Р Е Ш Е Н И Е № 28 София, 12 март 2014 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 2333/2013 година. Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия А. Д. Д. срещу решение № 142 от 16.10.2013год. постановено по внохд № 139/2013год. на Бургаския апелативен съд със сочено основание за изменяване по чл. 348, ал. 1, т.3 от НПК и искане за намаляване на наказанието. Излагат се доводите, че, макар съдилищата да са отчели всички налични, в случая, смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, относими към индивидуализиране на наказанието-добрите характеристични данни, критично отношение към извършеното и чистото му съдебно минало и значителното съпричиняване на пострадалия за настъпилия вредоносен резултат, не са им отдали необходимата тежест, което се е отразило при налагането на наказателна санкция, която е явно несправедлива и по размер и по начин на изтърпяване. Макар и без изрично позоваване на основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК се излага и довода за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила още във фазата на досъдебното производство, тъй като е налице противоречие между съобразителната част на обвинителния акт и диспозитива му, защото описаното съпричиняване за настъпилите вредоносни последици от страна на пострадалия не е отразено в диспозитива на обвинителния акт и това е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Въпреки наведения довод в тази насока, въззивния съд неоснователно го е оставил без уважение, с което сам е допуснал съществено процесуално нарушение. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитниците му поддържат жалбата по изложените в нея основание и искане за изменяване на обжалвания съдебен акт с намаляване на наказанието, което да се определи при условията на чл. 55 от НК и изтърпяването му се отложи на основание чл. 66 от НК. Частните обвинители Р. Р. А. и Ф. Р. А., както и техният повереник редовно призовани, не се явяват, без да сочат уважителни причини за това. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Определеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо, защото съответства на обществената опасност на дееца и на извършеното от него деяние, като съдилищата не са допуснали визираните в жалбата процесуални нарушения. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: Производството по делото е протекло пред първоинстанционния съд по диференцираната процедура на глава ХХVII от НПК - чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като А. Д. Д., преди да започне съдебното следствие по общия ред, в присъствие на редовно упълномощения си още от досъдебното производство защитник адв. П. П. и след изрично искане на подсъдимия, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт като изрично се е съгласил, за тях да не се събират доказателства. След като е констатирал, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства, съдът е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието му и е разгледал делото по реда на чл. 372, ал. 4, във вр. чл. 373, ал. 2 от НПК. По този начин, след като подсъдимият сам доброволно е поставил началото на възможността за провеждане на диференцираната процедура и съдът е удовлетворил волята му, той се лишил по този начин да оспорва повече фактите по обвинителния акт. С присъда № 30 от 12.06.2013год. по нохд № 253/2013год. на Сливенския окръжен съд подсъдимият А. Д. Д. е признат за виновен в това, че на 25.12.2012год. в [населено място], на [улица], при управление на л.а. „Опел К.“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение-чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца Р. А. К. от [населено място], като след извършване на деянието избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б."б", пр. 1, във вр. ал. 1, б"в", във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54, във вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. Съдът постановил подсъдимия да изтърпи определеното му наказание при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип.На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия Д. от право да управлява моторно превозно средство за срок от пет години, като на основание чл. 301, ал. 1, т.т. 11 и 12 се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото. С обжалваното решение въззивният съд е изменил присъдата, като е намалил срока на наложеното на Д. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ от пет на три години. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в очертаните от чл. 347, ал. 1 от НПК рамки, намира жалбата на касатора за неоснователна.Не може да бъде споделено разбирането, че в обвинителния акт са налице противоречия, които съставляват съществено нарушение на процесуалните изисквания и водят до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. В съобразителната му част, а впоследствие и в мотивите на присъдата и на решението на предишните съдебни инстанции е описано неправомерното движение на пострадалия на пътното платно, при което е прието, че той има принос за настъпване на общественоопасните последици и това обстоятелство е отчетено като смекчаващо обстоятелство за Д. при индивидуализиране на наказанието му. Съгласно разпоредбата на чл. 246, ал.2 от НПК и критериите, възприети в ТР № 2/2002 г. на ОСНК/ със значение и по отношение на съдържанието на присъдата и решението в съдебната фаза на процеса/, за да се гарантира правото на защита на обвиненото лице в пълен обем и за да изпълни обвинителния