Р Е Ш Е Н И Е № 64 Гр.София, 20.04.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова Майя Русева при участието на секретаря Анжела Богданова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2289 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. К. срещу решение №.405/13.02.20 по г.д.№.3694/19 на АС София - в частта му, с която, след частична отмяна на реш.№.3509/14.05.19 по г.д.№.12585/17 на СГС, касаторът е осъден да плати на основание чл.45 ЗЗД 1500лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от изявления на същия по г.д.№.12900/15 на СГС, ведно със съответни разноски. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Моли се за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново гледане. Ответната страна М. Д. С. оспорва жалбата. С определение №.805/19.11.20 е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпрос относно задължението на съда да извърши анализ, преценка, разграничение на личното мнение и оценка от една страна и посочването на факти от друга. В отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното: В мотивите към акта си, с който разрешава по същество спор относно причинени вреди от изнесена информация, съдът е длъжен да посочи кои конкретни изрази представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, във връзка с които може да бъде ангажирана отговорността само ако са неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността само ако представляват обида. В мотивите съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ. Трябва да се посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. В този смисъл е формирана задължителна практика на ВКС, цитирана от касатора /реш.№.85/ 23.03.12 по г.д.№.1486/11, ІV ГО, реш.№.369/26.11.15 по г.д.№.2098/15, ІV ГО и др./, която настоящият състав споделя. По основателността на касационната жалба: С исковата молба се претендира обезщетение за неимуществени вреди от изявления на касатора, вкл. такива от съдебно заседание от 13.06.17 по г.д.№.12900/15 на СГС, направени в качество на свидетел. Няма спор, че съдържанието на последните е както следва: “Госпожа М. се беше наела по едно време да става говорител на главния прокурор Ц. по линия на фалита на КТБ. Имаше изключително брутално поведение по медиите. Поръчково бих казала“; „Тогавашният директор на ТВ 7 ми се беше оплакал, че е поканена М., а уж под формата на друго мнение, така да има плурализъм и т.н. Тъй като се знае, че госпожа М. има общо с плурализма, колкото аз с Д. Т., той се беше ядосал много“; „Точно тогава въпросната г-жа изпълнителка на поръчки М.-така е известна в нашите кръгове между другото-да, дори се говореше преди години, че имало тарифа, която й се плащала, за да изпълнява особени поръчки и да играе роля на страхотен блюстител на истината и морала“; „По-точно аз я утешавах, че си познаваме М. и нейната журналистическа чистоплътност“. В практиката на ВКС трайно и безпротиворечиво се приема, че предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД са наличие на вреди, деяние на ответника, противоправност на същото, причинна връзка между деянието и вредата, и вина – като установяването на първите четири е в тежест на ищеца, а оборването на презумпцията за вина – на ответника. В случая наличието на елементите на фактическия състав на чл.45 ЗЗД е оспорено, в това число с доводи, че съдържащите се в отговорите на въпросите на съда изявления на ответницата не носят белези на обида /видно от пълното им съдържание, като сочените цитати са извадени от контекста/, че същите са или лично, субективно мнение за професионалните качества на ищцата, респективно за съответствието на професионалното й поведение с общоприетите морални норми и изразяване на неодобрение, или излагане на битуващата в журналистическата гилдия оценка за професионалното поведение на ищцата, материализирано в журналистическите й материали /а именно разминаване между обективна действителност и факти и начина им на представяне от нея чрез средствата за масова информация/. С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че с акта за разрешаване на спора по същество, в мотивите си, съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл.39 ал.1 от КРБ; трябва да се посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Това разграничение е необходимо, доколкото на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, във връзка с които може да бъде ангажирана отговорността само ако са неверни и позорят адресата - докато оценките (мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, и могат да ангажират отговорността само ако представляват обида. В случая въззивната инстанция е процедирала в отклонение от горните постановки. Съдът не е извършил необходимото разграничение във връзка с текста на процесните изявления, не е изложил мотиви - в това число във връзка с релевираните от ответницата възражения - каква част от изнесеното съставлява твърдения и каква оценка, не е обсъдил, след надлежно разграничение, събраните по делото доказателства във връзка със защитната теза на Л.К. относно процесната конкретна група изявления, в това число писмените такива към отговора на исковата молба и впоследствие ангажираните и представени. При тези обстоятелства въззивният съд се е отклонил от задължителната практика и е допуснал съществено процесуално нарушение – което е основание за отмяна на обжалваното решение съгласно чл.281 т.3 ГПК. От друга страна необсъждането на доводи и възражения на страните и на доказателства във връзка с тези доводи и възражения – при надлежно сезиране, препятства касационния съд да извърши необходимата проверка за правилността на обжалвания акт. С оглед на това делото трябва да се върне на основание чл.293 ал.3 ГПК на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото гледане следва да се извършат процесуални действия, изразяващи се в обсъждане на надлежно заявените от ответницата доводи и възражения, в това число относно провеждане на изискуемото разграничение кои от изявления съставляват твърдения за факти и кои мнения, и на ангажираните във връзка с възраженията й доказателства-ведно с останалите такива. С оглед разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК настоящият съдебен състав не трябва да се произнася по искания за разноски. Мотивиран от горното и на основание чл.281 т.3 пр.2 ГПК и чл.293 ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение №.405/13.02.20 по г.д.№.3694/19 на АС София в обжалваната му част. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: