Р Е Ш Е Н И Е № 103 София, 17.09.2019г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми април две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ При участието на секретаря Даниела Цветкова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 221 по описа за 2018г. и приема следното: Производството е по касационната жалба на Е. И. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 04.Х.2017г. по гр.д. № 185/2017г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 75/29.І.2019г. в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за задължението при установяване на пропуснати ползи от нереализирана възможност за получаване на застрахователно обезщетение от ПТП, настъпило в друга държава – член на ЕС, от делинквент – нейн гражданин и застраховател със седалище в друга държава – член на ЕС, да се изследва от съда приложимото право относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, които биха се получили в другата държава. Според касаторката отговорът на този въпрос е положителен и кореспондира с решението на С. по дело № С-371/2012г. по преюдициално запитване за общите правила и принципи, регламентиращи гражданската отговорност на застрахователите. Ответниците по касационната жалба В. Г. И. лично и като законен представител на З. Ю. З. и Д. Ю. З., всички от София, не са заявили становище пред касационния съд. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С решението си от 04.Х.2017г. ВАС е отменил решението на Разградския окръжен съд от 16.ІІ.2017г. по гр.д. № 192/2016г. в частите му по претенциите за присъждане на обезщетение за имуществени вреди и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Е. Ив.К. да заплати на В. Г., на Д. З. и на З. З. чрез неговата майка и законна представителка В. Г. по 25100лв. /предявени частично от по 120000лв./ обезщетение за вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от изгубената възможност да получат застрахователно обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на 28.ХІ.2008г. на Ю. З. И. – съпруг и баща на ищците, на основание чл.51 ЗАдв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба 22.VІІІ.2016г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части за присъждане на законна лихва върху главниците, считано от 28.ХІ.2008г. до датата на подаването на исковата молба. Присъдени са и разноски и държавна такса. Въззивният съд е приел за установено, че смъртта на наследодателя на ищците е в резултат на ПТП, настъпило на територията на Румъния, за причиняването на което с влязла в сила на 10.V.2010г. присъда на румънски съд е осъден румънски гражданин. На 13.V.2009г. между ищците и ответницата е сключен договор за консултантски услуги във връзка с получаването на застрахователно обезщетение и със завеждане на претенция, вкл. получаване на застрахователно обезщетение по застраховка „ГО”, пред съответната застрахователна компания и/или гаранционен фонд срещу възнаграждение в размер на 25% от платеното обезщетение или присъдената сума. На 15.V.2009г. ответницата в качеството й на адвокат е упълномощена да представлява ищците пред съответната застрахователна компания/гаранционен фонд за завеждане на претенция и получаване на обезщетение, да предявява от тяхно име пред всички съдебни инстанции осъдителни искове против виновното лице и неговия застраховател, както и да ги представлява във връзка с установяване на всички обстоятелства, свързани с вредите, пред всички органи, учреждения и институции в България. Производството по предявените от ответницата в качеството й на процесуален представител на ищците пред ОС Разград искове на основание чл.45 ЗЗД срещу причинителя на ПТП за присъждане на по 250000лв. обезщетения за неимуществени вреди е прекратено с определение от 17.Х.2012г. /необжалвано/ поради некомпетентност на българския съд съгласно Регламент № 44/2001г. Прекратено е и образуваното производство по исковете по чл.226 КЗ /отм./ срещу ЗК „Уника.” АД в качеството на представител за България на румънския застраховател „Унита Виена Иншурънс Груп” с определение на ОС Разград от 10.VІ.2013г. поради подадена от ответницата молба за оттеглянето им. Прието е, че предприетите от ответницата действия не може да се определят като такива за защита по най-добрия начин на правата и интересите на ищците. Предявените искове са били недопустими – първият с оглед посочения регламент, предвиждащ обща компетентност на съда по местоживеене на делинквента, и специална - на съда по мястото на настъпване на вредоносното събитие, какъвто българският съд не е, а вторият – представителят за България на румънския