О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 408 гр. София, 15.12.2014 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА като разгледа докладваното от съдия Г.Никова ч. гр. д. № 4633 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 196 от 01.07.2014 г. по в.ч.гр.д.№ 173/2014 г. по описа на Силистренския окръжен съд, ГО, е потвърдено определение № 300 от 12.06.2014 г., постановено по гр.д.№ 152/2014 г. по описа на Районен съд – [населено място]. Определението на Силистренския окръжен съд е обжалвано с касационна частна жалба вх.№ 2088 от 09.07.2014 г. на Г. Ш. С., приподписана от адвокат Г. А. с оплаквания, че е незаконосъобразно и с искане да бъде отменено. В приложеното към касационната частна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване по процесуално-правен въпрос (уточнен от касационната инстанция) за процесуално-правната легитимация на ответника като надлежна страна. Касаторът счита, че въпросът е обусловил волята на съда, като възприетото от въззивния съд становище за недопустимост на предявения установителен иск за собственост поради отсъствие на пасивна процесуална легитимация е формиран в противоречие с практиката на съдилищата, намерила израз в приложените Определение от 24.03.2011 г. по ч.гр.д. № 194/2011 г. на Окръжен съд – [населено място] и Решение № 150 от 27.03.2012 г. по в.гр.д.№ 152/2012 г на Окръжен съд – [населено място] – допълнителен критерий за селекция по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима от гледна точка разпоредбите на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК. На основание чл.130 ГПК препис от касационната частна жалба не е подлежал на връчване на посоченото като ответник по иска лице – О. [населено място]. По наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение на първоинстанционния съд, с което е прекратено производството по предявения от Г. Ш. С. против О. [населено място] установителен иск за собственост поради отсъствие на пасивна процесуална легитимация. Въззивният съд е приел, че в случая О. няма претенции за материално право на собственост върху процесния имот, видно от доказателствата – писмо изх.№ 4071 от 02.06.2014 г. С оглед така формираната решаваща правораздавателна воля, ВКС намира, че формулираният в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване въпрос има изискваното с т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК обуславящо значение, което обосновава наличието на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Налице е и допълнителен критерий за селектиране на касационната частна жалба по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса за допустимостта на предявения иск от гледна точка процесуалната легитимация на страните (както ищци, така и ответници) е формирана задължителна съдебна практика – постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК Определение № 284 от 16.04.2010 г. на ВКС по ч.т.д.№ 518/2009 г., II т. о., ТК, с което е прието, че процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Настоящият състав на съда споделя така формираната задължителна съдебна практика, в съответствие с която е приложеното към изложението Определение от 24.03.2011 г. по ч.гр.д. № 194/2011 г. на Окръжен съд – [населено място]. Атакуваното определение противоречи на тези задължителни постановки, поради което следва да бъде допуснато неговото касационно обжалване. По съществото на частната касационна жалба: В исковата си молба, депозирана на 31.03.2014 г., Г. Ш. С. е заявил твърдение, че въз основа на упражнявано повече от 10 години давностно владение (от 2000 г. насетне) е придобил собствеността върху недвижимия имот, надлежно индивидуализиран в допълнителна искова молба. Не е заявил конкретно твърдение по каква причина е насочил своя установителен иск за собственост срещу посоченото като ответник лице О. [населено място], но въпрос в тази насока не му е бил поставян от съда, включително в разпореждането по чл.129, ал.2 ГПК от 28.05.2014 г. Вместо това и преди дори да връчи препис от исковата молба (с произтичащата от това възможност за ответника да заяви своето становище по допустимостта и основателността на иска), районният съд е постановил своето определение, с което производството е прекратено поради отсъствие на пасивна процесуална легитимация – ненадлежен ответник. Във въззивната частна жалба, възразявайки срещу правилността на определението на първоинстанционния съд, Г. Ш. С. е заявил и твърдения за наличен спор за собственост между него и посоченото като ответник лице О. [населено място], включително поради писмено удостовереното становище на общински служител върху подадената от него декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 683 от 02.06.2014 г. В определението си въззивният съд е игнорирал твърдението за съществуващ правен спор, изобщо не е обсъдил отбелязването в декларацията по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 683 от 02.06.2014 г., извършено от служителя М. З. (нито самостоятелно, нито във връзка с Удостоверение изх.№ 1-761-1 от 23.06.2014 г. на Областен управител на Област С.) и превратно е възприел съдържанието на последния абзац от писмо изх.№ 4071 от 02.06.2014 г. (където се сочи, че имота е третиран като „държавен терен” през 1984 г. - по време, когато не са съществували държавна и общинска форми на собственост по смисъла на тези понятия след изменението на ЗС – ДВ, бр.31 от 17.04.1990 г.). Като краен резултат е формиран извод за недопустимост на иска поради отсъствие на надлежна процесуално-правна легитимация, който противоречи на данните по делото и на изложеното по-горе задължително тълкуване на процесуалния закон. Както бе посочено, достатъчно е в исковата молба да се съдържат твърдения, че ищецът е титуляр на правото – предмет на делото, а ответникът оспорва принадлежността на това право, за да се приеме, че е налице надлежна процесуална легитимация на страните по делото. Заявеното от ищеца правно твърдение обуславя както неговата собствена процесуална легитимация, така и процесуалната легитимация на ответника и сочи кои са надлежните страни по делото. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежната страна, той трябва да изхожда от правото, така както то се претендира или отрича от ищеца, като действителното правно положение подлежи на установяване едва с акта по съществото на спора. В случая твърденията, обосноваващи извода, че Г. Ш. С. е надлежен ищец, а О. [населено място] - надлежен ответник, са заявени с частната жалба и е следвало да бъдат взети предвид от въззивния съд. Съществуването на правен спор относно собствеността на процесния имот между тези два субекта е било и писмено удостоверено с оглед отбелязването на стр.6 от декларацията по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 683 от 02.06.2014 г., извършено от служителя М. З., обсъдено във връзка със съдържанието на Удостоверение изх.№ 1-761-1 от 23.06.2014 г. на Областен управител на Област С.. Съществуването на правния спор, легитимиращ О. [населено място] като надлежен ответник, е несъмнено и с оглед съставения на 25.08.2014 г. Акт за частна общинска собственост № 1467, препис от който е приложен по настоящото дело. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че определенията на Силистренския окръжен съд и на Районен съд – [населено място] са неправилни, поради което следва да се отменят и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 196 от 01.07.2014 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 173/2014 г. по описа на Силистренския окръжен съд, ГО. ОТМЕНЯ определение № 196 от 01.07.2014 г. по в.ч.гр.д.№ 173/2014 г. по описа на Силистренския окръжен съд, ГО и определение № 300 от 12.06.2014 г., постановено по гр.д.№ 152/2014 г. по описа на Районен съд – [населено място]. ВРЪЩА делото на Районен съд – [населено място] за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: