1 Р Е Ш Е Н И Е № 48 гр. София, 10.09.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 237 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуалния представител М. П. Ф. – директор управление „Правно” и третото лице помагач Т. В. С. – Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Т. К. Д. срещу решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав, с което след отмяна на решение от 26.03.2009г. по гр. дело № 2265/2007г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-5 състав ответникът [фирма], [населено място] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на 4/5 идеални части от следния недвижим имот: целия партерен етаж, мецанин, първи етаж и мазето на сградата, находяща се в [населено място], [улица], за периода от 01.01.2003г. до 31.03.2003г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 000 лв., представляваща лихва за забавено плащане на обезщетението за периода от 28.12.2004г. до 28.12.2007г.; на основание чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ сумата 8 000 лв. – дължим данък добавена стойност /ДДС/ върху главницата; на основание чл. 64, ал. 1 ГПК сумата 13 860 лв. – направени по делото разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът [фирма], [населено място] е подал касационна жалба и срещу допълнително решение № 789 от 29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцовото дружество законната лихва върху сумите 5 000 лв. – лихва за забавено плащане и 8 000 лв. – дължим ДДС, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното им изплащане. С определение № 788/15.12.2011г. по т. дело № 237/2011г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 000 лв., представляваща лихва за забавено плащане на обезщетението за периода от 28.12.2004г. до 28.12.2007г., и на основание чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ сумата 8 000 лв. – дължим данък добавена стойност /ДДС/ върху главницата, по следните материалноправни въпроси: 1/ от кога се дължи лихва за забава върху обезщетението за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД; необходима ли е покана за възникване на това задължение – на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК; 2/ дължи ли се ДДС върху присъдено обезщетение за ползване на недвижим имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД; допустимо ли е съдът да присъди ДДС в полза на данъчно задължено лице за сумата, присъдена му като обезщетение за ползване на недвижим имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С посоченото определение е допуснато касационно обжалване на решение № 789 от 29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] законна лихва върху сумата 5 000 лв. – лихва за забавено плащане и законна лихва върху сумата 8 000 лв. – дължим ДДС, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното им изплащане. По отношение на законната лихва върху сумата 8 000 лв. /дължим ДДС/ посоченият съдебен акт е допуснат до касационно обжалване по въпроса „кой е активно материалноправно легитимиран по вземането за законна лихва върху сума за дължим ДДС“ с оглед акцесорния характер на иска. По отношение на законната лихва върху 5 000 лв. /лихва за забава/ допълнителното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за допустимостта на допълнителното решение в посочената му част. В допуснатата до касационно обжалване част на съдебните актове касаторът поддържа становище, че присъдената мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер 5 000 лв. без наличието на покана за заплащане на обезщетението е в нарушение на материалния закон и при несъобразяване с утвърдената практика на ВКС. Решението в частта, с която ответникът е осъден да заплати сумата 8 000 лв. е недопустимо поради това, че съдът не е компетентен да изчислява дължимия ДДС, а същият се начислява от доставчика – данъчно задълженото лице. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт в посочената част, като излага съображения, че ДДС върху обезщетението по чл. 59 ЗЗД не се дължи, тъй като липсва облигационна връзка между доставчика и получателя. Незаконосъобразно е позоваването на чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ поради това, че при действащия към настоящия момент ЗДДС не съществува „ДДС-сметка”. По отношение на допълнителното решение касаторът прави оплакване за недопустимост, тъй като ищецът не претендира присъждане на законна лихва върху сумите 5 000 лв. – лихва за забавено плащане и 8 000 лв. – дължим ДДС, а само върху главницата от 40 000 лв. Релевира и евентуални доводи за неправилност на допълнителното решение поради противоречието му с чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 162, ал. 1, т. 1 ДОПК. Касаторът моли решенията да бъдат обезсилени, евентуално отменени, предявените искове да бъдат отхвърлени и претендира заплащане на направените по делото разноски в размер общо 10 000 лв. за всички инстанции по приложен списък. Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. С. П. оспорва касационните жалби на ответника по иска. Поддържа становище, че ответникът по исковата молба дължи ДДС върху обезщетението на основание чл. 9 и чл. 29, ал. 1, т. 3 ЗДДС /отм./, тъй като ищецът е регистрирано по ДДС дружество. Искът по чл. 86 ЗЗД е правилно уважен и покана не се дължи, поради това, че бившият наемател е продължил да ползва имота без правно основание след прекратяване на договора. Ответникът моли решението на въззивната инстанция да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски. Третите лица помагачи Т. В. С. – Д., Т. К. Д., И. П. Д., Я. Т. Д., В. Й. С. и Ж. В. С. не изразяват становище по касационната жалба на ответника [фирма], [населено място]. По делото е постъпила молба от ответника [фирма], [населено място] за допълване на определение № 788/15.12.2011г. по настоящото дело в частта относно разноските, направени за касационното производство, а именно присъждане на адвокатско възнаграждение по двата договора за правна защита и съдействие в размер съответно 1 200 лв. и 5 040 лв. Касаторът [фирма], [населено място] оспорва молбата за допълване на определението и поддържа становище за нейната недопустимост поради липса на приложен списък по чл. 80 ГПК, евентуално недоказаност поради това, че няма приложен договор № 0002774/03.11.2011г. за сумата 5 040 лв. Третите лица помагачи не изразяват становище по молбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и правилността на решението, приема следното: За да уважи иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в пълния му предявен размер 5 000 лв., въззивният съд е приел, че мораторната лихва за забава върху обезщетението от 40 000 лв. се дължи за периода от 28.12.2004г. до 27.12.2007г., т. е. три години назад от исковата молба. По иска за присъждане на дължимия данък добавена стойност върху главницата 40 000 лв. са изложени съображения за дължимост на сумата в размер 8 000 лв. съобразно чл. 1, чл. 55а, ал. 2 и чл. 53 ЗДДС /отм./ - ДДС се дължи за всяка доставка на стока или на услуги с място на изпълнение на територията на страната и извършена от данъчно задължено лице по ЗДДС; ищецът е данъчно задължено лице по ЗДДС; поради размера на ДДС над 1 000 лв. същият следва да се преведе към данъчно задълженото лице, а не към държавния бюджет. С решението, постановено по реда на чл. 193 ГПК /отм./, решаващият съдебен състав е приел наличието на пропуск да се произнесе по цялото заявено пред него искане, поради което е осъдил ответната банка да заплати на ищеца законната лихва върху трите суми /обезщетение в размер 40 000 лв., лихва за забава в размер 5 000 лв. и дължим ДДС в размер 8 000 лв./, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното им плащане. По отношение на въпроса за допустимостта на решение № 789 от 29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] законната лихва върху сумата 5 000 лв. – лихва за забавено плащане, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното й изплащане: Посоченият процесуалноправен въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съгласно която съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В настоящия случай с исковата молба и направеното уточнение е направено искане за присъждане на лихва за забава за периода от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане върху обезщетението за ползване на имота в размер 40 000 лв. и върху дължимия ДДС в размер 8 000 лв. В първоинстанционното производство ищецът не е предявил претенция за плащане на законната лихва за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане върху сумата 5 000 лв., представляваща мораторна лихва върху обезщетението за ползване на имота, поради което се налага изводът, че въззивната инстанция недопустимо е присъдила законна лихва върху обезщетението за забава в размер 5 000 лв., считано от датата на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното изплащане на сумата. Следователно решение № 789/29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на САС в посочената част е недопустимо и като такова трябва да бъде обезсилено, а молбата за допълване на решение № 658/06.07.2010г. по същото дело със законната лихва върху сумата 5 000 лв. от 27.12.2007г. до окончателното плащане да бъде оставена без уважение. По въпросите „от кога се дължи лихва за забава върху обезщетението за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и необходима ли е покана за възникване на това задължение“ е налице противоречива съдебна практика. Едното становище, изразено в решение № 265/29.06.1998г. по гр. дело № 60/1998г. на ВКС, 5-членен състав и решение № 70/01.07.1999г. по гр. дело № 488/1998г. на ВКС, 5-членен състав, е, че лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху вземане за обезщетение за ползване на недвижим имот без правно основание по чл. 59 ЗЗД, както и в хипотезата след прекратяване на договора за наем и при противопоставяне от наемодателя, се дължи от момента на поканата, след която длъжникът изпада в забава, тъй като не се касае до периодично задължение, а за глобално задължение за обезщетение с неопределен срок на изпълнение. В обжалваното решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд лихвата за забава е присъдена за период три години назад преди подаване на исковата молба, без да е изследван въпроса дали е отправена покана за плащане на обезщетението за ползване на имота. Настоящият съдебен състав възприема първото становище. Лихвата за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява обезщетение за неизпълнение в срок на парично задължение и се дължи от деня на забавата. Съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Обезщетението за ползване на недвижим имот без правно основание представлява неоснователно обогатяване и няма характер на периодично задължение. Периодичното плащане се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. При периодичните престации кредиторът и длъжникът знаят времето на изпълнение, поради което в тези случаи не е необходимо изпращане на покана. При обезщетението за ползване на недвижим имот без правно основание времето за изпълнение не е уговорено и тъй като отговорността при неоснователното обогатяване е извъндоговорна, не винаги има яснота в отношенията между обеднелия и обогатилия се относно размера на обезщетението. Поради това, за да изпадне длъжникът в забава е необходимо отправянето на покана за плащане на дължимото обезщетение съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. При така дадените отговори на релевантните материалноправни въпроси се налага извод за неправилност на решението на въззивната инстанция в частта, с която ответната банка е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 000 лв., представляваща лихва за забавено плащане на обезщетението за периода от 28.12.2004г. до 28.12.2007г. По делото не са налице доказателства, че ищецът е поканил ответната страна да заплати обезщетение за ползване на процесния недвижим имот за периода от 01.01.2003г до 31.03.2003г., поради което поставянето на ответника в забава е настъпило с предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. Разменената между страните кореспонденция предхожда процесния период от време и установява претенция за обезщетение за периода от м. октомври 1997г. до19.11.2002г. /виж писмо изх. № 82/19.11.2002г./, но не и обезщетение за ползване на имота за периода от 01.01.2003г. до 31.03.2003г. Въз основа на изложените съображения в посочената част решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав следва да бъде отменено, а искът отхвърлен като неоснователен. По въпросите „ дължи ли се ДДС върху присъдено обезщетение за ползване на недвижим имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД; допустимо ли е съдът да присъди ДДС в полза на данъчно задължено лице за сумата, присъдена му като обезщетение за ползване на недвижим имот по чл. 59, ал. 1 ЗЗД“: По иска за присъждане на дължимия данък добавена стойност върху главницата 40 000 лв. въззивният съд е изложил съображения за дължимост на сумата в размер 8 000 лв. съобразно чл. 1, чл. 55а, ал. 2 и чл. 53 ЗДДС /отм./ - ДДС се дължи за всяка доставка на стока или на услуги с място на изпълнение на територията на страната и извършена от данъчно задължено лице по ЗДДС; ищецът е данъчно задължено лице по ЗДДС; поради размера на ДДС над 1 000 лв. същият следва да се преведе към данъчно задълженото лице, а не към държавния бюджет. Данъкът върху добавената стойност е косвен данък, с който се облагат доставките на стоки и услуги при настъпване на съответното данъчно събитие, съобразно разпоредбите на ЗДДС. Според чл. 1 от ЗДДС /отм./, действал към момента на възникване на спорното правоотношение във връзка с ползване на имота, данък върху добавената стойност се дължи за всяка доставка на стоки или на услуги с място на изпълнение на територията на страната и извършена от данъчнозадължено лице по този закон, за износ, извършен от данъчнозадължено лице, както и при внос на стоки, освен когато този закон предвижда друго. Доставката по смисъла на този закон е определена в чл. 6, ал. 1 ЗДДС /отм./ като прехвърляне на собственост върху стока или други вещни права върху стока, както и извършване на услуга, когато се извършват срещу насрещна престация на основание сключена сделка или с цел такава да се сключи. Следователно, за да бъде една доставка обект на облагане с ДДС, е необходимо да са изпълнени няколко условия: 1/ чрез доставката да се прехвърля право на собственост или други вещни права върху стока или да е извършена услуга; 2/ прехвърлянето на собствеността или други вещни права върху стоката или услугата да се извършват срещу насрещна престация; 3/ прехвърлянето на права върху стоката и осъществяването на услугата да се извършват на основание на сключена сделка или с цел такава да се сключи. Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗДДС /отм./ стока по смисъла на този закон е всяка движима и недвижима вещ с изключение на парите в обращение като законно платежно средство. Разпоредбата на чл. 8 ЗДДС /отм./ урежда приравнените на доставка на стока, като за доставка на стока за целите на този закон се считат също и прехвърлянето на правото на разпореждане със стока по силата на договор, по който се плаща комисиона за продажбата или покупката, на разпореждане със стока по силата на договор, по който се плаща комисиона за продажбата или покупката; когато данъчнозадължено лице действа от свое име и за чужда сметка за доставка на стоки, се счита, че то е получило и предоставило стоките; безвъзмездното прехвърляне на собственост върху стока или други вещни права върху стока, с изключение на безвъзмездното предоставяне на стоки с незначителна стойност с рекламна цел за целите на независимата икономическа дейност на лицето; прехвърлянето на право на собственост или друго вещно право върху стока вследствие на искане или акт на държавен или местен орган или на основание на закон; предоставянето на стоки за лична консумация на собственика или за консумация от работници и служители, с изключение на случаите по чл. 6, ал. 4. Разпоредбите на чл. 9 и чл. 10 ЗДДС /отм./ регламентират понятието услуга по смисъла на ЗДДС /отм./ като всичко, което има стойност и е различно от стока и пари /в обращение като законно платежно средство/, и уреждат приравнените на доставка на услуга действия, а именно: продажбата или прехвърлянето на права върху нематериални активи; поемането на задължение за въздържане или неупражняване на действия или права; извършването на услуга по силата на договор, по който се плаща комисиона за извършването или получаването на услугата; когато данъчнозадължено лице действа от свое име и за чужда сметка за извършването на услуги, се счита, че то е получило и оказало услугите; извършването на услуга вследствие на искане или акт от или от името на държавен или местен орган или на основание на закон; безвъзмездната доставка на услуга; не е налице доставка на услуга при безвъзмездно извършване на услуги с незначителна стойност с рекламна цел за целите на независимата икономическа дейност на лицето; всякакъв физически и интелектуален труд /включително обработка в смисъл на производство, строеж или монтаж на материален актив със суровини и материали, отдадени от възложителя в разпореждане на изпълнителя/; услугите на посреднически агенции за освобождаване и наемане на персонал; предоставянето на услуги за лични нужди на собственика или за нуждите на работници и служители, с изключение на случаите по чл. 6, ал. 4; извършването на услуга от държател/ ползвател по ремонт и/или подобрение на нает или предоставен за ползване актив. Анализирайки посочените правни норми, настоящият съдебен състав счита, че недвижимият имот за нуждите на ЗДДС /отм./ представлява стока по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗДДС /отм./, а не услуга съгласно чл. 9 ЗДДС /отм./. Ползването на недвижим имот без правно основание не попада в нито една от посочените в чл. 8 и чл. 10 ЗДДС /отм./ хипотези. Ползването на недвижим имот без правно основание не представлява прехвърляне на собственост или друго вещно право, или предоставяне на правото на държане на имота срещу насрещна престация /плащане на обезщетение в размер на средния пазарен наем/ нито на основание сключена сделка, нито с цел такава да се сключи. Обезщетението по чл. 59 ЗЗД се дължи на собственика на недвижимия имот именно поради това, че имотът се ползва без основание, т. е. без сключен договор. Извод, че обезщетението за ползване на недвижим имот, дължимо на основание чл. 59 ЗЗД, представлява облагаема доставка или услуга по смисъла на ЗДДС /отм./ не може да бъде направен и въз основа на чл. 24, чл. 25 и чл. 26 ЗДДС /отм./, тъй като посочените разпоредби уреждат данъчното събитие и неговото възникване, но не и подлежащите на облагане доставки на стоки или услуги, респективно приравнените на тях доставки. Незаконосъобразно въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ като основание за присъждане на ДДС в полза на ищцовото дружество. Посочената правна норма регламентира плащането от получателя на начисления му ДДС по „ДДС-сметка” на доставчика при наличието на няколко условия. Поради процесуалноправния характер на цитираната разпоредба след отмяната на ЗДДС /отм./ същата е неприложима. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение в частта, с която ответната банка е осъдена да заплати на ищеца сумата 8 000 лв., представляваща ДДС върху присъденото обезщетение за ползване на недвижим имот в размер 40 000 лв., е неправилно, поради което следва да бъде отменено и вместо това този иск да бъде отхвърлен като неоснователен. По отношение на решение № 789 от 29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] законната лихва върху сумата 8 000 лв. – дължим ДДС, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното й изплащане и въпроса „кой е активно материалноправно легитимиран по вземането за законна лихва върху сума за дължим ДДС“: Искът за обезщетение за забава върху парично задължение има акцесорен характер и следва съдбата на главния дълг. Неоснователността на иска за главницата поради невъзникване на претендираното право обуславя и неоснователност на претенцията за акцесорното вземане. Предвид факта, че предявеният иск за ДДС в размер 8 000 лв. е неоснователен, то неоснователен се явява и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради това въпросът „кой е активно материалноправно легитимиран по вземането за законна лихва върху сума за дължим ДДС“ е без значение за настоящия спор. Следователно решение № 789 от 29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] законната лихва върху сумата 8 000 лв. – дължим ДДС, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното й изплащане, е неправилно, следва да бъде отменено и вместо това заявената претенция да бъде отхвърлена. По отношение на разноските: Неоснователен е доводът на касатора за недопустимост на молбата на ответника за допълване на определение № 788/15.12.2011г. по настоящото дело в частта за разноските. Разпоредбата на чл. 80, изр. второ ГПК се отнася до искането за изменение на съдебния акт в частта му за разноски, но не и по отношение на неговото допълване в хипотезата, когато съдът въобще не се е произнесъл. От друга страна, в определението настоящият съдебен състав изрично е посочил, че по исканията на страните за присъждане на разноски ще се произнесе с решението. С оглед изхода на делото дължимите на ищеца разноски за първоинстанционното и въззивното производство, изчислени съразмерно на присъдената главница в размер 40 000 лв., са общо 10 460,38 лв., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът – ответник [фирма], [населено място] трябва да заплати на ищеца разноски за касационното производство в размер 2 943,40 лв., изчислени съразмерно на недопуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение. Поради това, че въззивното решение е допуснато до касационно обжалване само по касационната жалба на ответника, но не и по касационната жалба на третото лице - помагач поради липса на твърдените от последното основания по релевираните от него правни въпроси, на основание чл. 78, ал. 10 ГПК касаторът – трето лице помагач трябва да заплати на ответника – ищец сумата 2 700 лв. – направени от последния разноски във връзка със защитата срещу касационната жалба на третото лице-помагач. Останалите разноски, направени от ищеца за първоинстанционното и въззивното производство в размер 3 399,62 лв. /разлика между присъдените с въззивното решение 13 860 лв. и дължимите по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД 10 460,38 лв./ и сумата 956,60 лв. /разлика между направените и присъдените за касационното производство разноски/ не се дължат на ответника [фирма], [населено място], предвид изхода на спора в касационното производство. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ответникът дължи на касатора [фирма], [населено място] общо сумата 3 521,04 лв. – разноски за всички съдебни производства и възнаграждение за юрисконсулт за първоинстанционното и въззивното производства, изчислени съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 789 от 29.10.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] законната лихва върху сумата 5 000 лв. – лихва за забавено плащане, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното й изплащане и вместо това постановява: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на [фирма], [населено място] за допълване на решение № 658/06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав с присъждане на законната лихва върху сумата 5 000 лв. – лихва за забавено плащане, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното й изплащане. ОТМЕНЯ решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в частите, с които [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] следните суми: на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 000 лв., представляваща лихва за забавено плащане на обезщетението за периода от 28.12.2004г. до 28.12.2007г.; на основание чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ сумата 8 000 лв. – дължим данък добавена стойност /ДДС/ върху главницата; на основание чл. 64, ал. 1 ГПК сумата 3 399,62 лв., представляваща разликата между присъдените с въззивното решение 13 860 лв. и дължимите по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД 10 460,38 лв. разноски за първоинстанционното и въззивното производства, и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ предявените от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] искове за сумата 5 000 лв., представляваща лихва за забавено плащане на обезщетението за периода от 28.12.2004г. до 28.12.2007г. по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата 8 000 лв. – данък добавена стойност /ДДС/ върху главницата на основание чл. 55а, ал. 2 ЗДДС /отм./ и претенцията за законна лихва върху сумата 8 000 лв. – ДДС, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.12.2007г. до окончателното й изплащане, като неоснователни. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 2 и ал. 8 ГПК сумата 3 521,04 лв. – разноски за всички съдебни производства. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 943,40 лв. /две хиляди деветстотин четиридесет и три лева и четиридесет стотинки/ – разноски за касационното производство. ОСЪЖДА Т. В. С. – Д., съдебен адрес [населено място], [улица], ап. 1 чрез адв. Т. К. Д. да заплати на [фирма], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 10 ГПК сумата 2 700 лв. /две хиляди и седемстотин лева/ – разноски за касационното производство. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 658 от 06.07.2010г. по гр. дело № 2306/2009г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7 състав в останалата част относно разноските. РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трети лица помагачи Т. В. С. – Д., Т. К. Д., И. П. Д., Я. Т. Д., В. Й. С. и Ж. В. С.. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.