акт функцията си-да определи фактическите рамки на предмета на доказване-в обстоятелствената му част следва да се съдържат факти по отношение на съставомерните признаци на деянието. По настоящото дело това изискване е изпълнено в пълен обем. Обстоятелството, че в диспозитива на обвинителния акт и на първоинстанционната присъда не е отразено неправомерното поведение на пострадалия като пешеходец, довело до настъпване на вредоносните последици, не съставлява съществено процесуално нарушение, защото такова изискване в нормите на чл. 246, ал. 3 и на чл. 305, ал. 4 от НПК липсва. Приетото от съдилищата съпричиняване от страна на пострадалия е от значение при индивидуализиране наказанието на подсъдимия и евентуално, при ангажиране на гражданската му отговорност, но не е факт, който да обосновава обвинението срещу него в наказателното производство, тъй като не е елемент от фактическия състав на престъплението и поради това, наличието му в диспозитива на обвинителния акт /присъдата/ е неоправдано. За извършеното от подсъдимия престъпление законодателят е предвидил наказание от три до десет години лишаване от свобода. От присъдата е видно, че съдът е определил на Д. наказание три години лишаване от свобода при приемане на превес на смекчаващите обстоятелства, а именно-направените самопризнания, проявена критичност към извършеното, добрите му характеристични данни и това, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Така индивидуализирано, наказанието е при минимума предвиден за престъплението, като съдът не е пропуснал да отчете като отегчаващо обстоятелство по чл. 54 от НК и поведението на подсъдимия след извършване на деянието, а именно, укриването на автомобила, с цел да избегне наказателната отговорност, което му поведение като деец го очертава с висока степен на обществена опасност. По правилата на чл. 58а, ал. 1 НК наказанието е редуцирано с 1/3, като реалният размер, който Д. следва да изтърпи ефективно е две години лишаване от свобода. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание се обосновава с факта на недооценяването на обстоятелствата, влияещи върху наказателната отговорност на подсъдимия, но това не се споделя от настоящия съдебен състав. Същият този довод, подкрепен със сходни аргументи, е бил поддържан и пред въззивния съд, който със своето решение му е дал законосъобразен и мотивиран отговор, след като е подложил на обстоен и задълбочен анализ всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, при което правилно е заключил, че наложеното на Д. наказание - две години лишаване от свобода, е съответно на установените законови критерии, като е изложил и съображения, защо срокът на лишаването от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК следва да бъде намален по размер. Съдилищата са изложили мотивирани съображения, защо не са налице условията за индивидуализиране наказанието на Д. по чл. чл. 58а, ал. 4, във вр. чл. 55 от НК и защо, макар да са налице материалноправните предпоставки на чл. 66, ал. 1 от НК, не прилагат института на „условното осъждане“. В случая, те основателно са отказали да приложат условното осъждане по отношение на подсъдимия Д.. Невярно е твърдението в жалбата, че при това е даден изключителен превес на генералната превенция. Доводите на защитата, че личността на подсъдимия не се нуждае от по-интензивен начин на реализиране на наказателната принуда, с основание са отхвърлени като неоснователни. В тази насока съдилищата са подчертали високата обществена опасност на Д. като деец и възможността целите на специалната превенция да се постигнат единствено чрез ефективното изпълнение на наказанието лишаване от свобода, основавайки изводите си и на поведението му след деянието. Детайлно е изследвана проявената от него упоритост и методичност при заличаване следите от престъплението, а именно: след като укрил автомобила и го огледал за пораженията при удара с пешеходеца, свалил счупената предна броня на автомобила, демонтирал предното панорамно стъкло, което натрошил и го сложил в чувал за да го изхвърли по-късно, обадил се на познат, занимаващ се с търговия на авточасти и му възложил да намери нова броня, като счупената изхвърлил в близката река. Всичко изложено сочи за обмислени и последователни действия от Д. за укриване на следите от престъплението и на себе си като негов автор, разкрит единствено чрез своевременните и адекватни действия на оперативните и разследващите органи. Ето защо, Върховният касационен съд споделя изцяло изводите на предходните съдебни инстанции относно необходимостта подсъдимият Д. да изтърпи ефективно наложеното му наказание от две години лишаване от свобода, с оглед постигане на съответните положителни промени в съзнанието му и превъзпитаването му към спазване на законите, като намира наложените на Д. наказания-основно и кумулативно по чл. 343г от НК, са съобразени с обществената опасност на деянието и дееца/включително и като водач на МПС/, със смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК и принципа за съответствие с извършеното престъпление, съгласно чл. 35, ал. 3 НК. Предвид изложените съображения настоящата инстанция намери, че релевираното от касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК не е налице, поради което жалбата му като неоснователна, следва да се остави без уважение. Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 142 от 16.10.2013год. постановено по внохд № 139/2013год. на Бургаския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: