значително по-голямата му натовареност през този период, не е уважителна причина, която да изключва неговото виновно поведение, изразяващо се в неполагане на дължимата грижа при изпълнение на основните му служебни задължения по връчване на съдебни книжа, както и в съзнателно удостоверяване на неверни обстоятелства в официален удостоверителен документ. Напротив – именно предвид увеличения обем работа, той в още по-голяма степен е следвало да прояви дължимата грижа по организацията на работата си и добросъвестно да изпълни служебните си задължения по връчването на съдебните книжа по двете дела при едно посещение на адреса.

От изложеното следва основателност и на касационното оплакване, че необосновано въззивният съд е приел за недоказано по делото, че ищецът виновно е извършил първото дисциплинарно нарушение по чл. 187, т. 3 от КТ – „неизпълнение на възложената работа и неспазване на техническите и технологичните правила”, за което е наказан с процесната заповед за дисциплинарното му уволнение.

Относно второто дисциплинарно нарушение, за което е наказан ищецът, СГС правилно е приел за установено, че от направеното в писмените обяснения на последния по чл. 193 от КТ с вх. № 328/19.05.2011 г. (лист 19 от първоинстанционното дело) признание, че след образуването на дисциплинарно производство срещу него за първото нарушение, той е осъществил контакт с управителя на “4 Ю” Е. В. С. и в телефонен разговор му е предложил „да се разберат по мъжки”. Правилен е и изводът на въззивния съд, че по делото няма доказателства, ищецът да е „убеждавал” С. да от­тегли оплакването си срещу него, каквито мотиви също са изложени в процесната уволнителна заповед. Правилен е и изводът, че това поведение на ищеца, като служител на правораздавателна институция, и в частност - на СРС, което не е в изпълнение на произтичащите от трудовия му договор служебни задължения, е непрофесионално и укоримо, поради несъответствие с регламентираните в чл. 4 от Етичния кодекс на съдебните служители, принципи за отговорност и учтивост. Неправилен обаче е изводът на въззивния съд, че преценено съобразно критериите по чл. 186 от КТ, включващ изискване за наличието на вина, и на чл. 189, ал. 1 от КТ тежест на нарушението, обстоятелства, при които е било извършено и поведение на служителя, и при отчитане на обстоятелството, че ищецът има “много добра” атестация и няма други дисциплинарни наказания, това дисциплинарно нарушение не може да обоснове налагането на най-тежкото по степен дисциплинарно наказание – “уволнение”.

Както е прието в тази връзка в мотивите към обжалваното решение, дисциплинарното нарушение по чл. 187, т. 8, пр. 2 от КТ – „уронване доброто име на предприятието (работодателя)” е формално и при него не е необходимо да има някакъв неблагоприятен резултат; то е съставомерно, независимо от формата на вината и е налице, когато такава дисциплинарна простъпка уронва доверието на трети лица и работодателят се злепоставя пред тях. В случая поведението на ищеца несъмнено е виновно – той очевидно е съзнавал, че осъществява нерегламентиран контакт с управителя на “4 Ю” Е. – извън кръга на служебните си задължения, – във връзка с подадения от последния сигнал, по повод на който са му поискани обяснения по чл. 193 от КТ за първото дисциплинарно нарушение, както и че използваният от него израз „да се разберат по мъжки” е в пълен разрез с изискванията за етично поведение на служител на съда, още повече, че в случая той го е използвал спрямо лице, което вече е изразило пред работодателя му недоволството си от неправомерното му поведение в качеството му на съдебен служител.

Първото извършено от ищеца дисциплинарно нарушение по чл. 187, т. 3 от КТ, изразяващо се в удостоверяването на невярно обстоятелство в официален удостоверетилен документ и извършването на връчване чрез залепване на уведомление в нарушение на 50, ал. 4 от ГПК, несъмнено само по себе си е достатъчно тежко за налагането на дисциплинарното наказание „уволнение”. Вместо да прояви критичност към това си неправомерно поведение, ищецът е извършил и второто дисциплинарно нарушение по чл. 187, т. 8, пр. 2 от КТ, което негово последващо поведение, също е с много висока степен на укоримост, достатъчна да обоснове налагането на дисциплинарно уволнение, като най-тежко наказание по КТ. При това положение, обстоятелствата, че ищецът има “много добра” атестация и няма предходни дисциплинарни наказания, не са достатъчни, за да се приеме, че работодателят е следвало да наложи по-леко наказание.

Предвид всичко гореизложено, неправилен е и решаващият извод на въззивния съд, че дисциплинарната отговорност на ищеца е била ангажирана за извършването на действия, които могат да бъдат квалифицирани като дисциплинарни нарушения по смисъла на чл. 186 от КТ и чл. 187, т. 3 и т. 8 КТ, но че същите не са безспорно установени при условията на пълно доказване от страна на ответника, както и че не е отчетена от дисциплинарно- наказващия орган тежестта на нарушенията по смисъла на чл. 189, ал. 1 от КТ. Това от своя страна е довело до неправилност на крайния извод на съда за основателност на иска за отмяна на дисциплинарното уволнение на ищеца и на изцяло обусловените от него искове за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение за оставане без работа.

Тъй като нарушенията на материалния и процесуалния закон и необосноваността, допуснати от градския съд, не налагат връщане на делото за повтарянето или за извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, то на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се отмени като неправилно и трудовоправният спор между страните следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция по делото, като се постанови отхвърляне на неоснователните искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ.
Предвид крайния изход на правния спор, на ищеца не се следват, претендираните от него разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение, в размер на минималното адвокатско възнаграждение, което, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3, във вр. с ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ на ВАдвС, възлиза на сумата 616.62 лв. – за една съдебна инстанция, или – общо сумата 1 849.86 лв. – за трите съдебни инстанции по делото.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2318/04.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 17243/2012 г. на Софийския градски съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. Н. К. срещу ..., искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна, като незаконосъобразно, дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № АС-101/25.05.2011 г. на председателя на СРС, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „призовкар” в Служба „Връчване на призовки и съдебни книжа” при СРС и за осъждане на последния да заплати на ищеца сумата 5 732.40 лв. – обезщетение за периода 25.05.2011 г. – 25.11.2011 г., през който е останал без работа поради уволнението, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.06.2011 г. до окончателното й изплащане;
ОСЪЖДА Г. Н. К. да заплати на С... сумата 1 849.86 лв. (хиляда осемстотин четиридесет и девет лева и осемдесет и шест стотинки) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.