застраховател не е легитимиран да отговаря по предявените против него преки искове за присъждане на обезщетения, той отговаря единствено за извънсъдебно разглеждане и уреждане на претенции на увредени лица, пребиваващи в държавата членка, където е назначен представителят. Няма данни, не се и твърди, да са извършвани от ответницата други правни и фактически действия в изпълнение на договора и пълномощното. Ответницата е могла да заяви претенция от името на ищците по извънсъдебен ред пред представителя за България на румънското застрахователно дружество по посочената й от ищците застрахователна полица, неколкократно цитирана от нея в исковата молба и посочена в договора помежду им. Като неоснователни са оценени възраженията на К. за неоказано й съдействие поради непредоставянето й на полицата – ищците не са разполагали с нея, а с номера и името на застрахователната компания, посочени им в документ от февруари 2009г., изготвен от Пътна полиция в [населено място], Румъния, ответницата е можела чрез поддържания от гаранционния фонд регистър на представителите на застрахователи на държавите - членки да установи представителя за България и да изиска от него копие от полицата. Неоснователно е и възражението в тази връзка за несъществуване на застрахователната компания – до 01.VІ.2011г. представител е било ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп” АД, а след извършени впоследствие придобивания „Унита Виена Иншурънс Груп” е с наименование „Уника Асигурари” с представител за България ЗК „Уника.” АД. Не би могло да се приравни на извънсъдебно заявяване на претенцията за уреждане на застрахователно обезщетение предявяването срещу представителя на исковете по чл.226 КЗ /отм./ и оттеглянето им преди подаването на отговор на исковата молба. Ответницата е могла да предяви претенция от името на ищците пред български съд и пряк иск против румънското застрахователно дружество съобразно предвидената в чл.11 т.2 вр. с чл.9 т.1 б. „б” от Регламент № 44/2001г. компетентност при съответно приложение на румънското законодателство, което би било приложимото право за уреждане на спора, тъй като е правото на държавата, на чиято територия са настъпили непосредствените вреди – смъртта на наследодателя на ищците /вредите на наследниците са непреки последици и нямат значение за определяне на приложимото право/. Неоснователно е и възражението, че тъй като ищците не са предоставили на ответницата препис от присъдата, са й попречили да изпълни задълженията си – препис е можело да бъде изискан по предвидения в ГПК ред. В случай, че бе заявена претенция пред представителя за България и пред застрахователя и те не бяха изпълнили в срока по чл.271 ал.1 КЗ /отм./ задълженията за определяне и заплащане на обезщетения, е могло да се предяве и иск против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” като компенсационен орган на основание чл.284 ал.1 т.1 вр. с ал.2 КЗ /отм./. При тези обстоятелства е направен извод, че ответницата не е положила дължимата грижа за защита в пълна степен на правата на доверителите си. Обезщетение тя дължи, когато в хода на действието на договора в резултат от неполагането на дължимата грижа се е достигнало до погасяване на възможността за реализиране на правата на ищците, вкл. чрез изтекла погасителна давност, като не е необичайно да се очаква, че длъжникът в материалното правоотношение ще пропусне да направи такова възражение. В случая е приложима давността по румънското законодателство, тъй като то е това, което би уреждало правоотношението със застрахователното дружество. От представените в превод книжа след официално запитване по искане на съда от МП на Румъния до МП на България е видно, че съгласно румънското законодателство погасителната давност за преките претенции на увредените по застраховка „ГО” против застрахователя в периода 2008г. – 2013г. е общата тригодишна давност, а не осемгодишна, каквото е възражението на ответницата. Представените от нея извадки от публикувани в интернет нормативни актове от румънското законодателство, допустими като доказателство съобразно чл.43 ал.2 КМЧП, касаят гражданската и наказателната отговорност на извършителя на деянието, като в случай на претендирано обезщетение от деяние, за което наказателният закон предвижда давност, по-голяма от тази в гражданския, давностният срок на наказателната отговорност се прилага и за правото на иск в гражданската отговорност. В случая давностният срок за наказателната и гражданската отговорност е 8 години, но само относно делинквента, но не и за застрахователното обезщетение, за което давността е 3 години. При това положение правото за получаване на застрахователно обезщетение се е погасило преди прекратяване на договора между страните на 23.VІІІ.2013г. дори и да се приеме за основателно възражението, че срокът тече от установяване на дееца с влязла в сила на 10.V.2010г. присъда. Не се установява давността да е прекъсвана или спирана. Като неоснователно е оценено и възражението, основано на прекратяването на договора между страните по взаимно съгласие – прекратяването е с действие занапред и по съществото си представлява оттегляне на поръчката и дори да е нямало съгласие за това от ответницата, ищците са можели да я оттеглят. По отношение на посоченото в анекса за прекратяване, че страните не си дължат възнаграждения, обезщетения и неустойки, е съобразена практика на ВКС, според която общите изявления на страните, че нямат претенции относно изпълнението на договора, не погасява съществуващи техни права и задължения при липса на волеизявление за опрощаване, нито може да доведе до предварителен отказ от правото на иск. Освен това предвид непълнолетието на двама от ищците към момента на анекса евентуален отказ от права би бил нищожен. Преклудирането по време на действието на договора на възможността за получаване на застрахователно обезщетение от субект, за който може да се приеме, че е платежоспособен и би бил осъден да заплати такова, и то в размери, надхвърлящи частичните искови претенции по настоящото дело /с оглед предвидените лимити на обезщетенията/, е настъпило предвид виновното /с форма на вината небрежност/ неизпълнение на поетите от ответницата професионални задължения и неполагането от нея на дължимата грижа, довело до осуетяване на нормално следващите се за ищците имуществени облаги. Пропуснатите от последните ползи съставляват разликата между паричната оценка на имуществото, ако изпълнението беше надлежно, и паричната оценка в резултат на действително изпълненото и на пропуснатото от адвоката. Към момента на прекратяване на договора може да не е била преклудирана възможността за претенция пред румънския съд срещу делинквента /субект с недоказана платежоспособност, поради което непредпочитан от ищците/, но е била преклудирана възможността за претендиране на застрахователно обезщетение, за каквото именно ответницата се е задължила да подпомага ищците и да извършва съответно необходимите правни и фактически действия. Понесените поради това вреди са в размер на застрахователното обезщетение, което те биха получили при своевременното им заявяване против пасивно легитимираното да отговаря по тях лице. Предвид родствената връзка с починалия, възрастта и ненавеждане на твърдения, че отношенията му с ищците не са почивали на нормалните в семейството взаимна обич, уважение и доверие, дължимото се обезщетение би надхвърлило за всеки от ищците сумата 25100лв. и поне с толкова би се увеличило имуществото им при надлежно изпълнение от ответницата. Върху обезщетенията се дължи законна лихва от предявяването на исковата молба с оглед договорното основание за отговорността на ответницата, а не от датата на настъпването на смъртта на наследодателя. По въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, настоящият състав счита, споделяйки практиката на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 914/2011г. 2 ТО, че когато съдът приеме, че за разрешаването на спора е приложимо чуждо право, касаещо обезщетение за неимуществени вреди, той е задължен да изследва съдържанието на приложимото право и относно определянето на размера на дължимото се обезщетение за такива вреди вследствие на ПТП, настъпило в чужда държава, причинено от делинквент – гражданин на тази държава, респективно относно определянето на размера на застрахователното обезщетение за тези вреди по сключен в тази държава договор за застраховка „Гражданска отговорност“, при установяване на пропуснати от увреденото лице ползи от нереализирана възможност за получаване на застрахователно обезщетение по такава застраховка. Касационната жалба съдържа оплаквания за процесуални нарушения, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове или връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане. Жалбата е основателна. Неоснователно е оплакването на К. относно правната квалификация на иска по чл.51 ЗАдв. – тя е в съответствие със заявените в исковата молба обстоятелства, на които се основават предявените претенции – сключването между ищците и ответницата - адвокат на договор за консултантска услуга, поради бездействие и неправилни действия във връзка с договора ответницата увредила ищците, като преклудирала възможността да получат застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, и петитум – присъждане на обезщетения за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от изгубената възможност да получат застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Без значение в тази насока е изразеното в исковата молба становище, че са налице в случая всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД – правната квалификация на предявения иск се определя от съда въз основа на основанието и петитума му. В съответствие с разпоредбата на чл.11 т.2 вр. с чл.9 т.1 б. „б“ от Регламент /ЕС/ № 44/2001г. е приетото от въззивния съд, че българският съд е бил компетентен да разгледа предявен от ищците пряк иск срещу румънския застраховател по застраховката „ГО. Неоснователно е оплакването на касаторката относно извода за приложимост на румънското право към такъв иск. Не са приложими в случая: нито Регламент /ЕО/ № 593/2008г. /Р. І/, тъй като той определя приложимото право към договорни задължения /каквото не е задължението на застрахователя към третото увредено лице - ищците/, и то от 17.12.2009г., нито Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения от 19.VІ.1980г. /в сила за РБ от 15.І.2008г./ - и тъй като извън приложното й поле са застрахователните договори, покриващи рискове на териториите на държавите – членки на Е. /заменен от Регламент /ЕО/ № 593/2008г./, нито Регламент /ЕО/ № 864/2007г. /Р. ІІ/, определящ приложимото право към извъндоговорни отношения, тъй като той е относим към вредоносни факти, настъпили след 11.І.2009г., която дата следва тази на смъртта на наследодателя на ищците /в този смисъл е решение на С. по дело № С-412/2010г./. Няма регламентация в тази насока и в Договора между НР България и Румънската НР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела /ДВ бр.18/1960г./. Към датата на смъртта на наследодателя на ищците, настъпила в Румъния, правила относно приложимото право се съдържат в КМЧП и КЗ /отм./ - глава 22, уреждаща приложимото право към застрахователни договори в рамките на ЕС, чл.248 от който препраща към правилата на КМЧП поради непредвидено в КЗ /отм./ друго, относимо към разглеждания случай /виж и т.22 б.”б” от ДР на КЗ /отм./. В тази връзка съдът взема предвид, че застраховката „ГО“ включва правоотношения между застрахования и застрахователя, пораждащо /по силата на закона/ права и в полза на третото увредено лице /застрахователно правоотношение/, и между третото увредено лице и застрахования /деликтно правоотношение/. Застрахователното правоотношение е обусловено от деликтното – отговорността на застрахователя е в зависимост от отговорността на застрахования делинквент, която отговорност именно е предмет на този вид застраховка. Съгласно чл.105 ал.1 КМЧП задълженията /отговорността/, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили или има опасност да настъпят непосредствените вреди. По силата на чл.116 КМЧП и правото на увреденото или ощетеното лице да предяви иск пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, се урежда от правото, приложимо към задължението, произтичащо от извъндоговорното отношение, освен ако увреденото или ощетеното лице е избрало да основе иска си на правото, приложимо към застрахователния договор /в случая и в двете хипотези това е правото по чл.105 ал.1 КМЧП/. При това положение изводът на въззивния съд, че приложимото право за уреждане на отношенията на ищците със застрахователя е румънското, е в съответствие с тези правила, и конкретно това по чл.105 ал.1 КМЧП. Правилно е съобразено в тази връзка, че непосредствена по смисъла на тази разпоредба е претърпяната от наследодателя на ищците вследствие на ПТП вреда – болките и страданията му, довели до неговата смърт, настъпили на територията на Румъния, както и че претърпените от близките му /ищците/ вреди са последици от претърпяната от увреденото лице вреда, които нямат значение за определянето на приложимото право /така и Регламент /ЕО/ № 864/2007г. - виж и решение на С. по дело С-350/2014г. по преюдициално запитване относно определянето на приложимото право към извъндоговорни задължения /Регламент /ЕО/ № 864/2007г./, произтичащи от ПТП, според което вреди, които са свързани със смърт на лице при такова произшествие, настъпило в държава-членка на сезирания съд, претърпени от негови близки роднини с местопребиваване в друга държава-членка, трябва да се квалифицират като „непреки последици“ от произшествието/. Въззивният съд e взел предвид и е подложил на задълбочена преценка представени по делото доказателства, в т.ч. сключения между страните договор за консултиране и подпомагане на ищците за получаването на застрахователно обезщетение за причинените вследствие смъртта на наследодателя им вреди, включително и чрез завеждане на дела пред застрахователната компания и/или Гаранционния фонд /ГФ/, и документите за извършените от ответницата действия в изпълнение на възложената й поръчка, изразяващи се в предявяване на недопустими искове срещу делинквента /поради некомпетентност на българския съд/ и срещу представителя за България на румънското застрахователно дружество /тъй като това дружество като представител на чуждестранния застраховател по смисъла на чл.269 КЗ /отм./ /виж в тази връзка и ал.7 от същия/ не е процесуално легитимирано да отговаря по предявения срещу него иск по чл.226 ЗК, а може само да договаря уреждането на претенцията по извънсъдебен ред/. Без значение в тази връзка е, че производството срещу делинквента не е прекратено поради липса на негова процесуална легитимация по иска. Законосъобразен е изводът, че предявяването на иск срещу представителя на застрахователя и оттеглянето му преди подаването на отговор от него не може да се приравни на извънсъдебно заявяване на претенцията за уреждане на застрахователно обезщетение. Взети са предвид и неизвършените от ответницата действия за защита на правата и законните интереси на доверителите й, всички в съответствие с предоставените й представителни права за извършване на такива в РБ: незаявяване на претенция пред представителя за България по чл.269 КЗ /отм./ на румънското застрахователно дружество /което е можело да се установи по поддържания от ГФ регистър/ по посочената й от тях застрахователна полица, неколкократно цитирана в депозираната от нея искова молба и посочена в сключения консултантски договор, копие от която е можело да се изиска от представителя /каквото е сторено по настоящото дело/, с оглед на което правилно е оценено като неоснователно възражението й за неоказване от ищците на необходимото съдействие, като не й предоставили полицата; непредявяване на пряк иск срещу румънското застрахователно дружество пред български съд в съответствие с чл.11 т.2 вр. с чл.9 т.1 б. „б” от Регламент /ЕС/ № 44/2001г.; непредявяване на иск срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” като компенсационен орган по чл.284 ал.1 т.1 вр. с ал.2 КЗ /отм./ при евентуално наличие на условията за това. Без значение в тази насока е оттеглянето на исковата молба срещу ЗК „У.”, дори и със съгласие на ищците, тъй като това дружество като представител на чуждестранния застраховател по смисъла на чл.269 КЗ /отм./ /виж в тази връзка и ал.7 от същия/ не може да представлява последния в съдебни производства – той договаря уреждането на претенцията по извънсъдебен ред. Несъстоятелно е и възражението, че с предявяването на иска срещу представителя застрахователят е уведомен за ПТП – уведомяване не представлява заявяване на претенция, предпоставка за разглеждането и уреждането й чрез извършване на необходимите действия за установяване настъпването на застрахователно събитие и за размера на причинените вреди /чл.269 ал.5 КЗ /отм./. Съдът е приел въз основа на тези обстоятелства, че ответницата не е положила дължимата грижа за защита в пълна степен на правата и интересите на доверителите й, че това е довело до изтичането на погасителна давност за вземането за застрахователно обезщетение, респективно, до преклудиране на възможността ищците да получат следващото им се такова, че този неблагоприятен за тях резултат /пропусната полза/ е настъпил вследствие виновното /небрежно/ изпълнение от ответницата на поетите с консултантския договор задължения, което е основание за ангажиране на отговорността й, т.е. съдът не е предположил, както касаторката твърди, а е приел за доказана пропусната полза. Изложени са и съображения по възражението на касаторката за недаване на съдействие от ищците за изпълнение на договора за консултантска услуга, като не й предоставили полицата и препис от присъдата на румънския наказателен съд, респективно за съпричиняване на вредоносния резултат. С оглед на това са неоснователни оплакванията за липса на преценка и обосновка за направените фактически и правни изводи. Неоснователно е оплакването за непреценка на искането за откриване на производство по реда на чл.193 ГПК относно полицата и за непредставянето й в оригинал. В проведеното на 07.06.2017г. открито съдебно заседание въззивният съд е приел, че тъй като полицата е частен доспозитивен документ и не се оспорва автентичността му, производство по чл.193 ал.1 ГПК не следва да се провежда, а възраженията, касаещи валидността й по отношение на териториалния и времевия й обхват, не касаят верността й, а са такива по съществото на спора. Неоснователно е и оплакването за отклоняването от въззивния съд на искането на касаторката за представяне на оригинала на полицата с оглед на обстоятелството, че оригиналът не е в държане на ищците. Основателни са, обаче, оплакванията за необсъждане на представеното от касаторката извлечение от Регистъра на застрахователите и брокерите в Румъния, в което не фигурира “Unita Vienna Insuranse Group”. Допуснатото по този начин процесуално нарушение е съществено, тъй като има отношение към валидността на договора за застраховка „ГО“, и, респективно, към наличието на основание за претендираната отговорност на касаторката. С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, е основателно и оплакването на касаторката за неизследване съдържанието на приложимото право относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно чл.54 от Закон № 136/1995 относно застраховането и презастраховането в Румъния компенсацията се установява въз основа на споразумение между застрахования, увреденото лице и застрахователя, или, в случай, че не се стигне до споразумение, чрез съдебно решение на съда в Румъния. А съгласно чл.8 от същия закон установяването на обезщетенията се извършва по реда на Закона за задължителното застраховане, съдържанието на който въззивният съд не е издирил. Основателно е и оплакването относно съдържанието на приложимото право, касаещо давностния срок за исковете въз основа на застраховка „ГО“ /виж и чл.63 КМЧП/. Представените в тази насока писмо от директора на правния отдел на Служба за финансов надзор на Румъния до Министерство на правосъдието на Румъния, препратено до българското Министерство на правосъдието, в което се съобщава информация за румънското право в областта на застраховането - че относно давността на исковете въз основа на застраховка „ГО“ на автомобилистите в периода 2008 – 2013г. както разпоредбите на Постановление № 167/1958г. относно загубата на правото на давност, приложими до 01.10.2011г., така и тези на Закон № 287/2009г. относно Гражданския кодекс, предвиждат прилагането на общ срок на давност 3 години в случая на застраховка „ГО“ на автомобилистите, с посочване на текста на съответната разпоредба на чл.3 от Постановление № 167/1958г. „Срокът на давност е 3 години”. Независимо от разпоредбите на предишната алинея, в отношенията, които произтичат от застраховката, срокът на давност е 2 години, с изключение на онези отношения, които произтичат от застраховките на лица, при които задълженията стават изискуеми чрез достигане на срока или чрез амортизация“, както и с представените от касаторката извадки от Наказателния кодекс и от Гражданския кодекс от 17.07.2009г., според чл.1.394 на който „Във всички случаи, в които обезщетението произтича от деяние, за което наказателният закон предвижда давност, по-голяма от тази в гражданския, давностният срок на наказателната отговорност се прилага и за правото на иск в гражданската отговорност“, а според чл.2.517 „давностният срок е 3 години, ако законът не предвижда друг срок“, според настоящата инстанция не са достатъчни и не позволяват тълкуването и определянето на точното съдържание на приложимото румънско право, което е необходимо и относно условията и обхвата на отговорността на делинквента и на застрахователя, /респективно и на касаторката в случая/, съотношението между деликтното и застрахователното правоотношения, лицата, имащи право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, основанията за изключване и погасяване на отговорността, началото на давностния срок, начина на прилагането на давността /по възражение или служебно/, възможност и основания за спиране/прекъсване на течението й, правила за определяне размера на дължимото се обезщетение за вредите. При тези обстоятелства касационният съд намира, че въззивното решение е незаконосъобразно като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, поради което и на основание чл.293 ал.1 – 3 ГПК то следва да бъде отменено и тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, делото следва да бъде върнато на въззивния съд за разглеждането му от друг състав и с изследване по предвидените в чл.43 КМЧП способи на съдържанието на приложимото право с произнасяне и по претендираните за настоящата инстанция разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Варненския апелативен съд, ГО, № 128/04.10.2017г. по в.гр.д № 185/2017г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: